Графиня Дьо Шарни

132.Червеният калпак

Дюмурие се бе оттеглил така бързо, както го видяхме, тъй като това отчаяние на кралицата беше преди всичко мъчително за него. Дюмурие, който твърде малко се трогваше от идеи, се впечатляваше много от хорски съдби. Без никакво чувство за политическо съзнание бе твърде чувствителен към човешкото състрадание. Освен това Брисо го чакаше, за да го отведе в клуба на якобинците, а Дюмурие не искаше да закъснява да се подчини на страховития клуб.

Колкото до Събранието, той малко се безпокоеше за него от мига, когато бе избран от Петион, Жансоне, Брисо и Жирондата. Но той не беше човекът на Робеспиер, на Коло-д’Ербоа и на Кутон. А Коло-д’Ербоа, Кутон и Робеспиер бяха водачите на якобинците.

Присъствието му изобщо нищо не доказваше. Беше твърде дързък удар от страна на един кралски министър да дойде при якобинците. Така че едва името му бе произнесено, когато всички погледи се впиха в осанката му.

Какво щеше да направи Робеспиер при тази гледка?

Робеспиер се обърна, както и останалите, наостри уши за името, което прехвърчаше от уста на уста. После смръщи вежди и стана отново хладен и мълчалив.

На мига в залата настъпи ледено мълчание. Якобинците току-що бяха приели като символ на равенство червения калпак. Само трима или четирима от членовете им несъмнено бяха решили, че са толкова известни с патриотизма си, че не се нуждаят от доказателство за него. Робеспиер беше в това число.

Дюмурие не се колеба — той захвърли далеч от себе си шапката си, взе от главата на патриота, до когото беше седнал, червения калпак, който този носеше, нахлупи го до ушите си и се качи на трибуната, издигайки този знак на равенството.

Цялата зала избухна в аплодисменти.

Нещо подобно на змийско съскане пропълзя между аплодисментите и отведнъж ги потуши.

Това беше едно шът, излязло от тънките устни на Робеспиер.

Дюмурие неведнъж признаваше по-късно, че никога съскането на куршумите, минаващи на стъпка от главата му, не го е карало да потръпва така, както съскането на това шът, изплъзнало се от устните на бившия депутат от Арас.

Но Дюмурие беше страшен противник, генерал и оратор едновременно, когото беше трудно да събориш на бойното поле или от трибуната.

Със спокойна усмивка той изчака да се установи напълно леденото мълчание и каза със звънък глас:

— Братя и приятели, всеки миг от живота ми оттук нататък ще бъде посветен на изпълнението на волята на народа и на оправдаването на доверието на краля. Ще насоча в преговорите си с чужбина всичките сили на един свободен народ и не след дълго тези преговори ще доведат или до солиден мир, или до решителна война!

Тук въпреки шъткането на Робеспиер аплодисментите избухнаха отново.

— Ако избухне война — продължи ораторът, — ще счупя перото си на политик и ще заема мястото си в армията, за да триумфирам или да умра заедно с моите братя! Голям товар тежи на плещите ми! Братя, помогнете ми да го нося. Имам нужда от съвети — давайте ми ги чрез вашите вестници. Казвайте ми истината, най-чистата истина! Но отхвърлете клеветата и не отблъсквайте един гражданин, когото познавате като искрен и неустрашим, който се е обрекъл на каузата на революцията!

Дюмурие привърши речта си. Той слезе от трибуната сред аплодисменти. Тези аплодисменти разгневиха Коло-д’Ербоа, актьорът, който толкова често бе освиркван и толкова рядко аплодиран.

— Защо са тези аплодисменти? — извика той от мястото си. — Ако Дюмурие идва тук като министър, няма защо да му отговаряме. Ако идва като наш привърженик и като брат, той само изпълнява дълга си и се поставя на нивото на нашите убеждения. Значи трябва да му дадем само един отговор — да действа така, както говори!

Дюмурие направи с ръка знак, който искаше да каже: „Аз така и го разбирам!“

Тогава се надигна Робеспиер със строгата си усмивка. Разбра се, че иска да отиде на трибуната — онези, които искаха да говорят, замълчаха. Само че това мълчание, сравнено с мълчанието, което посрещна Дюмурие, беше нежно и меко като кадифе. Робеспиер се качи на трибуната и започна с обичайната си тържественост:

— Изобщо не съм от онези, които смятат, че е абсолютно невъзможно един министър да бъде патриот и дори приемам с удоволствие предсказанията, които ни направи господин Дюмурие. Когато той изпълни тези предсказания, когато разпръсне враговете, въоръжени от неговите предшественици и от съзаклятниците, които все още управляват днес въпреки изгонването на неколцина министри, тогава и само тогава ще бъда настроен да му въздам хвала. Но тогава не бих помислил изобщо, че всеки добър гражданин на това общество не му е равен. Единствено народът е велик, единствено той е уважаван в моите очи! Дрънкулките на министерското могъщество бледнеят пред това. От уважение към народа и към самия министър искам да не се ознаменува влизането му тук с такива почести, които свидетелстват за отпадането на обществения дух. Той иска от нас съвети. Обещавам, от своя страна, да му давам такива, каквито ще бъдат полезни и на него, а и на обществените работи. Така дълго време чрез блестящи доказателства за патриотизъм и най-вече чрез истинска служба на родината, доказвайки, че е брат на добрите граждани и защитник на народа, той ще намери тук само подкрепа. Присъствието на никой министър не може да ме накара да се плаша за това общество, но заявявам, че в момента, в който министърът стане по-влиятелен от гражданина, ще поискам изгонването му. И винаги ще бъде така.

