Графиня Дьо Шарни

147.Петстотинте човека на Барбару

На 28 юли, сякаш за да даде основание на прокламацията, обявяваща отечеството в опасност, в Париж пристигна манифестът от Кобленц.

Както вече казахме, това беше едно безумно съчинение, една заплаха и следователно обида за Франция.

Херцогът на Брауншвайг, разумен човек, намираше манифеста за абсурден. Но над херцога стояха кралете от коалицията. Те получиха документа, съставен от ръката на френския крал, и го наложиха на своя генерал.

Според този манифест всеки французин беше виновен. Всеки град и всяко село трябваше да бъдат разрушени или опожарени. Колкото до Париж, този съвременен Ерусалим, беше осъден да обрасне с драки и трънаци и от него да не остане камък върху камък. Ето това се казваше в манифеста, който дойде от Кобленц на двайсет и осми с дата от двайсет и шести.

Значи някакъв орел го бе донесъл в ноктите си, за да може да измине двеста левги за трийсет и шест часа!

Можеше да се разбере експлозията, която предизвика подобно нещо — тя беше подобна на онази, която предизвиква искра, попаднала в барутница.

Всички сърца потрепериха, всички се разтревожиха, всички се приготвиха за битка.

Нека изберем между всички тези хора един човек. Измежду всички типове един тип.

Вече назовахме човека — Барбару.

Ще се опитаме да го обрисуваме.

Барбару, както бяхме казали, написа в началото на юли на Ребески: „Изпрати ми петстотин души, които знаят да мрат.“

Какъв беше човекът, който можеше да напише подобно изречение и какво влияние имаше върху земляците си?

Той влияеше чрез младостта, красотата и патриотизма си.

Такъв човек беше Шарл Барбару, нежно и очарователно лице, което смущаваше госпожа Ролан дори в съпружеската й спалня и караше Шарлот Корде384 да мечтае в подножието на ешафода.

Госпожа Ролан започна с това, че го заподозря. Защо го заподозря? Той беше твърде красив!

Упрекът беше отправян на двама от хората на революцията, чиито глави, колкото и красиви да бяха, паднаха само за четиринайсет месеца — едната от ръката на палача в Бордо, а другата от ръката на палача в Париж. Първият беше Барбару. Вторият — Ерол дьо Сешел.

Чуйте какво казва за него госпожа Ролан:

Строгата Палада се лъжеше.

Родината беше не единствената, но първата любовница на Барбару. Поне нея обичаше най-много, понеже умря заради нея.

Барбару бе едва двайсет и пет годишен, родом от Марсилия, в едно от онези семейства на дръзки мореплаватели, които превръщаха търговията в поезия. Поради формите си, грацията, красотата на чертите и най-вече поради гръцкия си профил той сякаш произхождаше по права линия от някой от онези фокийци, пренесли от своите брегове по бреговете на Рона боговете си.

От млад той се бе упражнявал във великото изкуство на словото — това изкуство, което хората от Юга умеят да използват едновременно като оръжие и като накит, — после в изкуството на поезията, това цвете от Парнас, което основателите на Марсилия са пренесли със себе си от Коринтския залив до пристанището на Лион. Освен това се бе заел с физиката и беше влязъл в кореспонденция със Сосюр и Марат.

Видяха го да разцъфва изведнъж по време на вълненията в родния му град, последвали избора на Мирабо. Тогава той беше секретар на общината на Марсилия.

По-късно настанаха безредици в Арл. Сред тези безредици се появи красивата фигура на Барбару, подобен на въоръжен Антиной385.

Париж го поиска. Голямата пещ имаше нужда от тази благоуханна лозова пръчка.

Барбару бе изпратен, за да докладва за безредиците в Авиньон. Би могло да се каже, че той е безпартиен, че в сърцето му, като в сърцето на справедливостта, няма нито приятелство, нито омраза. Той казваше истината, проста и ужасна, каквато беше, и казвайки я, изглеждаше велик като нея.

Жирондистите току-що бяха дошли на политическата сцена. Онова, което отличаваше жирондистите от останалите партии, онова, което може би ги погуби, беше, че бяха истински артисти — обичаха онова, което е хубаво. Те протегнаха хладната си и чиста ръка на Барбару. После, горди от това красиво попълнение, отведоха марсилеца при госпожа Ролан.

