Графиня Дьо Шарни

176.Отстъплението на прусаците

Докато колата на гражданина Ролан отива към Тюйлери; докато Гамен търси скритото пано на стената; докато според ужасното обещание, което беше дал, ключът, изкован за спомен, отваря с чудна лекота шкафа; докато железният шкаф предава съдбоносното си съдържание, което му беше поверено и което въпреки отсъствието на документите, поверени на госпожа Кампан лично от краля, ще има такова страшно влияние върху съдбата на затворниците от Тампъл; докато Ролан отнася документите в дома си, чете ги един по един, номерира ги, поставя им етикети, търсейки напразно между всички тези неща някоя следа от продажността, толкова разобличавана от Дантон, нека видим какво правеше бившият министър на правосъдието.

Казваме бившият министър на правосъдието, тъй като веднага след събирането на Конвента, Дантон подаде по възможно най-бързия начин оставката си.

Той се бе качил на трибуната и беше казал:

— Преди да изразя мнението си по първия декрет, който трябва да бъде приет от Конвента, нека ми бъде позволено да му върна функциите, които ми бяха възложени от Законодателното събрание. Приех ги под гърма на оръдията. Сега съединението на армиите е извършено, събирането на представителите също и аз съм вече само пълномощник на народа и ще ви говоря в това си качество.

Към тези думи: „Съединението на армиите е извършено“, Дантон можеше да добави: „И прусаците са бити“, защото тези думи той произнесе на двайсет и първи септември, а на двайсети, сиреч предишния ден, се беше състояла битката при Валми. Но Дантон не знаеше това.

Той се задоволи да каже:

— Нека разпръснем празните привидения на диктатурата, с които искат да уплашат народа. Да заявим, че няма друга конституция, освен приетата от него. До днес го подбуждахме, а е необходимо да го пробудим против тирана. Сега, когато законите са така страшни против тези, които ги престъпват, както народът, който срази тиранията, че наказват всички виновни! Да се откажем от всякакви преувеличения. Да обявим, че цялата поземлена и индустриална собственост ще бъде вечно подкрепяна.

С обичайната си ловкост Дантон отговори с няколко думи на двата най-големи страха на Франция — Франция се страхуваше за своята свобода и за своята собственост. И странно нещо! Кой се страхуваше най-много за собствеността? Това бяха новите собственици, онези, които бяха купили нещо предния ден, които дължаха още три четвърти от цената! Това бяха онези, които бяха станали консерватори в много по-голяма степен от бившите благородници, отколкото бившите аристократи, отколкото бившите собственици, най-накрая. Тези последните предпочитаха живота си пред обширните си владения и доказателството за това беше, че бяха изоставили имуществото си, за да спасят живота си, докато селяните, купувачите на националните блага, собствениците от вчера предпочитаха своето малко ъгълче земя пред живота си, бдяха над него с пушка в ръка и за нищо на света не биха емигрирали!

Дантон бе разбрал това. Той беше разбрал, че е добре да успокои не само тези, които са собственици от вчера, но и онези, които ще станат собственици утре. Защото великата мисъл, идея на революцията, беше тази: „Необходимо е всички французи да станат собственици. Собствеността не прави винаги човека по-добър, но го прави по-достоен, давайки му чувството за независимост.“

И така духът на революцията се вместваше изцяло в тези няколко думи на Дантон:

И кой казваше това? Човекът от 20 юни, от 10 август, от 2 септември, този гигант на бурите, който се правеше на лоцман и хвърляше в морето двете спасителни котви на нациите — свободата и собствеността.

Жирондата не разбра — почтената Жиронда изпитваше непреодолимо отвращение към… как го казвахме?… Към податливия Дантон. Видяхме как тя отказа да го направи диктатор, когато той искаше това, за да попречи на клането.

Един жирондист се надигна и вместо да аплодира гениалния човек, който беше формулирал двата големи страха на Франция и да ги успокои, формулирайки ги, извика на Дантон:

— Всеки, който се опитва да направи собствеността свещена, я компрометира. Да я докоснеш, дори за да я затвърдиш, означава да я разтърсиш. Собствеността предхожда всички закони!

