Ничия земя

5

Беше третият ден, откакто Пол Роджърс бе излязъл на свобода. През това време не бе спрял нито за миг. От затвора вече го деляха повече от хиляда и шестстотин километра.

Бе следил новините за двойното убийство в онази уличка. Според вестниците полицията била склонна да приеме версията за скандал с фатален край за мъжа и жената. Между тях явно бил възникнал конфликт, защото свидетели ги видели да се целуват в автобуса.

Да, помисли си Роджърс, наистина възникна сериозен конфликт.

На втория ден от излизането си на свобода той открадна очукан шевролет от някакъв автосервиз, след като подмени номерата му с други, откраднати от наказателен паркинг. Този ден измина хиляда километра, а на следващия — близо шестстотин.

Похарчи част от парите си за бензин и още толкова за храна. Спеше в колата, като първо си намираше подходящо място да паркира и да прекара нощта там. Купи си удобни обувки, както и панталон, риза, ново яке, бельо, чорапи и бейзболна шапка. Купи си също бинтове и марли за ръката. Накрая се сдоби и с чифт очила за четене, макар зрението му да бе отлично и нощем виждаше почти като котка.

Роджърс си бе купил ножица и самобръсначка. Сега от рошавата му брада нямаше и следа, от косата му също. Беше обръснал не само скалпа, но и веждите си. Погледнеше ли се в огледалото, не можеше да се познае.

Надяваше се промяната във външния му вид да окаже същото въздействие и върху всички останали, особено върху ченгетата.

Белегът от лявата страна на главата му се виждаше съвсем ясно. Беше лесно да го напипа и да почувства очертанията му.

Роджърс разполагаше с около двеста долара и куп възможности пред себе си. Спря да вечеря в един ресторант. Настани се на бара, но не пропусна абсолютно нищо от това, което се случваше зад гърба му, благодарение на голямото огледало, окачено на стената пред него.

В заведението влязоха двама полицаи и седнаха в едно сепаре, недалече от Роджърс. А той нахлупи шапката си по-ниско и заби поглед в чинията и вестника пред себе си.

Светът се бе променил много за изминалите десет години. В някои отношения обаче си бе останал абсолютно същият.

Бушуваха войни.

Терористи избиваха невинни граждани.

Американската политическа система се бе озовала в патова ситуация.

Богатите ставаха по-богати, а бедните по-бедни.

Средната класа се стопяваше с бързи темпове.

Хората изглеждаха недоволни и се оплакваха гръмогласно, ядосани на всичко около себе си.

Началото на края, обобщи ситуацията Роджърс, който пет пари не даваше, че родната му страна и останалата част от света са изпаднали в дълбока криза. Искаше само да се добере до там, където се бе запътил. Междувременно трябваше да реши някои проблеми, но стигнеше ли целта си, щеше да следва план, който му бе ясен в общи линии.

Единственото му притеснение бе свързано с изминалото време. Не ставаше въпрос за последните десет години. Подобен период не би го затруднил. Ставаше въпрос за три десетилетия. Хората се местеха от град в град. Хората умираха. Компаниите фалираха. Времето следваше своя ход, светът се променяше и ситуацията можеше да се окаже съвсем различна. Роджърс обаче си повтаряше, че не бива да се отклонява от целта си. Нямаше причина да не направи онова, което бе планирал през изминалите десет години. Никаква причина.

Приключи с вечерята, остави парите и мина покрай ченгетата, без дори да погледне към тях. Затвори вратата зад гърба си и се качи в колата. Потегли сред сумрака.

Раната на ръката му заздравяваше бързо. Инфекцията бе минимална. Новото му яке скриваше превръзката.

Той продължи на изток.

Не се нуждаеше от много сън. Спираше да почива от време на време, защото искаше да си изгради подобен навик. Нали другите хора постъпваха именно така? Роджърс не искаше да се откроява сред тях. Не искаше да прави нищо, което да привлече излишно внимание. А той можеше да прави много неща, които да привлекат внимание. И ако някое от тях бъдеше забелязано от онези със значките и пистолетите, с него бе свършено. Нямаше намерение да допусне такава грешка. Не и отново.

Потри с длан онова място. Добре помнеше как бе получил белега. Беше преди повече от трийсет години. По онова време с него се бяха случили много неща.

На онази уличка, когато жената започна да се моли за живота си, Роджърс си спомни нещо. Беше отделен фрагмент или може би фрагмент от фрагмент. Не успя да проникне по-дълбоко, защото наличието на ментална бариера не му позволи да го направи. Бе успял да преодолее много подобни стени, но не и тази. Въпреки това бе сигурен, че зад нея се крие нещо. Нещо, което би направил по различен начин, ако бе предишният Пол Роджърс.

