Графиня Дьо Шарни

9.Къщата на Андре

Пътуването премина в една дълга целувка между майка и син.

Сърцето й и за миг не се бе усъмнило, че това дете е същото, което й бе отнето в една ужасна нощ, в една нощ на тревоги и позор. Това дете, което беше изчезнало и от чийто похитител бяха останали само стъпките в снега. Това дете, което тя бе мразила, проклела в началото, докато не бе чула първия му писък, първото му проплакване. Това дете, което бе викала, търсила, искала си го бе обратно и в името на което брат й бе преследвал Жилбер чак до океана. Това дете, за което тъжеше петнадесет години, което повече не вярваше, че ще види, за което мислеше само като за починал скъп човек, за любима душа. Това дете, което сега тя намира по чудо там, където най-малко е очаквала, което я разпознава, тича след нея, преследва я, нарича я своя майка. Това дете, което сега държи до сърцето си, притиска го до гърдите си. И ето, че без никога да я е виждал, той я обича със синовна обич, така както тя го обича с майчина обич. И ето че устните й, неопетнени от друга целувка, откриват цялата радост от изгубения й живот в първата целувка, която тя дарява на детето си!

Значи в живота има и друго нещо, освен случайността и фаталността.

„Улица «Кок-Ерон» номер девет, при първата врата откъм улица «Платриер»“ — беше казала графиня Дьо Шарни.

Странно съвпадение, което четиринадесет години по-късно отвеждаше детето в къщата, където беше родено, където беше поело първите глътки въздух и откъдето беше отвлечено от своя баща!

Тази малка къща, купена някога от дядо Таверне, бе станала удобна благодарение на благоволението, с което кралицата беше почела семейството. Тя бе запазена от Филип Дьо Таверне и охранявана от един стар портиер, когото сякаш старите собственици бяха продали с къщата. Тя служеше за пренощуване на младия мъж, когато се връщаше от пътуванията си, или на младата жена, когато преспиваше в Париж.

След последния разговор, който бе провела с кралицата, след нощта, прекарана до нея, Андре беше решила да се отдръпне от тази съперница, която я обременяваше с всяка от своите болки.

Ето защо още сутринта тя беше изпратила прислужничката си в малката къща на улица „Кок-Ерон“ със заповед да я приготви. А тя се състоеше, както си спомняме, от вестибюл, малка трапезария, всекидневна и спалня.

Някога Андре беше направила от всекидневната втора спалня, за да може да спи при нея Никол. Но след като вече нямаше нужда от това, всяка стая бе върната към първоначалното си предназначение, а камериерката, която бе свикнала господарката й да идва рядко и винаги сама, се бе настанила в малка мансарда на тавана и беше оставила долния етаж изцяло на нейно разположение.

Андре се беше извинила на кралицата, че не може да запази стаята до нейната, защото кралицата беше настанена в толкова тясно помещение, че по-скоро имаше нужда от някой от прислугата си, отколкото от човек, който изобщо не се смята на служба при нея.

Кралицата не беше настояла да задържи Андре или по-скоро бе настояла само от благоприличие и към четири часа камериерката на Андре пристигна, за да съобщи, че къщата е готова. Тя веднага я изпрати във Версай, за да събере вещите, които поради бързото заминаване беше оставила в апартамента, който държеше в двореца, и да й донесе тези вещи на другия ден на улица „Кок-Ерон“.

В пет часа графиня Дьо Шарни беше напуснала Тюйлери, като беше счела, че за сбогом бяха достатъчни думите, които бе изрекла тази сутрин, когато даде възможност на кралицата да разполага със стаята, в която бе прекарала една нощ.

Именно на излизане от кралицата или по-скоро на излизане от съседната на нейната стая, Андре бе преминала през зелената стая, където чакаше Себастиен. И така, преследвана от него, тя избяга по коридорите, докато Себастиен не я беше настигнал при файтона, който беше поръчан от камериерката й и я чакаше пред вратата на Тюйлери.

