Ничия земя

7

Пол Роджърс се бе събудил рано и бе прекосил границата на Западна Вирджиния. После бе спрял, за да обядва в крайпътен ресторант. На паркинга имаше няколко големи автобуса и когато Роджърс влезе вътре, видя, че е пълно с възрастни хора, тръгнали на екскурзия или на поклонение.

Поклонение. Роджърс също бе тръгнал на нещо подобно.

Седна на една маса в дъното на ресторанта. Времето се бе прояснило, но той бе чул по радиото, че приближава студен фронт, който още същата вечер ще донесе проливни дъждове и силни ветрове. Погледна картата и прецени, че ще стигне целта си следобед, но дали в ранния или в късния следобед, зависеше от това колко скоро ще се върне на магистралата и колко натоварено ще е движението.

Поръча си закуска, макар да бе обед, наряза наденичките си на четири еднакво големи парчета и ги оваля в гъста царевична каша. Съзнанието му също раздели плана му на четири части и ги подреди според приоритета им с военна прецизност. В този момент военното обучение можеше да му помогне както никога досега.

Роджърс потри главата си. Това се бе превърнало в толкова силен навик, че понякога дори не го забелязваше. Огледа отново просторния салон. Много мъже носеха кепета от Втората световна, върху които бяха избродирани номерата на армейските полкове, в които бяха служили някога. Неколцина ги бяха закичили със значки на конкретните видове войски. Всичките бяха много възрастни, най-младите бяха на осемдесет и няколко. Почти всички седяха в инвалидни столове или използваха бастуни. Бяха побелели и прегърбени, но лицата им грееха жизнерадостно, изпълнени с гордост. Бяха се сражавали в името на доброто и бяха оцелели, бяха се завърнали при своите семейства и приятели и сега се наслаждаваха на автобусната си екскурзия и на вкусната храна в ресторанта.

Аз също се сражавах в името на доброто. Но останах с празни ръце.

Сега обаче Роджърс имаше възможност да оправи всичко. И възнамеряваше да се възползва от нея.

Излезе от ресторанта и потегли по магистралата право към връхлитащата буря. Трябваше да се отбие да купи нещо, и то на по-специално място. За щастие, мина покрай билборд, който съдържаше отговора. Вярно, щеше да се забави, но това не беше проблем. Разполагаше с достатъчно време.

Пренощува в колата на един паркинг пред магазин на „Уолмарт“, който не работеше заради бурята. Положението явно е зле, помисли си Роджърс, щом и „Уолмарт“ затваря. Беше хладно, валеше дъжд и през десния прозорец на шевролета се процеждаше вода. Той наблюдава капките в продължение на няколко минути, след което заспа.

На следващата сутрин потегли и откри заведение, където да закуси. По обед се насочи към оръжейното изложение, за което бе узнал от билборда.

В някои щати оръжейните изложения предоставяха вратичка в закона. При това широко отворена. Частните лица, влезли в ролята на продавачи, не бяха задължени да проверяват своите клиенти. Само лицензираните търговци проверяваха купувачите. Въпреки усилията на някои политици да затворят тази вратичка дори част от лицензираните продавачи не спазваха правилата. Което идеално устройваше Роджърс. Вероятно можеше да си купи оръжие по интернет, без никой да си направи труда да провери самоличността му. Но той нямаше компютър, имейл, кредитна карта или адрес, на който да получи доставката.

Влезе в огромната тента на изложението и видя десетки търговци зад малки тесни щандове. Мястото гъмжеше от народ и Роджърс прекара следващия един час в обикаляне и оглеждане. Мнозинството хора бяха лишени от наблюдателност и прекалено погълнати от себе си. Затова пропускаха важни неща.

Той забеляза, че повечето продавачи тук са лицензирани търговци. Купувачите представяха документи за самоличност и попълваха формуляри, които търговците проверяваха в базата данни на Националния информационен център към ФБР. Процесът отнемаше десетина минути. Имаше и няколко частни лица, но те продаваха предимно пушки, знамена на Конфедерацията и домашни бисквити. Някои от тях дори нямаха щандове и просто се разхождаха по пътеките с картонени табели, върху които бяха написали какво предлагат.

Когато пространството пред възпълен продавач на четирийсетина години се освободи от клиенти, Роджърс пристъпи към него и се загледа в един пистолет с оригинална опаковка. Продавачът беше с камуфлажна риза, джинси и ботуши.

— Хубав е, нали? — заговори го той.

Роджърс продължи да оглежда пистолета и каза:

— М11. Предназначен само за армията.

Продавачът се усмихна и протегна ръка.

— Аз съм Майк Донахю. Явно сте носили униформа, щом разпознавате този модел.

Роджърс пое ръката на мъжа, като внимаваше да не я стисне прекалено силно. Донахю извади пистолета и му го подаде.

— Колекционерско оръжие. Това обяснява цената.