Знаем какво помисли госпожа Ролан за Барбару от пръв поглед.

Онова, което най-вече учуди госпожа Ролан, беше, че от дълго време мъжът й си кореспондираше с Барбару и че писмата на младия човек пристигаха редовно, точни и изпълнени с мъдрост. Тя не беше питала нито за възрастта, нито за външния вид на този важен кореспондент — за нея той беше човек на четирийсетина години с оплешивяла от мисли глава и набраздено от безсънни нощи чело. Но тя застана срещу тази своя мечта и откри един красив млад двайсет и пет годишен човек, весел, смеещ се, лекомислен, обичащ жените — цялото това богато и пламенно поколение, което разцъфтяваше през деветдесет и втора година, за да бъде покосено през деветдесет и трета, ги обичаше.

В тази глава, която изглеждаше така фриволна и която госпожа Ролан намираше за твърде красива, се зароди може би за пръв път мисълта за 10 август.

Бурята беше във въздуха. Безумни облаци бягаха от север на юг и от запад на изток. Барбару обаче им даде насока и ги струпа над плочестия покрив на Тюйлери.

Когато никой нямаше готов план, той написа на Ребески: „Изпрати ми петстотин души, които знаят да мрат.“

Уви! Истинският крал на Франция беше онзи крал на революцията, който пишеше да му изпратят петстотин души, които знаят да мрат, и на когото така просто, както ги бе поискал, му бяха изпратени.

Ребески сам ги избра от доброволците на френската партия в Авиньон. Те се биеха от две години. Мразеха от десет поколения. Бяха се били в Тулуза, в Ним, в Арл. Бяха свикнали с кръвта. За умората дори не говореха.

В уречения ден те тръгнаха като по пореден етап по този път от двеста и двайсет левги. Защо не? Това бяха групи от груби моряци, корави селяни с лица, опърлени от сирокото386 на Африка или мистрала от връх Ванту, с ръце почернели от катрана или загрубели от работа. Навсякъде, откъдето минеха, ги наричаха „разбойниците“.

По време на една почивка, която направиха над Оржон, те получиха музиката и думите на химна на Руже дьо Лил под името „Песен от Рейн“.

Тя им беше пратена за из път от Барбару, за да им се стори пътят по-кратък.

Един от тях разчете нотите и изпя думите. После всички като един повториха страховитата песен, много по-страховито, отколкото някога би мечтал Руже дьо Лил!

Минавайки през устата на марсилците, песента промени характера си така, както думите променят акцента си. Това вече не беше песен на братството — беше песен за изтребление и смърт. Това беше Марсилезата, сиреч тътнещият химн, който ни е карал да изтръпваме от страх на гърдите на майките си.

Тази малка банда марсилци, преминавайки през села и градове, плашеше Франция с усърдието си да пее тази нова, още непозната песен.

Когато научи, че са стигнали Монтрьо, Барбару изтича, за да съобщи на Сантер.

Сантер му обеща да отиде да посрещне марсилците в Шарантон с четирийсет хиляди души.

Ето какво смяташе да направи Барбару с четирийсетте хиляди човека на Сантер и своите петстотин марсилци:

да постави марсилците начело;

да превземе с един пристъп Кметството и Събранието;

да разруши Тюйлери, както на 14 юли 1789 година разрушиха Бастилията;

да обяви републиката върху развалините на флорентинския дворец.

Барбару и Ребески отидоха да чакат в Шарантон Сантер и неговите четирийсет хиляди души от предградията.

Сантер пристигна с двеста души! Може би не искаше да създаде с подобна помощ слава на марсилците, сиреч на чужденци.

Малката банда с пламтящи очи, с почернели от слънцето лица, с остра реч пресече цял Париж, от Кралската градина до „Шан-з-Елизе“, пеейки Марсилезата. Защо да я наричаме по друг начин, както не я нарича никой?

Марсилците трябваше да лагеруват на „Шан-з-Елизе“, където на следващия ден трябваше да се състои банкетът.