Всичко беше в помощ на Андре да превърне тази вечер в една щастлива вечер, която нищо не биваше да смути. Вместо апартамента си във Версай, вместо стаята си в Тюйлери, където не би могла да приеме това дете, като по чудо намерено, където не би могла да се отдаде на майчината си обич, тя беше в нейна собствена къща, изолирана, без прислужник, без камериерка, без нито един любопитен поглед!

Точно в шест часа портата се отвори при повикването на кочияша и файтонът спря пред къщата.

Андре дори не изчака кочияшът да слезе от мястото си. Тя отвори вратата, стъпи на първото стъпало и издърпа Себастиен след себе си.

После бързо плати на кочияша, като му даде почти два пъти повече от това, което му дължеше, и влезе в къщата, като отново държеше детето за ръка и грижливо затвори вратата на вестибюла.

Като влезе във всекидневната, тя спря.

Всекидневната беше осветявана само от огъня, който гореше в огнището, и от две свещи, запалени върху камината.

Андре придърпа сина си на едно малко диванче, осветявано от свещите и от огъня.

После с радостен глас, в който се прокрадваше последно съмнение, тя каза:

— О, мое дете, мое дете, ти ли си това?

— Моята майка! — отговори Себастиен със сърдечност, която се вля като нежна роса в разтуптяното сърце и в горещите вени на Андре.

— И пак тук! — извика Андре, като се огледа наоколо и видя същата тази стая, в която беше родила Себастиен, и после ужасено погледна тази стая, от която й бе отнет.

— Тук! — повтори Себастиен. — Какво означава това, мамо?

— Това означава, детенцето ми, че преди петнадесет години ти се роди в стаята, в която сме сега, и аз благославям милосърдието на всемогъщия Бог, който те върна тук след петнадесет години като по чудо.

— О! Като по чудо… — каза Себастиен. — Защото, ако не се бях изплашил за живота на баща ми, нямаше да тръгна сам през нощта към Париж. Ако не бях тръгнал сам през нощта, нямаше да се зачудя по кой от двата пътя да тръгна. Нямаше да чакам на големия път, нямаше да заговоря господин Изидор дьо Шарни, който минаваше оттам. Той нямаше да ме познае, нямаше да ми предложи да дойда в Париж с него, нямаше да ме отведе в двореца Тюйлери и аз нямаше да ви видя да прекосявате зелената стая. Нямаше да ви позная, нямаше да изтичам след вас, нямаше да ви настигна и в крайна сметка нямаше да ви нарека мамо, а това е много мила и нежна за произнасяне дума!

При думите на Себастиен: „Ако не се бях изплашил за живота на баща ми“, Андре усети остра болка в сърцето, затвори очи и се облегна назад.

А при думите: „Господин Изидор дьо Шарни нямаше да ме познае, нямаше да ми предложи да дойда в Париж с него, нямаше да ме отведе в двореца Тюйлери“, сърцето й се отпусна, погледна към небето, за да благодари на Бог, че наистина като по чудо й връщаше Себастиен, воден от брата на нейния съпруг.

И накрая, когато чу: „Нямаше да ви нарека мамо, а това е много мила и нежна за произнасяне дума“, тя отново изпита щастие и притисна Себастиен към гърдите си.

— Да, да, имаш право, детето ми — каза тя, — много мила! Има може би само една по-мила и по-нежна дума и това е тази, която произнасям, когато те притискам до сърцето ми: синко, синко!

После замълчаха за миг и само нежните майчини целувки по челото на детето се чуваха.

— Но — каза изведнъж Андре — не може всичко да е такава загадка за мен и около мен. Ти ми обясни как си се озовал там, но не ми обясни как ме позна, как изтича след мен, как ме нарече мамо?

— Как мога да кажа? — отговори Себастиен, като погледна Андре с неизразима обич. — Аз самият не знам. Вие говорите за загадки. Всичко за мен, както и за вас, е загадка.

