Графиня Дьо Шарни

62.Еликсирът на живота

Мирабо излезе от Събранието с горделив поглед и вдигната глава. Докато се намираше срещу опасността, могъщият атлет мислеше за опасността, а не за силите си.

С него стана същото, както с маршал Дьо Сакс в битката при Фонтьоноа. Изтощен, болен, той стоял на коня си по-твърдо и от най-храбрите, като страж на своята армия. Но когато английската армия била разбита, когато последното кълбо дим от последния оръдеен изстрел поздравило бягството на англичаните, той се оставил да падне на онова бойно поле, което бил завладял.

Същото стана и с Мирабо. Като се прибра у дома си, той легна на пода, постлан с възглавници и цветя. Мирабо имаше две страсти — жените и цветята. От започването на сесията, впрочем, здравето му видимо се беше влошило. Макар и със силен характер, той толкова бе страдал физически и духовно от преследванията и престоите в затвора, че здравето му никога не беше съвсем наред.

Докато човек е млад, всички органи са покорни на волята му, готови да се подчинят при първата команда, която им изпрати мозъкът, и действат донякъде едновременно и без никакво противопоставяне на желанията, които ги управляват. Но колкото повече възрастта на човека напредва, всеки орган, като прислужник, който още се подчинява, но службата вече го е похабила, всеки орган прави, ако може да се каже така, своите забележки и вече не могат без борба и умора да изпълняват задълженията си.

Мирабо беше в тази възраст, в която органите му вече не можеха да му служат с пъргавината, на която беше привикнал, и трябваше да се ядоса, за да може гневът да вземе връх над тези изморени и болни слуги.

Този път усети, че с него става нещо по-сериозно и съвсем слабо се възпротиви на лакея си, който казваше, че трябва да иде и да потърси лекар, когато доктор Жилбер позвъни на вратата и беше въведен при него. Мирабо протегна ръка на доктора и го придърпа до себе си на възглавниците, където беше легнал сред листа и цветя.

— Е, добре, скъпи графе — каза му Жилбер, — не исках да се прибера у дома, без да ви поздравя. Вие ми обещахте победа, а вместо това постигнахте нещо по-добро — постигнахте триумф!

— Да, но виждате, че това е триумф, победа като тази на Пир222. Още една такава победа и съм загубен, докторе!

Жилбер погледна Мирабо.

— Наистина — каза той. — Вие сте болен.

Мирабо сви рамене.

— Ще рече, че при това, с което се занимавам, някой друг вместо мен би умрял сто пъти — каза той. — Имам двама секретари, и двамата са изморени до смърт. Най-вече Пеленк, който е натоварен да преписва черновите с моя гнусен почерк и без когото не мога да направя нищо, защото само той може да го разчита и да го разбира. Пеленк е на легло от три дни. Докторе, предпишете ми нещо, което, не бих казал да продължи живота ми, но което да ми даде сили, докато съм жив.

— Какво искате! — каза Жилбер, след като беше опипал пулса на болния. — Не може да се дават съвети на човек с организъм като вашия. Предпишете почивка на един човек, който изразходва силата си най-вече чрез движение, умереност на един гений, който израства сред крайности! Бих могъл да ви кажа да махнете от стаята си тези цветя и тези растения, които отделят кислород през деня и въглерод през нощта — но вие сте си създали необходимост от тях и ще страдате повече от липсата им, отколкото от присъствието им. Бих могъл да ви кажа да се отнасяте към жените като към цветята и да ги отдалечите от себе си, най-вече през нощта — вие ще ми отговорите, че предпочитате да умрете… Така че, живейте си, драги графе, както сте свикнали. Само че дръжте около себе си цветя без аромат и ако е възможно — любовни връзки без страст.

