Графиня Дьо Шарни

18.Мирабо

Жилбер знаеше, че това е борба на издръжливост, но бе подготвен.

— Мирабо — повтори той, — да, сир, Мирабо!

Кралят се обърна към портрета на Чарлз I.

— Какво би могъл да кажеш ти, Чарлз Стюарт — попита той поетичното платно на Ван Дайк, — ако в момента, когато усетиш земята да трепери под нозете ти, ти предложат да се облегнеш на Кромуел?

— Чарлз Стюарт би отказал и би сторил добре — каза Жилбер, — защото няма никаква прилика между Кромуел и Мирабо.

— Не зная как вие гледате на нещата, докторе — каза кралят. — Но за мен няма степени в предателството. Предателят си е предател и не знам как се прави разлика между този, който е малко, и този, който е много такъв.

— Сир — каза Жилбер с дълбоко уважение, но в същото време и с една непреодолима твърдост, — нито Кромуел, нито Мирабо са предатели!

— А какви са тогава? — провикна се кралят.

— Кромуел е един разбунтувал се поданик, а Мирабо е само недоволен благородник.

— Недоволен от какво?

— От всичко… От баща си, който накара да го затворят в замъка Иф и в донжона76 на Венсен. От трибуналите, които го осъдиха на смърт. От краля, който не оцени неговия гений и продължава да не го оценява.

— Геният на политиката, господин Жилбер — каза живо кралят, — е почтеността.

— Отговорът е хубав, сир, достоен за Тит, за Траян или за Марк Аврелий. За съжаление опитът го опровергава.

— Как така?

— Почтен човек ли е бил Август, който делил света с Лепид и Антоний и който прогонил Лепид и убил Антоний, за да владее този свят сам? Почтен човек ли е бил Карл Велики, който изпратил своя брат Карломан да умре в манастир и който, за да се справи със своя приятел Видукинд, почти толкова велик мъж, колкото и него самият, накарал да отрежат главите на всички саксонци, чийто ръст надминавал дължината на меча му? Почтен ли е човек като Луи XI, който се разбунтувал против баща си, за да го свали от трона, и който, макар и не успял, внушавал на Шарл VII такъв ужас, че той от страх да не бъде отровен умрял от глад? Почтен ли е човек като Ришельо, който е правил в спалните на Лувъра и по стълбите на Пале Кардинал заговори, които са свършвали на площад „Грев“? Почтен ли е човек като Мазарини, който подписал договор с протектора77 и който не само отказал половин милион екю и петстотин мъже на Чарлз II, но и го изгонил от Франция? А какво ще кажете за почтен човек като Колбер, който е предал, обвинил и свалил Фуке, своя покровител, и който, докато хвърляли онзи в тъмница, откъдето можел да излезе само като труп, се настанил непредпазливо и високомерно в още топлия му фотьойл? И при все това нито едните, нито другите, благодарение на Бога, не са навредили нито на кралете, нито на кралството!

— Но, господин Жилбер, вие добре знаете, че господин Дьо Мирабо не може да бъде от моята партия, тъй като е от партията на херцог Д’Орлеан.

— Ех, сир! Тъй като херцог Д’Орлеан е в изгнание, господин Дьо Мирабо не принадлежи към никоя партия.

— Как бихте искали да се доверя на един продажен човек?

— Като го купите… Не бихте ли могли да му дадете повече, отколкото всеки друг на света?

— Ненаситник, който ще ми поиска един милион!

— Ако Мирабо се продава за един милион, сир, ще е лесно. Но мислите ли, че той би струвал два милиона по-малко от някой или някоя Полиняк?

— Господин Жилбер!

— Кралят ми отнема думата — каза Жилбер, като се поклони, — и аз млъквам.

— Не, напротив, говорете!

— Аз казах каквото имах да казвам, сир!

— Тогава да го обсъдим.

— Не може да се желае по-добро. Познавам своя Мирабо наизуст, сир.

— Вие сте му приятел!

— За нещастие нямам тази чест. Впрочем господин Дьо Мирабо има само един приятел, който в същото време е и приятел на кралицата.

— Да. Господин граф Дьо ла Марк… Зная, ние го упрекваме непрекъснато за това.

— Напротив, Ваше Величество, трябва да го защитавате дори под страх от смърт, вместо да се карате с него.

— И вие бихте искали да бъде от значение за обществените дела някакъв си дребен дворянин като господин Рикети дьо Мирабо.