И сред аплодисменти киселият оратор слезе от трибуната. Но на последното стъпало го очакваше клопка. Дюмурие, преструващ се на преливащ от ентусиазъм, беше там с отворени обятия.

— Доблестни Робеспиер — провикна се той, — неподкупни гражданино, позволи ми да те прегърна!

И въпреки усилията на бившия член на Учредителното събрание, той го притисна до сърцето си.

Никой не забеляза отвращението, с което Робеспиер го посрещаше. Цялата зала отново избухна в аплодисменти.

— Ела — каза съвсем тихичко Дюмурие на Брисо, — комедията свърши! Сложих си червения калпак и прегърнах Робеспиер — аз съм светец!

И наистина, той достигна вратата сред виковете „ура“ от залата и трибуните.

При вратата един млад човек, облечен като пристав, размени с министъра бърз поглед и едно още по-бързо ръкостискане.

Този млад човек беше херцог Дьо Шартър.

Наближаваше единайсет часа вечерта. Брисо водеше Дюмурие. И двамата със забързана крачка отиваха у семейство Ролан.

Семейство Ролан все така живееха на улица „Генего“. Те бяха предупредени от предния ден от Брисо, че Дюмурие, подбуден от Жансоне и от самия него, ще представи Ролан на краля като министър на вътрешните работи.

Тогава Брисо бе попитал Ролан дали се чувства достатъчно силен за подобен тежък товар, а Ролан, простичък и този път както винаги, бе отговорил, че смята, че е така.

Дюмурие идваше да му съобщи, че въпросът е уреден.

Ролан и Дюмурие се познаваха само по име. Никога не се бяха срещали.

Разбирате с какво любопитство се гледаха бъдещите колеги.

След обичайните комплименти, в които Дюмурие засвидетелства на Ролан особеното си удовлетворение да види призован в управлението на страната един просветен и доблестен патриот, разговорът естествено се прехвърли на краля.

— Оттам ще дойде пречката — каза Ролан с усмивка.

— Е, добре, ще видите сега моята наивност, която със сигурност не ми прави чест — каза Дюмурие. — Аз смятам краля за почтен човек.

После, като видя, че госпожа Ролан нищо не отговаря, а само се задоволява да се усмихне, Дюмурие попита:

— Това не е ли мнението на госпожа Ролан?

— Срещнахте ли се с краля? — попита тя.

— Да.

— А видяхте ли кралицата?

На свой ред Дюмурие не отговори, а се задоволи да се усмихне.

Уговориха си среща на другия ден в единайсет часа сутринта, за да положат клетва.

Излизайки от Събранието, трябваше да отидат при краля.

Беше единайсет и половина часа. Дюмурие би останал още, но за хорица като семейство Ролан беше късно.

Защо Дюмурие би останал?

А! Ето отговора!

При бързия поглед, който Дюмурие хвърли на влизане на съпругата и съпруга, той най-напред отбеляза старостта на съпруга — Ролан беше десет години по-стар от Дюмурие, а Дюмурие изглеждаше двайсет години по-млад от Ролан — и след това пищните форми на жената. Госпожа Ролан, дъщеря на гравьор, както казахме преди, бе работила още от детски години в ателието на своя баща, а когато стана съпруга — в кабинета на своя съпруг.

Дюмурие беше от онази порода мъже, които не можеха да погледнат един стар съпруг без смях и една млада жена, без да я пожелаят. Той също не се хареса нито на съпругата, нито на съпруга. Ето защо и двамата дадоха да се разбере и на Брисо, и на генерала, че е късно.

Брисо и Дюмурие си излязоха.

— Е, какво — попита Ролан жена си, когато вратата се затвори, — какво мислиш за нашия бъдещ колега?

Госпожа Ролан се усмихна.

— Има хора — каза тя, — които няма нужда да видиш два пъти, за да си съставиш мнение за тях. Той има проницателен ум, гъвкав характер и лъжлив поглед. Той изрази голямо удовлетворение от патриотичния избор, който беше натоварен да ти съобщи — е, добре, няма да се учудя, ако те отпрати след някой и друг ден!

— Точно това е и моето мнение — каза Ролан.

И двамата си легнаха с обичайното спокойствие, без нито един да се досети, че желязната ръка на Съдбата току-що е вписала техните имена с кървави букви в аналите на революцията.

На другия ден новият министър положи клетва в Събранието, после се яви в Тюйлери.

Ролан беше обут в обувки с връзки, защото вероятно нямаше пари да си купи токи. Той носеше кръгла шапка и никога не би носил друга. Яви се в Тюйлери с обикновения си костюм и се оказа последен в свитата на колегите си.

Церемониалмайсторът, господин Дьо Брезе, пропусна петимата министри, но спря Ролан.

Ролан не знаеше защо му отказват да го пуснат да влезе.

— Но аз също — каза той — съм министър като другите. Дори съм министър на вътрешните работи!

Церемониалмайсторът изобщо не изглеждаше убеден. Дюмурие чу спора и се намеси.

— Защо отказвате да пуснете господин Ролан да влезе? — попита той.

— Ех, господине! — провикна се церемониалмайсторът, кършейки ръце. — Той носи кръгла шапка! И обувките му не са с токи!

— Ах, господине! — отвърна Дюмурие с най-голямо хладнокръвие. — Кръгла шапка и никакви токи — всичко е загубено!

И набута Ролан в кабинета на краля.