— Но някой все пак ти е казал, когато минавах: „Това е твоята майка!“

— Да, сърцето ми.

— Сърцето ти?

— Чуйте, мамо. Ще ви кажа нещо, което граничи с чудо.

Андре се приближи още повече към детето, като отново благодари на Бог, че й го връща, и то по такъв начин.

— Аз ви познавам отпреди десет години, мамо.

Андре изтръпна.

— Не ме разбрахте…

Андре поклати глава.

— Сега ще ви обясня. Понякога имам странни сънища, които баща ми нарича халюцинации.

При спомена за Жилбер, който като стоманено острие премина от устните на детето до сърцето й, Андре трепна.

— Виждал съм ви вече двадесет пъти, мамо.

— Как така?

— В сънищата, за които ви говорих преди малко.

Андре си помисли за тези ужасни сънища, които бяха смущавали живота й, и на един от които детето дължеше раждането си.

— Представете си, мамо — продължи Себастиен, — като малко дете, когато си играех с децата от селото и когато оставах в селото, впечатленията ми бяха като тези на другите деца. Не виждах нищо друго освен реалните и истинските неща. Но щом като веднъж напуснех селото, след като прекосях последните градини и прекрачех границата на гората, усещах как покрай мен прошумолява рокля. Протягах ръце, за да я уловя, но улавях само въздуха. Тогава призракът се отдалечаваше. В началото беше невидим, но постепенно можеше да се забележи. В първия миг това беше прозрачна пара като облак, който прилича на този, с който Вергилий обгръща майката на Еней, когато тя се явява на сина си на брега на Картаген53. Скоро тази пара ставаше по-плътна и придобиваше силуета на човек. Този човешки силует беше на жена, която по-скоро се носеше над земята, отколкото вървеше по нея. Тогава някаква непозната, странна и неустоима сила ме повличаше след нея. Тя потъваше в най-тъмните кътчета на гората и аз я следвах с протегнати ръце, мълчалив като нея. Защото въпреки че се опитвах да я повикам, никога не успявах да отроня и думичка и аз я следвах така, без тя да се спира, без аз да мога да я настигна, докато чудото, което ми бе известило появата й, не ми покажеше, че тя е изчезнала. Призракът се скриваше малко по малко. Но тя изглежда страдаше колкото мен от волята на небето да ни раздели един от друг, защото като се отдалечаваше, тя ме гледаше, а аз, смазан от умора, сякаш подкрепян само от присъствието й, падах на мястото, от което е изчезнала.

Този втори вид съществуване на Себастиен, този жив сън в неговия живот приличаше твърде много на това, което се беше случило на Андре, за да не разпознае тя своето дете.

— Бедничкото ми — каза тя, като го притисна към сърцето си, — значи напразно омразата те е отдалечавала от мен! Бог ни е събрал, не се съмнявам. Само дето аз не бях толкова щастлива и не те виждах нито насън, нито наяве. И въпреки това, когато преминах през онази зелена стая, усетих някаква тръпка. Когато чух стъпките ти след мен, усетих нещо като замайване, което премина от главата до сърцето ми. Когато ме нарече госпожо, щях да спра. Когато ме нарече мамо, щях да припадна. Когато те докоснах, те познах!

— Мамо, мамо, мамо! — повтори три пъти Себастиен, сякаш искаше по този начин да утеши Андре, която не бе чувала това сладко обръщение.

— Да, да, твоя майка! — отвърна младата жена с толкова любов, че е невъзможно да се опише.

— А сега, когато се открихме — каза детето — и след като ти си така доволна и така щастлива да ме видиш, няма да се разделим повече, нали?

Андре потрепери. Тя бе уловила настоящето, като бе затворила наполовина очите за миналото и изцяло за бъдещето.

— Бедното ми дете — промълви тя с въздишка, — как само ще те благославям, ако извършиш такова чудо!

— Остави на мен — каза Себастиен. — Ще уредя всичко.

— И как? — попита Андре.