— Позволете ми да ви кажа най-напред, сир, че господин Дьо Мирабо не е дребен дворянин, а благородник. Малко са благородниците във Франция, чието родословие датира от XI век, тъй като за да има все още някой около тях, нашите крале са проявили снизхождение към тези, на които оказват честта да пътуват в една каляска с тях, да не им искат доказателства за произхода по-назад от 1399 година. Не, сир, не е дребен дворянин този, който произхожда от рода Аригети от Флоренция, дошли да се установят в Прованс след едно поражение на партията на гибелините78. Не е дребен дворянин, защото е имал прадеди, които са търгували в Марсилия — тъй както вие знаете, сир, че благородничеството от Марсилия, също като това от Венеция, има привилегията да търгува, без да нарушава достойнството си.

— Един развратник — прекъсна го кралят, — с репутацията на палач и ненаситна лакомия за пари!

— О, сир! Трябва да приемаме хората такива, каквито ги е създала природата! Мирабо на младини винаги са били буйни и разпуснати, но с възрастта узряват. Докато са млади, за нещастие, са точно такива, каквито ги описва Ваше Величество. Но станат ли глава на семейство, стават властни, надменни, но сериозни. Кралят, който не би ги оценил, ще бъде неблагодарник, тъй като те са осигурили за сухопътната му армия безстрашни войници, а на флота му — дръзки моряци. Зная добре, че провинциалният им дух ненавижда всяка централизация, зная добре, че бидейки полуфеодална-полурепубликанска опозиция, те оспорват от височината на своите кули властта на министрите, а понякога дори на кралете. Зная, че неведнъж са хвърляли в Дюранс събирачите на данъци, които са искали да действат по земите им, че смесват в едно и презират в равна степен придворните служителите, селяните и книжниците, ценейки само две неща на света — желязото на меча и желязото на плуга. Зная, един от тях е написал, че „лакейството е присъщо по инстинкт за хората от двора, неискрени в лице и сърце, както газенето в калта за гъските.“ Но всичко това, сир, не означава, че са дребни дворяни, всичко това може би не е най-висок морал, но е съвсем сигурно, че е признак на най-високо благородие.

— Хайде, хайде, господин Жилбер — каза с известна досада кралят, който смяташе, че познава по-добре от всекиго силните хора в кралството си, — хайде, вие казахте, че познавате вашите Мирабо наизуст. Продължете заради мен, човек, който не ги познава. Добре е да изучиш хората, преди да си служиш с тях.

— Да, сир — подхвана отново Жилбер, подтикван от онази ирония, която откриваше в интонацията, с която кралят му говореше, — и ще кажа на Ваше Величество — от рода на Мирабо беше онзи Брюно дьо Рикети, който в деня, когато господин Дьо ла Фьойад освещаваше на Площада на победата своята статуя на победата с нейните четири оковани народа, минавайки с полка си — гвардейски полк, сир — по Пон-Ньоф, се спрял, спрял и полка си пред статуята на Анри IV и казал, сваляйки шапка: „Приятели, да го поздравим, защото той е повече от някои други!“. От рода Мирабо е бил и Франсоа дьо Рикети, който на седемнайсет години се връща от Малта, намира майка си Ан дьо Понтев в траур и я пита защо е в траур, тъй като баща му е мъртъв от десет години. „Защото бях оскърбена, отвръща майката. — От кого, госпожо? — От кавалера Дьо Гриаск. — И вие не сте си отмъстили? — пита Франсоа, който познава майка си. — Имах доброто желание! Един ден го намерих сам, опрях зареден пистолет в слепоочието му и му казах: Ако бях сама, щях да ти пръсна мозъка, както виждаш, че мога да направя. Но аз имам син, който ще отмъсти много по-почтено за мен! — Добре сте направили, майко, отвръща младият човек.“ И без да свали ботушите си, той взема отново шпагата си, отива да намери кавалера Дьо Гриаск, един шегаджия, един побойник, предизвиква го, затваря се с него в една градина, изхвърля ключовете зад стената й и го убива. От рода Мирабо е бил и онзи маркиз Жан Антоан, който е бил висок шест стъпки, бил красив като Антиной79 и силен като Милон80, на когото при все това на неговия странен провансалски принадлежат изречените думи: „Вие вече не сте мъже, а бледи техни подобия“, и който имал, по думите на внука му, невероятен апетит и сила. Осемнайсетгодишен мускетар, той винаги се хвърлял напред в огъня, обичайки така страстно опасностите, както други удоволствията. Командвал един легион от ужасни люде, свирепи и необуздани като него, така че другите войници си казвали един на друг, като ги виждали да минават: „Виждаш ли онези с червените маншети? Това са Миренбо81, ще рече легион за дяволи, командван от Сатаната.“ Но са се лъгали за командира, наричайки го Сатана, тъй като той е бил един много благочестив човек, толкова благочестив, че когато един ден в гората му пламнал пожар, той вместо да даде заповед да се гаси с обичайните средства, накарал да изнесат светото причастие и огънят угаснал. Вярно е, че това е благочестието на един феодален барон и че военачалникът понякога намирал начин да измъкне от затруднение благочестивеца, както станало един ден, когато дезертьорите, които бил наредил да разстрелят, се скрили в църквата на един италиански манастир. Той наредил на хората да разбият вратите. Тъкмо щели да започнат, когато вратите се отворили сами и абатът се появил на прага, in pontificalibus82, със светото причастие в ръце…

