В това време кралят, кралицата и кралското семейство продължаваха своя път към Париж.
Придвижваха се толкова бавно, спирани от телохранителите, които вървяха пешком, от продавачките на риба, облечени в кираси44, от жените от халите, яхнали окичените с ленти и дантели топове, от стоте коли с депутати, от тези двеста или триста, натоварени със зърно и брашно от Версай, карети, покрита от жълта есенни листа. Така едва към шест часа кралската карета, която носеше толкова божа, толкова омраза, страсти и невинност, пристигна на бариерата.
По време на пътуването малкият принц беше огладнял и поискал да яде. Тогава кралицата се беше огледала наоколо — нямаше нищо по-лесно от това да се снабди с малко хляб за сина си. Всеки един от хората носеше хляб накрая на щика си.
Тя потърси с поглед Жилбер.
А Жилбер, както знаем, беше последвал Калиостро.
Ако Жилбер беше там, кралицата не би се поколебала да му поиска парче хляб.
Но кралицата не пожела да помоли за това някой човек от народа, който ненавиждаше.
Като притисна детето към сърцето си, тя проплака:
— Дете мое, нямаме хляб. Почакай до довечера и тогава може би ще имаме.
Детето протегна ръчичка към мъжете, които носеха хляб на щиковете си.
— Тези мъже имат — каза то.
— Да, мое дете, но този хляб е техен, а не наш и те дойдоха да си го вземат от Версай, защото казват, че в Париж нямат хляб от три дни.
— От три дни! — каза детето. — Значи те не са яли от три дни, мамо?
Обикновено етикетът изискваше първородният син да нарича майка си „госпожо“, но горкото дете беше гладно като всяко друго дете и нарече майка си „мамо“.
— Не, синко — каза кралицата.
— Тогава — въздъхна детето — сигурно са много гладни!
И като спря да се оплаква, то се опита да заспи. Горкичкото кралско дете, няколко пъти преди да умре, напразно щеше да моли за хляб!
На бариерата отново спряха, този път не за да си починат, а за да се ознаменува пристигането.
Това пристигане трябваше да бъде ознаменувано с песни и танци.
Странно спиране, тъй като то беше също толкова заплашително в радостта си, колкото другите спирания в ужаса си!
И наистина продавачките слязоха от конете си, тоест от конете на пазачите, като оставиха в джобовете на седлата сабите и карабините. Жените и преносвачите от халите слязоха от топовете, които се откриха зловещо.
Образува се кръг около каретата на краля, така че тя остана отделена от Националната гвардия и от депутатите. Чудесен знак за това, което щеше да се случи по-късно.
Този кръг, който най-добронамерено искаше покаже своята радост на кралското семейство, пееше, викаше, крещеше, жените целуваха мъжете, а мъжете ги караха да подскачат като на безсрамните събори в Тение.
Всичко това се случваше в един мрачен и дъждовен ден, мракът почти се беше спуснал, така че хората бяха осветявани само от фитилите на топовете и от бенгалския огън и в редуващите се мрак и светлина те придобиваха недействителни, дори дяволски сенки.
След почти половинчасови викове, крясъци, песни, танци в калта кортежът извика мощно „ура“. Всеки, който разполагаше със заредена пушка — мъж, жена, дете, я изпразни във въздуха, без да се притеснява, че куршумите ще паднат след малко, плискайки в локвите като тежък град.
Дофинът и сестра му плачеха. Те толкова се бяха изплашили, че вече не изпитваха глад.
Вървейки покрай кейовете, пристигнаха на площада пред двореца.
Там войските се бяха събрали под формата на квадрат, за да попречат на всяка друга карета, освен кралската, да премине и на всеки, освен ако не е член на кралското семейство или на Събранието, да влезе в Кметството.
Кралицата забеляза Вебер, който беше неин доверен камериер и неин млечен брат. Той беше австриец и я беше последвал от Виена. Сега се мъчеше да влезе с нея в двореца, като пренебрегваше заповедта.
Тя го извика.
Той дотича.
Когато беше видял във Версай, че Националната гвардия се ползва с почести, за да си придаде повече важност, благодарение на която можеше да бъде полезен на кралицата, Вебер се бе облякъл като тях и към обикновения си костюм на доброволец бе добавил нашивки на офицер от щаба.
Оръженосецът, отговарящ за конете на кралицата, му беше заел кон.
И за да не събужда никакви подозрения, докато пътуваха, той стоеше настрана с намерението, разбира се, да се приближи, ако кралицата има нужда от него. Така че когато кралицата го видя и го извика, той дотича веднага.
— Защо се опитваш да прекрачиш заповедта, Вебер? — попита го кралицата, която беше запазила навика си да му говори на „ти“.