Онзи Роджърс обаче отдавна не съществуваше. От него не бе останала и следа. Затова фрагментите щяха да бъдат винаги… фрагменти. Разбира се, бяха скрили това от него. Защо да му казват истината? Нямаше нужда да я научава, защото живееше в свят, в който всеки трябваше да знае само онова, което му се полагаше.

Той свали ръката си, изгубил надежда, че този ден може да бъде различен от останалите. Пренощува в колата си, паркирана на една странична уличка, в градче, през което минаваше маршрутът му.

Два дни по-късно се намираше на още хиляда и триста километра по-близо до целта си. До този момент властите вече бяха издали заповед за задържането му, тъй като не се бе явил на срещата със своя надзорник. Нищо чудно да бяха открили и документите, които бе изхвърлил в кошчето за боклук на автобусната спирка. Това действие разкриваше по недвусмислен начин намерението му никога, абсолютно никога да не изпълни задълженията, които бе поел в замяна на предсрочното освобождаване от затвора.

Роджърс смяташе, че десетте години, прекарани в клетка, бяха повече от достатъчни.

Имаше само петдесет долара. Затова на следващата сутрин спря край някакъв строеж и предложи услугите си — сто долара срещу десет часа усилен труд.

Задачата му бе да пренася торби с цимент от камионите до товарния асансьор. Тази работа се вършеше от още трима мъже, всичките двайсетинагодишни. Роджърс пренесе повече двайсет и пет килограмови чували от тримата, взети заедно. Не пророни нито дума, не погледна нито веднъж към останалите. Просто вземаше чувалите от камиона, пренасяше ги до асансьора и се връщаше за още. Така изминаха десет часа с една-единствена двайсетминутна почивка за сандвич и чаша кафе.

— Благодарим ти, че ни направи на глупаци, дядка — подхвърли саркастично един от тях в края на работния ден.

Роджърс се обърна и го погледна. Впери поглед във врата му, точно на мястото, където югуларната вена пулсираше под кожните тлъстини. Роджърс можеше да я стисне с два пръста, да я разкъса и да наблюдава как кръвта на мъжа изтича за по-малко от минута. Но каква полза от това?

— За нищо — отвърна той.

Когато обаче младият мъж изсумтя подигравателно, Роджърс впери поглед в лицето му. Всъщност сякаш гледаше към място, което се намираше от другата страна на черепа му.

Хлапакът примигна и наглата му усмивка се стопи. Той кимна на приятелите си, тримата се обърнаха и си тръгнаха.

Тогава Роджърс направи нещо, което почти никога не правеше. Усмихна се. И не защото бе поставил нахакания хлапак на място. Бе поставял на място безброй мъже и нито веднъж не се бе усмихвал.

Роджърс се върна при колата, качи се, пъхна парите в джоба си и погледна картата, която бе купил. Оставаха му малко повече от триста километра до границата с Вирджиния. От там до целта му, която се намираше на територията на този щат, имаше около петстотин километра.

Би трябвало да се чувства изморен, изтощен дори, но всъщност бе в отлична форма. Запъти се към най-близката закусвалня, паркира до бордюра и влезе вътре. Поръча си вечеря, изпи едно кафе и две чаши вода и остави мислите си да се понесат към деня, в който бе започнало всичко.

Сви юмрук и го погледна. Кожата върху кокалчетата беше истинска, но не беше негова. Костите под нея бяха истински и бяха негови. Другите неща, екстрите, или добавките, както ги наричаше, не бяха истински и определено не бяха негови. Но не можеше да се отърве от тях. Затова Роджърс предполагаше, че може да ги приеме за истински и за свои.

Трябва да приема, че аз, Пол Роджърс, и онова нещо сме едно.

Белезите бяха избледнели с годините, особено онези, които покриваха пръстите му, но той винаги се отнасяше към тях така, сякаш ги бе получил току-що.

Проснат на онова легло, увит целият в окървавени бинтове, се почувствах… различен.

Старото му аз, истинското му аз, бе изчезнало завинаги.

Роджърс потри пръстена си. Беше платинен, подарък от човек, който някога бе играл много специална роля в живота му. От вътрешната страна на пръстена бе гравиран надпис. Роджърс не го погледна. Нямаше нужда. Думите се бяха запечатали дълбоко в съзнанието му.

За всеобщото благо.