И действително се състоя банкет. Но между „Шан-з-Елизе“ и моста Турнан, на две крачки от пиршеството, бяха наредени гренадирските батальони на секцията Фий-Сен-Тома. Това беше роялистка гвардия, която дворецът постави там като преграда между новодошлите и себе си.

Марсилците и гренадирите от Фий-Сен-Тома се опипваха като неприятели. Започнаха с размяната на ругатни, после на удари. При първата кръв, която потече, марсилците викнаха: „На оръжие!“, скочиха към пушките си, подредени на пирамиди, и заредиха и поставиха байонетите.

Парижките гренадири отлетяха назад при този първи удар. За щастие зад тях бяха Тюйлери и решетките на оградата му. Мостът Турнан подпомогна бягството им и се вдигна пред техните врагове.

Бегълците намериха убежище в апартаментите на краля. Преданието твърди, че кралицата се погрижила със собствените си ръце за един ранен.

Федератите, марсилци, бретонци, дофиноазци и други, наброяваха пет хиляди и представляваха сила не с числото си, а с вярата си.

В тях беше духът на революцията.

На 17 юли те изпратиха едно обръщение до Събранието.

На 3 август Петион повтори същото искане; Петион, който със своя леден глас поиска в името на конституцията да бъде призован народът на оръжие.

Вярно е, че зад себе си имаше два дога, които го хапеха по прасците: Дантон и Сержан.

— Парижката община — каза Петион — разобличава пред вас изпълнителната власт. За да бъдат излекувани болежките на Франция, трябва да се атакува коренът им и да не се губи нито миг… Ние бихме желали да можем да поискаме за кратко отстраняване на Луи XVI — конституцията се противопоставя на това. Той непрестанно призовава конституцията. Ние на свой ред ще я призовем и ще поискаме свалянето му от престола.

Чувате ли кралят на Париж да разобличава краля на Франция, кралят на Кметството да обявява война на краля на Тюйлери!

Събранието се отдръпна пред страховитата мярка, която му предлагаха.

Въпросът за свалянето от престола беше отложен за девети август.

На осми Събранието заяви, че няма основания за обвинение срещу Лафайет.

Събранието отстъпваше.

Какво ли щеше да реши на другия ден по предложението за сваляне от престола? Щеше ли и Събранието също да застане срещу народа?

Нека внимава! Не знае ли то, непредпазливото, онова, което става?

На трети август — същия ден, в който Петион дойде да иска свалянето на краля от престола, предградието Сент Марсо се умори да умира от глад в тази борба, която не беше нито мир, нито война. Събранието изпрати депутати в секцията Кенз-Вен и накара да попитат братята им от предградието Сен Антоан:

— Ако тръгнем към Тюйлери, тръгвате ли с нас?

— Ще тръгнем! — отговориха те.

На четвърти август Събранието осъди въстаническата прокламация на секцията Моконсей.

На пети Комуната отказа да публикува декрета.

Изобщо не се оказа достатъчно кралят на Париж да обяви война на краля на Франция. Ето че и Комуната се противопостави на Събранието.

Всички слухове за това противопоставяне стигаха до марсилците. Марсилците имаха пушки, но нямаха патрони. С голям шум те поискаха патрони — не им дадоха.

На четвърти вечерта, един час след като се пръсна слухът, че Събранието е осъдило бунтовните действия на секцията Моконсей, двама млади марсилци се явиха в кметството.

Там бяха само двама общински служители: Сержан, човекът на Дантон, и Панис, човекът на Робеспиер.

— Какво искате? — попитаха двамата магистрати.

— Патрони! — отвърнаха двамата младежи.

— Има изрична забрана да се раздават — каза Панис.

— Забрана да се раздават патрони? — подхвана един от марсилците. — Но ето, че часът на битката наближава, а ние нямаме с какво да влезем в нея!

— Значи ни накарахте да дойдем в Париж, за да ни изколят? — извика другият.

Първият извади пистолет от джоба си. Сержан се усмихна.

— Заплашвате ли, млади човече? — каза той. — Със заплахи изобщо няма да стреснете двама служители на Комуната!

— Кой говори за заплахи и стряскане? — каза младежът. — Този пистолет не е за вас — той е за мен!