— За да бъда близо до Нейно величество, госпожо.
— В Кметството няма да ми бъдеш полезен — каза кралицата, — докато на едно друго място може да си ми полезен.
— Къде, госпожо?
— В Тюйлери, скъпи Вебер, в Тюйлери, където никой не ни чака и където, ако ти не отидеш преди нас, няма да намерим нито легло, нито стая, нито парче хляб.
— А! — каза кралят. — Това е чудесна идея, госпожо!
Кралицата беше говорила на немски, а кралят, който разбираше немски, но не можеше да говори, отговори на английски.
Хората също чуха, но не разбраха. Този странен език, към който изпитваха инстинктивен страх, породи шепот. Шепотът заплашваше да премине във вой, когато войските се разделиха пред каретата на кралицата и отново се събраха след нея.
Байи, една от трите известни личности на епохата, вече видяхме при първото пътуване на краля. Тогава щиковете, пушките и дулата на оръдията се губеха под букети цветя, забравени при сегашното второ пътуване. Сега той чакаше краля и кралицата до един импровизиран трон. Слабо скован трон, слабо скрепен трон, пукащ под велура, който го покриваше. Трон, направен само за случая!
Кметът на Париж каза на краля почти същото, което му каза и при първото пътуване.
Кралят отговори:
— Винаги идвам с удоволствие и с доверие сред жителите на моя мил град Париж.
Кралят каза това тихо. Гласът му беше отслабнал от умората и глада. Байи повтори думите му по-високо, за да може всеки да ги чуе.
Само дето волно или неволно пропусна думите „и с доверие“.
Кралицата забеляза това.
Язвителността й най-накрая намери къде да се излее.
— Извинете, господин кмете — каза тя достатъчно високо, за да могат тези, които ги бяха наобиколили, да не изпуснат нито една дума от това, което ще каже, — или не сте чули добре, или имате къса памет!
— Какво казахте, госпожо? — измънка Байи и погледна кралицата сякаш с очите на астроном, който виждаше толкова добре към небето и толкова лошо към земята.
У нас всяка революция има своя астроном и по пътя на този астроном тя издълбава предателски кладенец, където той да падне.
Кралицата отново каза:
— Кралят каза, господине, че винаги е идвал с удоволствие и доверие сред жителите на неговия мил Париж. Впрочем, тъй като е съмнително дали идва с удоволствие, поне трябва да се знае, че идва с доверие.
После тя изкачи трите стъпала на трона и седна до краля, за да изслуша речите на избирателите.
През това време Вебер, пред чийто кон тълпата се отдръпваше благодарение на униформата му на офицер от щаба, беше стигнал до двореца Тюйлери.
Кралското жилище Тюйлери, както го наричаха някога, жилище, построено от Катерина Медичи, бе за кратко обитавано от нея, после изоставено от Шарл IX, Анри III, Анри IV, от Луи XIII заради Лувъра, от Луи XIV и Луи XV заради Версай. Сега то беше само допълнителна част от кралските жилища, където живееха хората от двора, но където нито кралят, нито кралицата бяха стъпвали.
Вебер посети апартаментите и тъй като познаваше навиците на краля и кралицата, той избра за тях този, в който живееше графиня Дьо Ламарк, и този на господата маршали Дьо Ноай и Дьо Муши45.
Избирането на този апартамент, който веднага бе напуснат от госпожа Дьо Ламарк, имаше добри страни. Той беше напълно готов да приеме кралицата с мебелите, бельото, завесите и килимите, които Вебер купи.
Към десет часа се чу шум от каретата на Техни величества, които пристигаха.
Всичко беше готово и като тичаше пред височайшите си господари, Вебер извика:
— Сервирайте на краля.
Кралят, кралицата, дъщеря им, първородният син, госпожа Елизабет и Андре влязоха.
Господин Дьо Прованс се беше върнал в двореца Люксембург.
Кралят неспокойно се огледа наоколо. Когато влезе в салона, той видя през полуотворената врата към една зала, че вечерята е готова.
В същото време вратата се отвори и един прислужник каза:
— Вечерята на краля е сервирана.
— О, колко находчив човек е Вебер! — възкликна кралят радостно. — Госпожо, кажете му от мое име, че съм много доволен от него.
— Няма да пропусна, господине — каза кралицата.
И като въздъхна сякаш в отговор на възклицанието на краля, тя влезе в трапезарията.
Приборите на краля, кралицата, кралската дъщеря, на дофина и на госпожа Елизабет бяха сложени.
Нямаше прибори за Андре.