Навремето бе вярвал в тези думи повече, отколкото на каквото и да било друго в живота си. Но не и сега.

Вечеря, навел лице над чинията. Беше гладен, но можеше да издържи без храна удивително дълго. Можеше да оцелее и без вода много време след като някой обикновен човек умреше от жажда. Същото се отнасяше и до съня. Ако човек не спеше две седмици, започваше да халюцинира и не след дълго умираше.

Ключът към издръжливостта бе психологически. Всичко зависеше от умението да се намали вътрешното горене. Както правеха животните, които изпадаха в зимен сън и жизнените им процеси се забавяха. Хората можеха да научат много от животните по въпросите за оцеляването, защото животните се справяха с тази задача далеч по-добре от хората.

Аз вече не съм човек. Аз съм проклето диво животно. Може би най-опасното от всички, защото имам човешки мозък.

Роджърс изяде вечерята си, облегна се назад и разтри онова място на главата си. Отпи глътка кафе и лицето му се разкриви в противна гримаса. Болката дойде и си отиде без предупреждение. Последва мъчителна въздишка. Това бе единствената болка, която не можеше да игнорира. Раната на ръката му изобщо не го притесняваше. Дори не бе почувствал как острието прониква в плътта му.

Болката в главата му обаче бе нещо различно. Нещо специално. Така и не му бяха обяснили какво точно представлява тя. В края на краищата ставаше въпрос за неговия мозък. За най-важния орган в тялото му.

Плати сметката и се върна в колата. Потегли към друг квартал на градчето, паркира и се приготви да прекара нощта в нея.

Часовете минаваха един след друг, тъмнината ставаше все по-плътна. Роджърс лежеше на седалката, вперил поглед в тавана на колата.

Едва през последната година в затвора успя да установи контакт с определени части от своя мозък. Затова бе събрал нужната смелост и решителност, бе се изправил пред комисията по предсрочно освобождаване и бе казал онова, което членовете й очакваха да чуят от него. Разкаяние. Поуките, които бе извлякъл от своите грешки. Желанието да води порядъчен и ползотворен живот. Тогава бе искрен… макар и не напълно. Наистина се бе поучил от грешките си. И наистина искаше да има полза от излизането му на свобода. Затова дори бе пролял няколко сълзи.

Но не изпитваше разкаяние — не бе в състояние да изпита подобно чувство.

В момента Роджърс имаше само една цел. И тя се намираше, както се надяваше той, на осемстотин километра от тук.

Връщаше се в началото, за да стигне до края.

Ами останалите части от главата му? Онова място, до което нямаше достъп до неотдавна? Замисли се.

Видя се като млад мъж, нямаше още двайсет. Добродушен. Доверчив. Това му беше грешката. Прекалената доверчивост.

Познатата история на чужденец в чужда страна. Без приятели, без съюзници, без никой, когото да помоли за помощ. Бе пристигнал тук в търсене на по-добър живот, както бяха направили милиони хора преди него.

Но не бе открил по-добър живот. Бе открил, че в тялото му се е промъкнал друг човек и води неговия живот. Знаеше това и не можеше да го контролира. Не можеше да се промени, да се върне в предишното си състояние. Разбира се, че бе опитвал. През последната година, когато най-после бе успял да пробие онази стена, бе направил и отчаян опит да развърже възела. Да прогони от съзнанието си желанието да причинява болка, да наранява, да осакатява и най-често — да убива.

И все пак бе постигнал известен прогрес. Онази отрепка на строежа бе извадила късмет, че Роджърс преглътна саркастичните думи, вместо да отвърне със смъртоносен удар. Безспорно много малка крачка напред. Но все пак тя му позволи да почувства новата сила, новата власт над самия себе си.

Затова се бе усмихнал.

Мога да се контролирам донякъде. Не непременно да удрям всеки път. Мога просто да отмина.

В затвора, след сблъсъка с хората, опитали се да наложат своята воля над неговата, Роджърс бе настанен в самостоятелна килия. Далеч по-голямо удоволствие от уединението обаче му достави нежеланието на надзирателите да се намесят в бой, в който участва той. В резултат на това никой не посмя да му се опълчи. Никой не събуди чудовището, задрямало под кожата му.

Когато Роджърс затвори очи с намерението да заспи, мислите му се върнаха към онзи младеж, току-що пристигнал в страната с друго име и други цели в живота. Симпатичен младеж. Младеж с бъдеще, както биха го определили някои.

Но този младеж отдавна не съществуваше. Мястото му бе заето от чудовището. И това чудовище трябваше да изпълни още една задача.