— О! По отношение на последното, скъпи докторе — каза Мирабо, — ще бъдете послушан чудесно. Страстните любовни връзки ми се отразиха твърде зле, за да започна отново. Три години затвор, една смъртна присъда и самоубийството на жената, която обичах, заради друг, ме излекуваха от подобен род любов. За миг, както ви казах, помечтах за нещо голямо. Помечтах за връзка като тази на Елизабет с Есекс, на Ана Австрийска с Мазарини или на Екатерина II с Потьомкин. Но това беше само мечта. Какво искате! Не съм видял повече жената, за която се боря, и вероятно няма да я видя никога вече… Вижте, Жилбер, няма по-голямо наказание от това, да чувствате, че носите у себе си огромни проекти, просперитета на едно кралство, триумфа на своите приятели, унищожението на враговете и поради една лоша прищявка на случайността, поради един каприз на съдбата всичко това да ви се изплъзне. О! Как ме накараха да изкупвам младежките си лудории, как ще ги изкупят самите те! Но, в края на краищата, защо ме подозират? С изключение на два или три случая, в които ме подтикнаха към крайности и се наложи да ги ударя, за да имат представа за силата на ударите ми, нима не съм бил винаги изцяло техен, от началото до края? Не бях ли за абсолютното вето, когато господин Некер се задоволи с прекратяващо вето? Не бях ли против онази нощ на четвърти август, в която изобщо не взех участие и която лиши благородничеството от привилегиите му? Не протестирах ли срещу Декларацията за правата на човека не защото съм помислил, че трябва изобщо да бъде отхвърлена, а защото смятах, че денят за тяхното провъзгласяване още не е дошъл? Днес, в края на краищата, не им ли послужих така, както не биха и могли да се надяват? Не постигнах ли — за сметка на моята чест, моята популярност и моя живот — за тях повече, отколкото би могъл да постигне някой, бил той министър или принц? И когато помисля — размислете добре върху това, което ще ви кажа, велики философе, защото падането на монархията може би се корени в този факт — когато помисля аз, който трябва да гледам на това като на голяма милост, толкова голяма, че ми бе оказана само веднъж, да видя кралицата; когато помисля, че ако баща ми не беше умрял в навечерието на превземането на Бастилията; че ако благоприличието не ме беше въздържало да се показвам пред хората на по-следващия ден след тази смърт — деня, в който Лафайет беше назначен за генерал на Националната гвардия, а Байи за кмет на Париж, — аз щях да бъда назначен за кмет на мястото на Байи! О! Тогава нещата щяха да се променят, кралят веднага щеше да изпита нужда да установи отношения с мен. Щях да му внуша мисли, различни от тези, относно управлението на един град, който е приютил в гръдта си революцията. Щях да завоювам доверието му и щях да го накарам да вземе, преди злото да е пуснало такива дълбоки корени, предпазни мерки. Вместо това, аз съм прост депутат, човек, когото подозират, ревнуват, страхуват се от него, мразят го, клеветят го пред кралицата! Ще повярвате ли, докторе? Когато ме видя в Сен Клу, тя пребледня. Е, толкова е просто! Нима не са я накарали да повярва, че аз съм този, който предизвика пети и шести октомври? Е, добре, през тази година бих могъл да направя всичко онова, което ми попречиха да направя, докато днес, ах, днес много се страхувам, че както за моето здраве, така и за това на монархията е твърде късно.

И Мирабо с израз на силна болка, изписан по цялото му лице, хвана с пълна шепа плътта на гърдите си над стомаха.

— Страдате ли, графе? — попита Жилбер.

— Като прокълнат грешник! Има дни, в които мисля, че посредством клеветата постигах спрямо духа си онова, което се постига при организма чрез арсеника… Вярвате ли в отровата на Борджиите или в аква тофана223 и в праха за наследяване от Воазен, докторе? — попита, подсмихвайки се, Мирабо.

— Не. Но вярвам, че нажеженото острие прогаря ножницата и че лампата с голям пламък кара стъклото й да се пръсне.

Жилбер извади от джоба си малък кристален флакон, съдържащ зеленикава течност колкото два напръстника.

— Вземете, графе — каза му той, — ще направим един опит.

— Какъв? — каза Мирабо, гледайки любопитно флакона.

— Един от моите приятели, който бих желал да бъде и ваш и който е много силен във всички естествени науки и дори, както претендира, в окултните, ми даде рецептата на това лекарство като върховна противоотрова, като универсална панацея, почти еликсир на живота. Често, когато съм бил обхващан от онези мрачни мисли, които довеждат нашите съседи от Англия до меланхолия, до сплин и дори до смърт, съм изпивал по няколко капки от тази течност и трябва да кажа, че ефектът е бърз и оздравителен. Бихте ли искали на свой ред и вие да опитате?

— От вашата ръка бих приел всичко, дори отвара от бучиниш224, а още повече еликсир на живота. Има ли някакви приготовления или трябва да се пие чисто?

— Не чисто, тъй като тази течност действително притежава голямо могъщество. Кажете на вашия лакей да ви донесе няколко капки ракия или винен спирт в една лъжица.