— Не знам какви са причините, поради които сте се разделили с моя баща.

Андре пребледня.

— Но — поде Себастиен — колкото и да са сериозни тези причини, те ще загубят значение пред молбите и сълзите ми, ако трябва.

Андре поклати глава.

— Никога! Никога! — каза тя.

— Слушай — каза Себастиен, който след думите, които баща му веднъж бе изрекъл: „Дете, никога не ми говори за майка ти“, бе повярвал, че причините за раздялата бяха у нея. — Слушай, баща ми ме обожава!

Ръцете на Андре, които държаха тези на сина й, се отпуснаха. Детето не обърна внимание.

То продължи:

— Ще го подготвя да те види отново. Ще му опиша цялото щастие, което ми даде. А после някой ден ще те хвана за ръката, ще те отведа и ще му кажа: „Ето я! Виж, тате, виж колко е хубава!“

Андре отблъсна Себастиен и стана.

Детето я погледна учудено. Тя беше толкова бледа, че го изплаши.

— Никога! — повтори тя. — Никога!

И този път гласът й изразяваше нещо повече от страх и това беше заплаха.

На свой ред детето се отдръпна. Той бе открил в това женско лице чертите, които Рафаел придава на ядосаните ангели.

— И защо — попита той глухо, — защо отказваш да видиш баща ми?

При тези думи, както при сблъсъка на два облака по време на буря, падна гръм!

— Защо? — каза Андре. — Питаш ме защо? Ти наистина не знаеш нищо, бедното ми дете!

— Да — каза Себастиен твърдо.

— Добре — каза Андре, неспособна да се сдържа повече от ухапванията на отровна змия, които прояждаха сърцето й. — Защото баща ти е нещастник! Защото баща ти е подлец!

Себастиен скочи от дивана, където бе коленичил, и се изправи пред Андре.

— За баща ми ли казвате това, госпожо! — извика той — За баща ми, тоест за доктор Жилбер, за този, който ме е отгледал, комуто дължа всичко, за единствения, когото познавам? Излъгал съм се, госпожо, вие не сте моя майка!

Детето понечи да тръгне към вратата.

Андре го спря.

— Слушай — каза тя, — ти не можеш да знаеш, не можеш да разбереш, не можеш да съдиш!

— Не! Но мога да чувствам и чувствам, че повече не ви обичам!

Андре простена болезнено.

Но в същия миг някакъв шум отвън отклони вниманието й от чувството, което изпитваше, нищо че това чувство я бе завладяло цялата.

Шумът беше от входната врата, която се отваряше, и от карета, която спря пред външното стълбище.

При този шум по тялото на Андре премина такава тръпка, че тя обхвана дори и детето.

— Чакай! — му каза тя. — Чакай и мълчи!

Детето примирено се подчини.

Вратата на вестибюла се отвори и се чуха приближаващи стъпки към вратата на всекидневната.

Андре застина, онемяла, с вперен във вратата поглед, бледа и студена.

— За кого да съобщя на госпожа графинята? — попита стария портиер.

— Съобщете за граф Дьо Шарни и попитайте графинята дали ще благоволи да ме приеме.

— О! — извика Андре. — В тази стая! Дете в тази стая! Той не бива да те вижда! Не бива да знае, че съществуваш!

И тя изплашено избута детето в съседната стая.

После, затваряйки вратата, му каза:

— Остани тук! А когато той тръгне, ще ти кажа, ще ти разкажа… Не! Не! Нищо подобно! Ще те целуна и ти наистина ще разбереш, че съм твоя майка!

В отговор Себастиен само изохка.

В този момент вратата на вестибюла се отвори и с шапка в ръка старият портиер изпълни задължението си.

Зад него в тъмнината острото око на Андре видя човешки силует.

— Поканете граф Дьо Шарни — каза тя с възможно най-твърдия глас, с който можеше.

Старият портиер се отмести назад и граф Дьо Шарни с шапка в ръка се появи на прага.