И като опря пистолета в челото си, каза:

— Барут! Патрони! Или, честна дума на един марсилец, ще си пръсна мозъка!

Сержан имаше артистично въображение и сърце на французин — той почувства, че викът, току-що нададен от младежа, е вик на цяла Франция.

— Панис, да внимаваме! — каза той. — Ако този младеж се самоубие, кръвта му ще падне върху нас!

— Но ако им отпуснем патрони въпреки заповедта, залагаме главите си!

— Няма значение! Мисля, че е дошъл часът да заложим главите си — каза Сержан. — Във всеки случай аз залагам моята, а ти напусни, за да не следваш примера ми.

И като взе лист хартия, той написа заповед да се отпуснат патрони на марсилците и се подписа.

— Дай! — каза Панис, когато Сержан свърши. И подписа след него.

Отсега нататък можеха да бъдат спокойни — от мига, когато марсилците получеха патроните, те нямаше да се оставят да ги изколят, без да се защитават.

И така марсилците бяха снабдени с боеприпаси, когато Събранието прие на шести поразителната петиция, адресирана до него. И не само я прие, но и удостои петиционерите с честта да бъдат почетни гости на заседанието.

Събранието много се страхуваше. Толкова се страхуваше, че обсъди дали да не се оттегли в провинцията.

Единствен Вернио го удържа. И защо, Боже мой? Кой ще каже, че не за да бъде близо до красивата Кандей, Вернио искаше да остане в Париж? Впрочем няма значение.

— В Париж — каза Вернио — трябва да се осигури триумфът на свободата или да загинем заедно с нея! Ако напуснем Париж, то трябва да направим това като Темистокъл387, заедно с всички граждани, оставяйки само пепелища и не бягайки пред врага за друго, освен за да му изкопаем гроба!

И така всички се съмняваха, всички се колебаеха, всеки чувстваше как земята се тресе под него и се боеше да не се разтвори под стъпките му.

На четвърти август, деня, когато Събранието осъди бунтовната прокламация на секцията Моконсей, деня, когато двамата марсилци накараха чрез Панис и Сержан да раздадат патрони на техните петстотин земляци, същия ден имаше събрание в „Кадран-Бльо“ на булевард „Тампъл“. Камий Демулен беше там от свое име и от името на Дантон, Кара държеше перото и чертаеше плана на въстанието.

След като начертаха плана, отидоха при бившия депутат от Учредителното събрание Антоан, който живееше на улица „Сен Оноре“, срещу църквата „Успение“ у столаря Дюпле, в същата къща, в която живееше и Робеспиер.

Робеспиер и понятие си нямаше за всичко това. Така че, когато госпожа Дюпле видя да се настаняват при Антоан цялата тази тумба размирници, тя се качи бързо в стаята, където се бяха събрали, и в ужаса си се развика:

— Ама, господин Антоан, какво искате, да накарате да заколят господин Дьо Робеспиер ли?

— Това няма нищо общо с Робеспиер! — отвърна бившият учредител. — Слава Богу, никой не мисли за него. Ако го е страх, да се скрие!

В полунощ планът, написан от Кара, беше изпратен на Сантер и Александър, двамата командири на предградието.

Александър се съгласи, но Сантер отговори, че предградието не е готово.

Сантер държеше на думата си, дадена на кралицата на двайсети юни. На десети август той тръгна само защото не можеше другояче.

Въстанието пак беше отложено.

Антоан беше казал, че Робеспиер няма нищо общо. Но той се лъжеше. Умовете бяха така разтърсени, че имаше идея с едно движение да бъде превърнат в движеща сила именно той, центърът на неподвижността!

И на кого беше хрумнала тази идея? На Барбару!

Сърцатият Барбару беше почти отчаян. Той беше близо до мисълта да напусне Париж и да се върне в Марсилия. Вижте какво пише госпожа Ролан:

Е, добре, Барбару вярваше, че е открил друго средство — гения на Робеспиер.

Или може би Робеспиер беше този, който искаше да знае къде е Барбару.

Марсилците бяха напуснали казармата, която беше твърде отдалечена, за да се преместят в манастира на корделиерите, сиреч на един хвърлей от Пон Ньоф.

В манастира на корделиерите марсилците бяха при Дантон.