Прегладнял, кралят не беше забелязал този пропуск, в който между другото нямаше нищо обидно, тъй като всичко беше изпълнено според най-стриктните правила на етикета.
— Ще позволите графиня Дьо Шарни да вечеря с нас, нали, сир? — попита кралицата.
— Разбира се! — извика кралят. — Днес вечеряме семейно, а графинята е част от нашето семейство.
— Ваше Величество, това заповед ли е? — каза графинята.
Кралят учудено погледна графинята.
— Не, госпожо — каза той, — отправям ви молба.
— Тогава — каза графинята, — моля да ме извините, но не съм гладна.
— Как така не сте гладна? — извика кралят, който не разбираше как така някой може да не е гладен в десет часа вечерта, след един толкова изморителен ден и като се има предвид, че едва бяха хапнали в десет часа сутринта.
— Не съм, Ваше Величество — каза Андре.
— Нито пък аз — каза кралицата.
— И аз — каза госпожа Елизабет.
— О! Вие грешите, госпожо — каза кралят. — От доброто състояние на стомаха зависи доброто състояние на цялото тяло и дори на духа. По този въпрос има една басня на Тит Ливий, интерпретирана от Шекспир и Лафонтен. Подканям ви да помислите върху нея46.
— Знаем я, господине — каза кралицата. — Тя е разказана в един смутен ден от стария Менений на римския народ. В този ден римският народ се е бил вдигнал на бунт като френския народ днес. Имате право, Ваше Величество, тази басня е съвсем подходяща.
— Е, добре — кралят подаде чинията си, за да му сервират супа повторно, — историческото сходство не ви ли склонява, графиньо?
— Не, Ваше Величество, наистина ме е срам, но дори и да искам, не мога да ви се подчиня.
— Грешите, графиньо, тази супа наистина е превъзходна. Защо сега за първи път ми поднасят такава супа?
— Защото имате нов готвач, Ваше Величество, този на госпожа Дьо Ламарк, чийто апартамент заемаме.
— Задържам го на служба при мен и искам той да стане част от прислугата… Този Вебер наистина е невероятен, госпожо!
— Да — тъжно промълви кралицата. — Жалко, че не можем да го направим министър.
Кралят не чу нищо или не пожела да чуе. Когато видя Андре да стои права и бледа, докато кралицата и госпожа Елизабет, въпреки че не се хранеха, седяха на масата, той се обърна към графиня Дьо Шарни.
— Госпожо — каза той, — щом не сте гладна, сигурно сте уморена. Ако не желаете да се нахраните, то поне няма да откажете да поспите?
После каза на кралицата:
— Госпожо, изпратете графинята, моля ви. Нека поне си почине, щом няма да хапне.
Обръщайки се към прислугата, той каза:
— Надявам се, че не сте пропуснали да приготвите легло за графиня Дьо Шарни, така както нямаше прибори за нея, и че сте й приготвили стая?
— О, Ваше Величество — каза Андре, — как искате да се занимават с мен в такова смутно време? Едно кресло е достатъчно.
— Не, не — каза кралят, — вие мигнахте малко или дори изобщо не спахте миналата нощ. Тази нощ трябва добре да се наспите. Кралицата се нуждае не само от собствените си сили, но и от тези на своите приятели.
В това време прислужникът, който беше отишъл да провери за стаята на графинята, се върна.
— Тъй като господин Вебер знае, че кралицата се отнася с голяма почит към графинята и че Нейно величество може би ще желае тя да е наблизо, той е запазил съседната до тази на кралицата стая за госпожа графинята.
Кралицата потрепери, защото си помисли, че щом като има само една стая за графинята, следователно има само една стая за графа и графинята.
Андре забеляза тръпката, която премина през тялото на кралицата.
Нито едно от усещанията, които изпитваше едната от двете, не убягваше на другата.
— За тази нощ, но само за тази нощ, госпожо, ще приема. Апартаментът на Нейно величество е твърде малък, за да искам стая в него за сметка на нейното удобство. Все ще има някъде в замъка някое малко ъгълче за мен.
Кралицата отрони няколко неразбираеми думи.
— Имате право, графиньо — каза кралят, — ще измислим нещо утре и ще се настаним колкото е възможно по-добре.
Графинята почтително поздрави краля, кралицата и госпожа Елизабет и излезе, следвайки камериера.
Кралят за миг се загледа в нея, задържайки вилицата пред устата си.
— Тази жена е едно очарователно създание — каза той. — Колко щастлив е граф Дьо Шарни, че е намерил такъв феникс47 в двора!
Кралицата се облегна назад в креслото, за да прикрие бледността си не от краля, защото той не би я забелязал, а от госпожа Елизабет, която би се изплашила.
Почти й беше прилошало.