— Защо да е колекционерско?

— Преди време ВВС поръчали голямо количество М11, но в крайна сметка взели с петдесет бройки по-малко. Съгласно сключения договор „Зиг-Зауер“ нямали право да продават този модел на цивилни, както сам отбелязахте. „Зиг-Зауер“ обаче продавали по хиляда долара парчето, така че защо да се отказват от петдесет бона? Трябвало да измислят нещо. И на някой в компанията му хрумнала гениалната идея да добави още една буква към обозначението. Така, формално погледнато, той вече нямало да бъде М11, нали? И тъй като буквата А вече била заета, защото имало такава разновидност, решили да добавят следващата буква. Така се появил М11-Б — обясни мъжът, подаде пистолета на Роджърс и посочи надписа. — От „Зиг“ гравирали повторно пистолетите. Виждате буквата Б тук, нали? И ето на, цивилните вече можели да притежават М11. Наръчникът също е военен. Цялото съдържание на кутията е оригинално. Има дори предупреждение за възможно радиационно замърсяване в резултат на изтичане на тритий от мерника, но подобни мерници се използват само в армията и флота, не и във ВВС. Затова няма как да пострадате от радиация.

Донахю се засмя и потупа Роджърс по рамото. Роджърс потисна почти неустоимото си желание да размаже физиономията му.

Донахю продължи:

— Моделът е разработен на базата на оригиналния П 228 на „Зиг“, което означава, че работи само с тринайсет зарядни пълнители. В комплекта влизат три. Не можеш да сложиш пълнител с петнайсет патрона.

Роджърс взе пистолета, прицели се, провери баланса, плъзна пръсти по ръкохватката, дръпна затвора, за да провери пружината.

— Нещо против да го разглобя?

— Давай. Нямам какво да крия. Само действай по-внимателно — каза свойски Донахю и отново потупа Роджърс по рамото. — По дяволите, човече! Обзалагам се, че си по-стар от мен, но като те гледам, целият си мускули и жили. — Донахю плесна внушителния си корем. — А я ме виж! Само тлъстини — засмя се той отново.

Роджърс разглоби ловко пистолета, след което го сглоби.

— Цената е само четири бона — продължи Донахю. — Страхотна далавера. На пазара има само петдесет от тези красавци. Помисли върху това.

— Мога да го имам само ако го открадна — отвърна Роджърс. — Защото нямам четири бона.

— Имам и по-евтини модели.

Роджърс огледа някои от тях, след което се отдръпна, тъй като се появиха нови потенциални купувачи, които наобиколиха щанда. Отстъпи на пет-шест метра, без да изпуска от поглед Донахю. Виждаше как от време на време той изчезва през един отвор в тентата и се връща с още стока.

Роджърс се насочи към друг щанд, където си купи нож „Ка-бар“. За подобна покупка не се изискваше никаква проверка, макар и това да бе смъртоносно оръжие. Прокара пръста си по леко назъбеното острие и остана доволен. Прибра ножа в кожения му калъф и го окачи на колана си. Купи си и евтино пластмасово фенерче.

Няколко минути по-късно Роджърс излезе навън да провери откъде Донахю се зарежда със стока. Вдигна ципа на якето си, за да се предпази от студения вятър. Видя голям пикап „Додж Рам“, за който бе закачено ремарке. Пикапът бе заключен, а вратата на ремаркето — затворена с резе и катинар. Докато Роджърс наблюдаваше от разстояние, Донахю излезе, отключи ремаркето, извади няколко кутии, заключи го и се върна в тентата. Роджърс продължи обиколката си, доволен, че е открил колата на Донахю.

В каросерията на друг пикап, паркиран до този на Донахю, Роджърс откри няколко кашона и стари ръждясали инструменти. Напълно безполезни. Онова, от което имаше нужда, се намираше под тентата. Върна се в колата си, паркира я от другата страна на тентата и зачака.

Започна да се стъмва. Температурата продължи да спада. Ала времето и студът нямаха никакво значение за Роджърс. Стомахът му изкъркори, но той потри главата си, съсредоточи се и чувството на глад изчезна.

Хората влизаха и излизаха от тентата още няколко часа, докато най-сетне човешкият поток секна. След което и паркингът се изпразни. Накрая търговците започнаха да раздигат щандовете си и да прибират непродадената стока.

Роджърс проследи с поглед Донахю, който излезе, понесъл няколко кутии. В една от тях, която имаше специфична форма, се намираше М11-Б. Роджърс не бе изненадан, че никой не го е купил. Повечето посетители, които бе видял вътре, бяха съвсем обикновени хора. Съмняваше се, че някой от тях ще извади четири бона за лъскав колекционерски пистолет.

Потри рамото си на мястото, където Донахю го бе потупал два пъти. Не обичаше да го докосват. Намираше го за обидно.