— По дяволите! Винен спирт или ракия, за да се смекчи вашата напитка! Но това трябва да е течен огън. Не ми е известно някой човек да го е пил, откакто Прометей е дал огъня на човешкия род. Само че, предупреждавам ви, съмнявам се, че прислужникът ми ще може да намери в цялата къща и шест капки ракия. Аз не съм като Пит и изобщо не търся в нея моето красноречие.

При все това лакеят се върна няколко секунди по-късно с една лъжица, съдържаща исканите пет-шест капки ракия.

Жилбер добави към ракията равно количество от съдържанието на флакона. В мига на смесването двете течности приеха цвета на абсента и Мирабо, като взе лъжицата, погълна съдържанието й.

— По дяволите, докторе! — каза той на Жилбер. — Добре направихте, предупреждавайки ме, че билката е силна. Струва ми се, че съм погълнал мълния в буквалния смисъл на думата.

Жилбер се усмихна и изглежда чакаше доверчиво. Мирабо остана за миг сякаш постепенно разяждан от тези няколко огнени капки, с глава, наведена на гърдите, и с длан, притиснала стомаха. Но изведнъж вдигна глава и каза:

— Ах, докторе! Вие ме накарахте да изпия истински еликсир на живота.

После се надигна, дишайки шумно, с протегнати ръце и каза:

— Дори сега монархията да рухне, се чувствам достатъчно силен, за да я закрепя!

Жилбер се усмихна.

— По-добре ли се чувствате? — попита той.

— Докторе — каза Мирабо, — кажете ми къде се продава това лекарство дори ако трябва да платя за всяка капка с диамант, равен на големината й, ако трябва ще се откажа от всякакъв разкош заради разкоша на силата и живота и ви обещавам, че аз също ще притежавам от този течен пламък и че тогава, о, тогава ще гледам на себе си като на непобедим.

— Графе — каза Жилбер, — обещайте ми да не взимате повече от два пъти седмично това лекарство и да не се обръщате към другиго, за да подновите запасите си. Ето този флакон е ваш.

— Дайте го — каза Мирабо, — и ви обещавам всичко, което поискате.

— Ето — каза Жилбер, — но това не е всичко. Вие ми казахте, че ще имате кола и коне, нали?

— Да.

— Е, добре, живейте на село. Тези цветя, които развалят въздуха на стаята ви, пречистват въздуха в градината. Пътят, който ще изминавате всеки ден, за да дойдете в Париж и да се върнете на село, ще бъде за вас оздравителна разходка. Изберете си, ако е възможно, резиденция, разположена на височина, в гора или близо до река, в Белвю, Сен-Жермен или Аржантьой.

— Аржантьой! — подхвана Мирабо. — Точно там изпратих прислужника си да потърси някоя вила. Тейш, не ми ли бяхте казали, че сте намерили там нещо подходящо?

— Да, господин графе — отвърна прислужникът, който беше присъствал на току-що проведеното от Жилбер лечение, — една очарователна къща, за която ми беше говорил един мой съотечественик, наречен Фриц. Както изглежда, той е живял в нея заедно с господаря си, който е някакъв чуждестранен банкер. Свободна е и господин графът може да я вземе когато поиска.

— Къде се намира тази къща?

— Извън Аржантьой. Наричат я замъкът на Маре.

— О, познавам това място! — каза Мирабо. — Много добре, Тейш. Когато баща ми ме гонеше от дома си с проклятията си и няколко удара с бастун… Вие знаете ли, докторе, че баща ми живееше в Аржантьой?

— Да.

— Е, добре, както казвах, когато ме гонеше от дома си, често ми се случваше да се разхождам отвън покрай стените на това хубаво жилище и да си казвам като Хораций, струва ми се, простете, ако цитатът е неверен: О rus, quando te aspiciam?225

— Тогава, драги графе, дошъл е моментът да осъществите мечтата си. Заминете, посетете замъка на Маре, преместете се да живеете там… Колкото по-рано, толкова по-добре.

Мирабо помисли за миг и като се обърна към Жилбер, каза:

— Хайде, драги докторе, ваше задължение е да бдите над болния, когото току-що възкресихте. Сега е пет часът следобед. По това време на годината дните са дълги. Времето е хубаво. Да се качим на колата и да вървим в Аржантьой.

— Добре — отвърна Жилбер, — да вървим в Аржантьой. Когато си се заел с грижите за едно толкова скъпоценно здраве като вашето, трябва да изучиш всичко, свързано с него… Хайде да проучим вашата бъдеща полска къща!