— И какво? — попита Луи XVI, очевидно запленен от този цветист и жив разказ.

— Ами какво, той останал замислен за миг, тъй като положението било объркващо. После, осенен от една бърза мисъл, казал на знаменосеца си: „Дофен, нека извикат полковия свещеник, който да измъкне Тялото господне от ръцете на онзи смешник.“ Което най-благочестиво било направено от полковия свещеник, сир, с подкрепата на мускетарите на онези дяволи с червените маншети.

— Наистина — каза Луи XVI, — да, спомням си го този маркиз Антоан. Нали той беше казал на генерал-лейтенант Шамийар, който след като онзи се отдалечил в някакво село, обещал да говори за него на министъра Шамийар: „Господине, брат ви е много щастлив, че ви има, защото без вас би бил най-глупавият човек в кралството!“

— Да, сир; така че при следващото производство в чин на бригадни генерали министърът Шамийар много внимавал в списъка да не попадне името на маркиза.

— И как е завършил живота си този герой, който ми прилича на един Конде83 от породата Рикети? — попита, смеейки се, кралят.

— Сир, който живее хубаво, умира хубаво — отвърна важно Жилбер. — При битката за Касано бил натоварен да защитава един мост, щурмуван от императорските войски. Както бил навикът му, накарал войниците да залегнат ниско долу, а сам той се изправил с гигантския си ръст, предлагайки се като мишена за неприятелския огън. В резултат на това куршумите започнали да падат около него като градушка, но той стоял неподвижен като пътен знак. Един от тези куршуми най-напред счупил ръката му. Но това, както разбирате, сир, още не било нищо. Той извадил носната си кърпа и направил от нея превръзка за ръката си. После хванал с лявата ръка една брадва, неговото обичайно оръжие — той презирал шпагите и сабите, защото с тях се нанасяли много слаби удари. Но едва свършил с това, когато втори куршум, улучвайки го в гърлото, му прерязал вратната вена. Този път положението било по-тежко. При все това, въпреки ужасната рана, колосът останал прав. После, задушен от кръвта, се стоварил върху моста като отсечено дърво. При тази гледка полкът загубил смелост и побягнал. Заедно с командира си той загубил и душата си. Един възрастен сержант, който се надявал, че водачът не е съвсем мъртъв, минавайки покрай него, хвърлил върху лицето му една тенджера и, преследвайки полка му, цялата армия на принц Евгений84 минала отгоре му. Битката свършила и трябвало да погребват труповете. Великолепното облекло на маркиза станало причина да го забележат. Един от неговите войници го разпознал. Принц Евгений, като видял, че той още диша или по-скоро хърка, наредил да го занесат в лагера на херцог Дьо Вандом. Заповедта била изпълнена. Оставили маркиза в палатката на принца, където случайно се намирал знаменитият хирург Дюмулен. Той бил човек, изпълнен с фантазии — обхванала го тази да върне този труп към живота. Лечението го привличало още повече с това, че изглеждало невъзможно. Освен тази рана, която, без да се броят гръбначният стълб и няколко парцала плът, почти била отделила главата от раменете му, цялото му тяло, върху което били минали три хиляди коня и шест хиляди пехотинци, представлявало една рана. Три дни се съмнявали дали ще дойде в съзнание. На края на третия ден той отворил едното си око. Два дни по-късно раздвижил едната си ръка. Най-накрая отвърнал на упорството на Дюмулен с равностойно упорство и след три месеца видели да се появява маркиз Жан Антоан със счупена ръка, обвита с черен ершаф, с двайсет и седем рани, разпръснати по цялото тяло — с пет повече, отколкото имал Цезар, и с глава, поддържана от сребърен нашийник. Първото му посещение било във Версай, където го завел херцог Дьо Вандом и където бил представен на краля, който го попитал как след толкова доказателства за смелост, които е дал, още не е бригаден генерал. „Сир, — отвърнал маркиз Антоан, — ако вместо да остана да защитавам моста при Касано, бях дошъл в двора, за да подкупя някой вагабонтин, щях да имам и производство в чин, и по-малко рани.“ Няколко месеца по-късно маркизът с двайсет и седемте си рани, счупената ръка и сребърния нашийник, се оженил за госпожица Дьо Кастелан Норан, на която направил седем деца между седем нови военни кампании. Понякога, но рядко, както правят истинските храбреци, той разказвал знаменитата история за Касано и когато разказвал, имал навика да припомня: „Това е битката, в която бях убит.“