Така че в случай на въстанническо движение тези страховити марсилци щяха да тръгнат от жилището на Дантон! И ако въстанието успееше, Дантон щеше да получи всички почести.

Барбару бе поискал да се види с Робеспиер.

Робеспиер даде вид, че се отнася снизходително към желанието му. Той накара да кажат на Барбару и на Ребески, че ги чака в дома си.

Както бяхме казали, Робеспиер живееше у столаря Дюпле.

Спомняте си, че случайността го беше отвела там във вечерта на смелото, но зле скроено злополучно начинание на Марсово поле.

Робеспиер погледна на тази случайност като на небесна благословия не само защото за момента това гостоприемство го спасяваше от неизбежна опасност, но и освен това, защото представляваше съвсем естествен мизансцен на неговото бъдеще.

За един човек, който иска да заслужи званието неподкупен, това беше точно жилището, което му трябваше. Той не се нанесе веднага — бе направил едно пътуване до Арас. Беше довел сестра си, госпожица Шарлот дьо Робеспиер, и живееше на улица „Сент Флорантен“ с тази кльощава и суха личност, на която трийсет и осем години по-късно имахме честта да бъдем представени.

Той легна болен.

Госпожа Дюпле, фанатична почитателка на Робеспиер, научи за болестта и упрекна госпожица Шарлот, че не е предотвратила болестта на брат си и изиска болният да бъде пренесен в дома й.

Робеспиер се остави да го пренесат: пожеланието му на излизане от Дюпле беше да се върне един ден като наемател.

Госпожа Дюпле участваше с пълна сила в комбинациите му. Тя също бе бленувала за честта да приюти Неподкупния и беше приготвила една тясна, но чиста мансарда, където бе накарала да пренесат най-здравите и красиви мебели на дома, за да правят компания на едно очарователно легло в бяло и синьо, подходящо за човека, който на седемнайсет години бе накарал да го нарисуват с роза в ръка.

В тази мансарда госпожа Дюпле беше накарала чирака на мъжа си да постави съвсем нови чамови етажерки, за да могат да се слагат книги и документи.

Книгите не бяха многобройни — съчиненията на Расин и Жан-Жак Русо представляваха цялата библиотека на строгия якобинец. Извън тези двама автори Робеспиер не четеше нищо друго, освен Робеспиер. Така че всички останали рафтове бяха запълнени със записките му като адвокат и речите му като трибун.

Колкото до стените, те бяха покрити само с портрети на великия човек, които фанатичната госпожа Дюпле беше могла да намери. Така че Робеспиер трябваше само да протегне ръка, за да прочете Робеспиер и накъдето и да се обърнеше, Робеспиер виждаше само Робеспиер.

И в това светилище, в тази дарохранителница, в тази светая светих бяха въведени Барбару и Ребески.

С изключение на участниците в сцената никой не можеше да каже с каква заплетена ловкост Робеспиер тъчеше като паяжина разговора. Той най-напред говори на марсилците за техния патриотизъм, за боязънта, която изпитва, като види да се преувеличават и най-добрите чувства. После говори за себе си, за услугите, които бе оказал на революцията, за мъдрата бавност, с която бе направлявал течението й.

Но не беше ли време тази революция да спре? Не беше ли дошъл часът всички партии да се обединят и да изберат най-популярния човек измежду тях, да му връчат в ръцете революцията и да го натоварят да управлява движението й?

Ребески не го остави да отиде по-далече.

— Ах, виждам те да идваш, Робеспиер! — каза той.

Робеспиер стовари задник на стола си, все едно, че пред него се бе изправила някоя змия. Тогава Ребески се изправи и каза:

— Без повече диктатори и крале! Ела, Барбару!

И двамата веднага излязоха от мансардата на Неподкупния. Панис, който ги беше довел, ги последва чак на улицата.

— Ах! Вие зле разбрахте нещата, зле разбрахте мисълта на Робеспиер — каза той, — става въпрос просто за кратковременна власт и ако се следва тази идея, сигурно никой повече от Робеспиер…

Но Барбару го прекъсна и повтори думите на другаря си:

— Без повече диктатори и крале!

После се отдалечи заедно с Ребески.