Графиня Дьо Шарни

146.Марсилезата

Точно онова, което успокояваше кралицата, трябваше да я плаши — манифестът на херцог Брауншвайг.

Този манифест, който трябваше да се върне в Париж чак на 26 юли, беше съставен в Тюйлери и беше изпратен в първите дни на месеца. Но почти по същото време, когато дворът съчиняваше в Париж това безумно дело, чието въздействие ще видим незабавно, да разкажем какво ставаше в Страсбург.

Страсбург, един от най-френските градове, точно защото беше престанал да бъде австрийски, Страсбург, една от най-силните ни твърдини, както сме го казвали, имаше враг пред портите си. И така, в Страсбург се събираха отпреди шест месеца, сиреч преди да е ставало въпрос за война, тези млади батальони от доброволци с пламенен и патриотичен дух.

Страсбург, прицелил се в Рейн380, който единствено ни отделяше от неприятеля, беше едновременно кипящо огнище на войната, на младостта, на радостта, на удоволствията, на баловете, на прегледите, където шумът на инструментите на войната се смесваше с шума на инструментите на празничната музика.

В Страсбург, където през едната порта пристигаха доброволци за обучение, от другата излизаха войници, които биваха смятани за годни да се бият. Там се срещаха приятели, прегръщаха се, сбогуваха се. Сестрите плачеха, майките се молеха, бащите казваха: „Вървете и умрете за Франция!“ И всичко това под звъна на камбаните, под оръдейния тътен, тези два бронзови гласа, които говорят с Бога, единият, за да призове милостта му, а другият справедливостта му.

При едно от тези заминавания, по-тържествено от другите, защото беше по-значително, кметът на Страсбург, Дитрих, достоен и чудесен патриот, покани тези млади хора да дойдат в дома му и да се побратимят с офицерите от гарнизона по време на един банкет.

Двете млади дъщери на кмета и десет-петнайсет от техните приятелки, руси и благородни дъщери на Елзас, които можеха да бъдат взети заради златните си коси за нимфи от Сере, трябваше не толкова да се грижат за банкета, колкото да го разкрасяват и насищат с уханията на парфюмите си.

В числото на сътрапезниците, които обикновено бяха в дома на Дитрих като приятели на семейството, беше и един млад благородник от Франш-Конте, наречен Руже дьо Лил. Имах честта да се запозная с него, когато вече беше стар, и той сам, описвайки всичко със собствената си ръка, ни разказа за раждането на това благородно цвете на войната, на чието разцъфване ще присъства читателят. Руже дьо Лил тогава беше на двайсет години и като офицер от инженерните войски беше на гарнизон в Страсбург.

Поет и музикант, пианото му беше един от инструментите, които се чуваха в огромния концерт. Гласът му беше един от онези, които отекваха най-силно и най-патриотично.

Никога по-френски, по-национален банкет не е бил осветяван от по-пламенно юнско слънце. Никой не говореше за себе си — всички говореха за Франция.

Смъртта беше там, вярно, както на банкетите в древността. Но красива и усмихваща се смърт, развяваща не отвратителната си коса и пясъчния часовник, а в едната си ръка шпага и палмова клонка в другата.

Мислеха какво могат да изпеят. Старата „Ще върви“ беше песен на гнева и на гражданската война. Трябваше им един патриотичен вик, братски и при все това заплашителен за чужденеца.

Кой щеше да бъде модерният Тиртей, който ще хвърли сред дима на оръдията и свистенето на гюлетата и куршумите химна на Франция към врага? При този въпрос Руже дьо Лил, ентусиаст, влюбен и патриот, отвърна:

— Аз!

И изтича навън от залата. За половин час, тъкмо докато започнат да се безпокоят от отсъствието му, всичко беше завършено — и думите, и музиката. Всичко се изля отведнъж, вля се в калъпа като статуята на някое божество.

Руже дьо Лил се върна с отметнати назад коси, с чело, покрито с пот от борбата, която беше водил с двете възвишени сестри — музиката и поезията.

— Слушайте! — каза той. — Слушайте всички!