— Хубаво ми разказвате — подхвана Луи XVI, който видимо се забавляваше от това изброяване на прадедите на Мирабо, — хубаво ми разказвате, скъпи докторе, как маркиз Жан Антоан е бил убит, но не ми разказвате как е умрял.

— Той е умрял в донжона на Мирабо, грубо убежище, разположено върху една стръмна скала, заграждаща планински проход, непрестанно шибано от северния вятър. Той е умрял с онази властна и груба кора, която се образува по кожата на рода Рикети едновременно с остаряването им, възпитавайки децата си в дух на респект и подчинение, като ги държал на такова разстояние, че най-големият от синовете му казвал: „Не съм имал честта да докосна нито с ръка, нито с устни плътта на този достоен човек.“ Този най-голям син, сир, е бил бащата на днешния Мирабо, дива птица, чието гнездо е направено между четири кули, който, както сам казва, никога не си пожелавал да се оверсайчи, този, когото несъмнено Ваше Величество не познава и не признава правотата му.

— Напротив, господине — каза кралят, — признавам я и още как — той е един от началниците на икономическото училище. Той има своя дял в революцията, давайки знак за обществените реформи и популяризирайки много грешки и няколко истини и е толкова по-виновен, защото предвиждаше ситуацията, той, който каза: „Днес няма женска утроба, която да не носи в себе си някой Артевелд85 или някой Мазаниело86.“ Той не се лъжеше и коремът на собствената му жена донесе нещо още по-лошо от всичко това.

— Сир, у Мирабо има нещо, което се намира в противоречие с Ваше Величество или което всява страх у него и, позволете ми да го кажа, причината за това са личният и кралският деспотизъм.

— Кралският деспотизъм! — извика Луи XVI.

— Няма съмнение, сир! Без краля бащата не може нищо. Защото, в края на краищата, какво толкова голямо престъпление е извършил потомъкът на този велик род, та едва четиринайсетгодишен е изпратен в изправително училище, където го записват, за да бъде унизен, при това не под собственото му име Дьо Рикети дьо Мирабо, а под името Бюфиер? Какво е направил, та когато става на осемнайсет години баща му издейства заповед за арестуване и го затваря на остров Ре? Какво е направил, та на двайсет години той да го изпрати в редовете на един дисциплиниран батальон, за да се сражава в Корсика със следното предсказание: „Той ще отплува на 16 април в открито море, което само се вълнува. Бог желае той да не гребе и един ден!“ Какво е направил, та само една година след сватбата му, баща му го изпраща в изгнание в Маноск! Какво е направил, та след шест месеца изгнание в Маноск, баща му кара да го преместят във Форт Жур? И най-накрая какво е направил, за да бъде арестуван след бягството си в Амстердам и да бъде затворен в донжона на Венсен, където цялото пространство, което му дават бащиното милосърдие, обединено с кралското — на него, който се задушава сред широкия свят, — са десет квадратни стъпки, където пет години се вълнува неговата младост, реве неговата страст, но и където в същото време расте разумът му и укрепва сърцето му?… Аз ще кажа на Ваше Величество какво е направил той. Той запленил своя професор Поасон с лекотата, с която учел всичко и разбирал всичко. Той буквално изял икономическата наука. Веднъж заел се с военна кариера, имал желание да я продължи. Той направил, след като рентата му била намалена на шест хиляди ливри, заедно с гена си и детето си, дългове до трийсетина хиляди франка. Прекъснал своето заточение в Маноск, за да се върне и напердаши с тояга един безочлив благородник, който бил обидил сестра му. И накрая — в това е най-голямото му престъпление, сир — отстъпвайки пред съблазните на една млада и хубава жена, отвлякъл тази жена от един стар, грохнал, мрачен и ревнив съпруг.