Донахю прибра стоката и потегли. Роджърс го последва до един „Макдоналдс“, където той си купи храна. Номерата на пикапа му бяха от Пенсилвания. Вероятно се прибираше у дома.

После Донахю направи нещо, с което улесни задачата на Роджърс. Вместо да изяде бургерите си на паркинга на „Макдоналдс“, той продължи по шосето. Около два километра по-нататък свърна по черен път, който водеше към изоставено място за пикник. Роджърс изключи фаровете и бавно го последва, но спря преди последния завой. Възнамеряваше да измине разстоянието до пикапа пеша.

Донахю също изключи фаровете си и явно бе отворил прозорец, защото се чуваше музика. Роджърс се приближи, като се движеше точно по средата, за да не може Донахю да го види в страничните огледала. Стигна до вратата на ремаркето. Катинарът изглеждаше солиден, с ключ вместо с цифров комбинатор. Халките, през които минаваше, бяха от неръждаема стомана. Инженерите обаче не бяха отчели силата на Роджърс. Той хвана катинара, дръпна го бавно и измъкна всички винтове от дървото. Надзърна предпазливо в ремаркето и освети вътрешността му с фенерчето. Видя кутията, взе я с една ръка и се изправи.

— Какво си мислиш, че правиш?

Роджърс замръзна. Миг по-късно чу изщракването на предпазител зад гърба си. С периферното си зрение видя, че Донахю стои встрани от ремаркето с пистолет в ръка и хартиена салфетка, затъкната в панталона му.

— Остави това, което си взел, задник.

Роджърс остави кутията. Без Донахю да забележи, измъкна ножа от калъфа.

— Добре, сега вече мога да надупча задника ти, без да се притеснявам, че ще изпуснеш кутията и ще повредиш пистолета, глупако!

Роджърс се завъртя на пета, замахна с ръка и заби ножа в гърдите на едрия мъж. Острието го прикова към дървената стена на ремаркето и той заприлича на нощна пеперуда, забодена върху коркова дъска. Нададе продължителен писък и умря.

Писъците обаче продължиха. Роджърс се обърка за момент; не разбираше как е възможно мъртвец да издава такива звуци. После вдигна очи от тялото и видя малко момче, което се бе надвесило през отворената дясна врата на пикапа с бургер в ръка и кетчуп по устата. Явно момчето бе спало на предната седалка, докато той бе оглеждал ремаркето.

Мозъкът на Роджърс сякаш се разтресе в черепа му. Бе отчел всяка възможност, но не и тази. Нямаше избор. Хвърли се напред, сграбчи ръката на момчето и го издърпа от пикапа. То изпусна бургера и продължи да пищи, докато Роджърс не покри лицето му с длан. Хлапето се замята, но тъй като дробовете и мозъкът му бяха лишени от кислород, съпротивата му бързо отслабна.

Роджърс започна да брои наум, вперил поглед в мъртвия Донахю, който най-вероятно бе баща на момчето.

Осем… девет… десет.

Веднага щом то се отпусна в ръцете му, Роджърс вдигна длан от лицето му. Провери пулса му. Всичко беше наред. Вярно, пулсът му бе слаб, но дробовете му работеха, малките му гърди се повдигаха и спускаха. Роджърс го огледа. Имаше руса коса и кльощави крайници. Вратът му бе осеян с лунички.

Последва нова бурна реакция от страна на мозъка на Роджърс. Какво правеше? Не биваше никога да оставя свидетел. Не биваше никога да оставя жив човек след себе си. Трябваше да го довърши. Щеше да му отнеме само няколко секунди.

Вместо това той положи момчето на предната седалка на пикапа и затвори вратата. Извади ножа си от мъртвеца и безжизненото тяло се свлече в прахта. Роджърс избърса острието в тревата и прибра ножа в калъфа. Взе кутията с пистолета и хукна към колата си, качи се и потегли. Излезе на главния път и натисна педала на газта.

Докато се носеше по шосето, прокара длан по кутията, в която лежеше неговият М11-Б. Пистолет за колекционери. Преди повече от трийсет години срещу главата на Роджърс бяха насочили револвер в продължение на пет минути. М11 обаче не беше револвер, а полуавтоматичен пистолет.

Роджърс не бе отнел револвера от младата жена, която бе убил в онази уличка. За разлика от револвера, който можеше да стреля само когато барабанът, или по-точно гнездото с куршума в него, се изравни с ударника, полуавтоматичният пистолет можеше да стреля дори когато в пълнителя за тринайсет патрона останеше само един.

Беше се отдалечил на осемдесет километра от мястото и още не можеше да си обясни защо не бе убил детето. Нещо в главата му го бе спряло. А до този момент си въобразяваше, че знае всичко за онова, което се случва в нея. Очевидно бе сгрешил.

Докато пътуваше на изток с плячката си, Пол Роджърс се питаше за какво ли още е сгрешил.