Благородният младеж беше уверен в музата си. При гласа му всички се обърнаха, едни държейки чашите си в ръка, други нечия потръпваща ръка в своята.

Руже дьо Лил започна:

При този първи куплет сякаш тръпка от електрически ток премина из цялото събрание. Избухнаха два или три вика на ентусиазъм. Но гласовете на жадните да чуят останалото, веднага се провикнаха:

— Тишина! Тишина! Слушайте!

Руже продължи с жест на дълбоко негодувание:

Този път Руже дьо Лил нямаше нужда да призовава да запеят в хор — един-единствен вик се изтръгна от всички гърди:

Той продължи сред нарастващия ентусиазъм:

Сто гърди, задъхано очакващи припева, се провикнаха след последния стих:

— Не! Не! Не!

После, с вихрено увлечение хорът отекна високо:

Този път всички слушатели изпитаха такъв трепет, че за да може Руже дьо Лил да изпее четвъртия си куплет, трябваше да поиска тишина. Трескаво го заслушаха.

Негодуващият глас стана заплашителен:

— Да! Да! — извикаха всички гласове.

И бащите бутаха напред синовете си, които можеха да ходят, а майките вдигаха високо в ръцете си онези, които още носеха.

Тогава Руже дьо Лил забеляза, че му липсва един куплет — песента на децата. Възвишеният хор на бъдещата нива, на зърното, което покълва. И докато сътрапезниците повтаряха френетично страховития рефрен, той отпусна глава върху ръката си. После сред шума, сред глъчката, сред виковете „браво“, той импровизира следващия куплет:

И през приглушените ридания на майките и ентусиазираните подвиквания на бащите се чуха чистите гласове на децата да пеят в хор:

— О! Но няма ли да има изобщо прошка за онези, които са само заблудени? — прошепна един от сътрапезниците.

— Почакайте, почакайте — извика Руже дьо Лил, — ще видите, че сърцето ми не заслужава този упрек.

И с глас, пълен с чувство, той изпя следната свещена строфа, в която бе душата на цяла Франция: човечна, велика, великодушна, и в гнева си издигаща се на крилете на милосърдието над същия този гняв:

Аплодисментите прекъснаха певеца.

— О, да! Да! — викнаха от всички страни. — Милост, прошка за нашите заблудени братя, за нашите братя роби, за нашите братя, които тикат срещу нас с камшик и байонет!

— Да — подхвана Руже дьо Лил, — прошка и милост за тях!

— Да! — викнаха всички гласове.

— А сега — викна Руже дьо Лил, — всички на колене, така както сте!

Подчиниха се.

Само Руже дьо Лил остана прав, постави единия си крак на стола на един от сътрапезниците, сякаш върху първото стъпало на храма на Свободата и като вдигна двете си ръце към небето, той изпя последния куплет, призоваващ духа на Франция:

— О — каза един глас, — Франция е спасена!

И всички в един възвишен вик, De profundis381 на деспотизма, Magnificat382 на свободата, се провикнаха:

После настана радост — луда, опияняваща, безумна. Всеки се хвърли в обятията на съседа си. Девойките с пълни шепи награбиха своите цветя и посяха букетите и венците си около краката на поета.

Трийсет и осем години по-късно, разказвайки ми за този велик ден, на мен, младежа, който беше чул да се пее за пръв път през 1830 година от могъщия глас на народа този свещен химн — та, трийсет и осем години по-късно около челото на поета все още сияеше великолепният ореол от 1792 година.

И това беше справедливо!

Откъде идва това, че самият аз, пишейки тези последни строфи, съм така развълнуван? Откъде идва това, че докато дясната ми ръка описва трепереща хора на децата, лявата ми ръка избърсва една сълза, готова да падне на хартията?

Това е, защото светата Марсилеза не е само боен вик, но и порив на братството. Защото царствената и могъща ръка на Франция е протегната към всички народи. Защото тя ще бъде винаги последният дъх на свободата, която умира, и първият вик на възраждащата се свобода!

А сега как химнът, роден в Страсбург под името „Песен от Рейн“, избухна изведнъж в сърцето на Франция под името Марсилеза?

Това ще разкажем на нашите читатели.