— Да, господине, за да я изостави след това — каза кралят. — Така че нещастната госпожа Дьо Моние, оставена сама със своето престъпление, се самоуби.

Жилбер вдигна очи към небето и въздъхна.

— Хайде, кажете какво можете да отговорите на това, господине, и как ще защитите вашия Мирабо?

— Чрез истината, сир, чрез истината, която стига толкова трудно до кралете, че вие, който я търсите, искате я, викате я, вие почти винаги не я знаете. Не, госпожа Дьо Моние, сир, изобщо не е умряла, защото е била изоставена от Мирабо, тъй като първото посещение на Мирабо след излизането му от Венсен беше при нея. Той влезе, преоблечен като амбулантен търговец в манастира на Гиен, където тя бе поискала приют. Той намери Софи студена, неестествена. Последва обяснение. Мирабо разбра, че госпожа Дьо Моние не само не го обича вече, но и че обича друг — кавалера Дьо Рокур. За този друг, освобождавайки се със смъртта на съпруга си, тя щяла да се омъжи. Мирабо бил излязъл твърде рано от затвора. Трябвало да се задоволят да погубят честта му. Мирабо отстъпва мястото си на своя щастлив съперник, Мирабо се оттегля. Госпожа Дьо Моние ще се жени за господин Дьо Рокур. Господин Дьо Рокур неочаквано умира! Бедното създание, тя била вложила цялото си сърце и целия си живот в тази последна любов. Един месец по-късно, на девети септември, тя се затваря в своя кабинет и се обесва. Тогава враговете на Мирабо започват да крещят, че тя била умряла, защото била изоставена от първия си любим, докато тя си умря от любов по втория… О, историйо! О, историйо! Ето как те третират!

— А! — каза кралят. — Значи затова той прие тази новина с такова голямо безразличие?

— Мога да кажа на Ваше Величество и това как я е приел, сир, тъй като познавам този, който му я съобщи. Това е един от членовете на Събранието. Попитайте го сам, няма да посмее да излъже, защото е свещеник — той е кюрето на Гиен, абатът Вале. Той седи на пейките, противоположни на тези, където сяда Мирабо. Пресече залата и за голямо учудване на графа, седна до него. „Какво, по дяволите, правите тук?“ — попита го Мирабо. Без да отговори, абат Вале му подаде писмото, което съобщаваше всички подробности за фаталната новина. Мирабо го отвори и му трябваше доста време, за да го прочете, защото несъмнено не можеше да повярва. После го препрочете и по време на повторното четене лицето му побледняваше от време на време. Той прокарваше ръце по челото си, бършейки очи със същото движение, кашляйки, плюейки, опитвайки се отново да се овладее. Накрая му се наложи да отстъпи. Той стана, излезе стремително и три дни не се появи пред Събранието… О, сир! Сир, простете ми, че навлизам в тези подробности. Но е достатъчно да си обикновен талантлив човек, за да бъдеш оклеветен по всяка точка и за всяко нещо. Още по-силен довод, когато геният на един човек е гигантски!

— Защо е така, докторе? И какъв интерес имат да клеветят пред мен господин Дьо Мирабо?

— Какъв интерес имат ли, сир? Интереса на цялата посредственост, която гледа да запази мястото си около трона. Мирабо изобщо не е от онези хора, които биха могли да влязат в храма и да не изгонят търговците от него. Мирабо до вас, сир — това означава смърт за дребните интриги. Мирабо до вас — това е изгнание за дребните интриганти, това е духът, прокарващ път на честността. И какво ви интересува, сир, че Мирабо бил живял зле с жена си? Какво ви интересува, че Мирабо бил отвлякъл госпожа Дьо Моние. Какво ви интересува, че Мирабо имал половин милион дългове! Платете тези дългове от половин милион, сир. Добавете към тези петстотин хиляди франка един милион, два милиона, десет милиона, ако трябва! Мирабо е свободен, не оставяйте Мирабо да ви се изплъзне. Вземете го, направете го един съветник, направете го министър. Чуйте онова, което ще ви каже могъщият му глас, и казаното го преразкажете на народа си, на Европа, на света!

— Господин Дьо Мирабо, който се направи на търговец на сукно в Екс, за да бъде назначен от народа. Господин Дьо Мирабо не може да излъже тези, които са го упълномощили, като напусне партията на народа и премине към тази на двора.

— Сир! Сир! Повтарям ви, вие не познавате Мирабо — Мирабо е аристократ, дворянин, роялист преди всичко. Той се уреди да бъде избран от народа, защото благородничеството го презираше. Защото у Мирабо я има онази върховна нужда да постигне целта си по какъвто и да е било начин, която е присъща на гениалните хора. Той не беше упълномощен нито от благородничеството, нито от народа, за да влезе в парламента като Луи XIV, с ботуши и шпори, доказващ божественото право. Нямало да напусне партията на народа заради партията на двора, казвате? Ех, сир! Защо има една партия на народа и друга на двора? Защо тези две партии не направят една? Е, добре, Мирабо ще го направи. Вземете Мирабо, сир! Утре Мирабо, отблъснат от презрението ви, може би ще се обърне срещу вас и тогава, сир, тогава — казвам ви го аз, а тази картина на Чарлз I Стюарт ще ви го каже след мен — тогава всичко ще бъде загубено!

— Мирабо ще се обърне срещу мен, казвате вие? Нима това вече не е станало, господине?

— Да, на пръв поглед, може би. Но вътрешно Мирабо е за вас, сир. Попитайте граф Дьо ла Марк за онова, което му е казал след знаменитото заседание на двайсет и първи юни, защото единствено Мирабо чете в бъдещето с ужасяваща прозорливост.

— Е, добре, какво казва той?

— Той кърши ръце от мъка и се провиква: „Така отвеждат краля на ешафода!“, и три дни по-късно добавя: „Тези хора не виждат бездните, които изкопават под краката на монархията! Кралят и кралицата ще загинат, а народът ще ръкопляска над труповете им!“

Кралят потрепери, пребледня, погледна портрета на Чарлз I и за миг изглеждаше, че се е решил. Но изведнъж каза:

— Ще поговоря за това с кралицата. Може би тя ще се реши да разговаря с господин Дьо Мирабо. Но аз няма да говоря с него. Предпочитам да мога да стисна ръката на хората, с които говоря, господин Жилбер, и не бих искал с цената на трона си, на свободата си, на живота си, да стисна ръката на господин Дьо Мирабо.

Жилбер щеше да възрази. Може би щеше да настоява още, но в този момент влезе един придворен.

— Сир! — съобщи той. — Лицето, което Ваше Величество трябваше да приеме тази сутрин, пристигна и чака в преддверието.

Луи XVI направи едно изпълнено с безпокойство движение, поглеждайки Жилбер.

— Сир — каза той, — ако не трябва да виждам лицето, което Ваше Величество очаква, ще мина през другата врата.

— Не, господине — отвърна Луи XVI, — излезте през тази. Вие знаете, че аз ви смятам за свой приятел и че изобщо нямам тайни от вас. Впрочем лицето, което очаквам, е един обикновен благородник, който някога беше причислен към дома на моя брат и който ми беше препоръчан от него. Това е един верен служител и ще видя дали ми е възможно да направя нещо, ако не за него, то поне за жена му и децата му. Вървете, господин Жилбер, вие знаете, че винаги ще бъдете добре дошъл, дори когато идвате, за да ми говорите за господин Дьо Рикети дьо Мирабо.

— Сир — попита Жилбер, — трябва ли да гледам на себе си като на загубил?

— Казах ви, господине, ще поговоря с кралицата, ще размисля. По-късно ще видим.

— По-късно, сир! От този момент нататък ще моля Бога да бъде все още достатъчно рано.

— Охо! Значи смятате, че гибелта е толкова близо!

— Сир — отвърна Жилбер, — никога не нареждайте да махнат от стаята ви портрета на Чарлз I, той е добър съветник.

И като се поклони, той излезе в момента, когато лицето, очаквано от краля, застана на вратата, за да влезе.

Жилбер не можа да сдържи вика на изненада. Този благородник беше маркиз Дьо Фаврас, когото преди седмица или десет дни беше срещнал при Калиостро и за чиято фатална и близка смърт последният му бе съобщил.