Конвентът прие тези два декрета:

Това беше и не беше едно и също. Нищо не е по-страшно в политиката от това нещо да е хем едно и също, хем да не е!

Освен това оставката на Дантон беше приета.

Но човекът, който се беше помислил за достатъчно силен, за да поеме на гърба си 2 септември, сиреч уплахата на Париж, омразата на провинцията и ненавистта на света, този човек със сигурност беше много могъщ!

В действителност той дърпаше едновременно конците на дипломацията, на войната и на полицията. Дюмурие и следователно армията му бяха в ръцете.

Новината за победата при Валми беше пристигнала в Париж и причини голяма радост. Тя беше пристигнала на орлови криле и на нея бяха погледнали като на много по-решаваща, отколкото бе в действителност.

Като последица от това от върховна уплаха Франция беше преминала към върховна дързост. Клубовете дишаха само с войната и битката.

„Защо, след като пруският крал е победен, той не е пленник, не е вързан, удушен или най-малкото отхвърлен от другата страна на Рейн?“

Ето това се говореше високо.

А съвсем тихо:

„Много е просто — Дюмурие предателства! Той се е продал на прусаците!“

Дюмурие вече получаваше наградата си за оказаната голяма услуга — неблагодарността.

Кралят на Прусия ни най-малко не гледаше на себе си като на бит. Той беше атакувал височините на Валми и не беше успял да ги превземе — това бе всичко. Всяка армия бе запазила лагера си. Французите, които от началото на кампанията постоянно бяха вървели назад, преследвани от паника и поражения, този път се бяха държали ни повече, ни по-малко добре. Колкото до загубите на хора, те бяха почти равни и от двете страни.

Ето това не можеха да кажат на Париж, на Франция, на Европа, когато толкова се нуждаехме от една голяма победа. Но ето това Дюмурие накара Вестерман да каже на Дантон.

Прусите бяха толкова малко бити, така малко в отстъпление, че дванайсет дни след Валми, те все още бяха неподвижни в лагерите си.

Дюмурие беше писал, за да научи в случай на предложение от страна на пруския крал дали трябва да преговаря. Това запитване получи два отговора — единият от министерството, горд, официален, продиктуван от ентусиазма от победата, а другият — мъдър и спокоен, но от самия Дантон.

Писмото от министерството говореше високопарно. То казваше:

Това от Дантон казваше:

Не беше удобно да се преговаря при разположението на духа, в което се намираше кралят на Прусия — в същото време, докато новината за победата при Валми пристигаше в Париж, във Валми пристигна новината за отменянето на монархията и обявяването на република. Кралят на Прусия беше разярен.

Последиците от това нахлуване, предприето с цел да бъде спасен кралят на Франция и което до този момент нямаше друг резултат, освен 10 август, 2 септември и 21 септември, сиреч затварянето на краля, клането на благородниците и отмяната на монархията, бяха накарали Фридрих-Вилхелм да изпадне в пристъпи на мрачна ярост. Той искаше да се бие на всяка цена и беше дал за двайсет и девети септември заповед за жестока битка.

Както виждате, той беше далеч от мисълта да напусне територията на републиката.

На двайсет и девети вместо битка се състоя съвет.

Впрочем Дюмурие беше подготвен за всичко.

Брауншвайг, твърде дързък в думите си, беше много предпазлив, когато ставаше въпрос да се заменят фактите. Най-сетне Брауншвайг беше повече англичанин, отколкото германец — той беше женен за сестра на английската кралица. Така че получаваше повече внушения от Лондон, отколкото от Берлин. Ако Англия решеше да се бие, той щеше да се бие с две ръце — с едната заради Прусия, а с другата заради Англия. Но ако неговите господари англичаните не извадеха шпагата от ножницата, той беше готов да прибере своята.

Обаче на двайсет и девети Брауншвайг представи на съвета писма от Англия и Холандия, които отказваха да се присъединят към коалицията. Освен това Кюстен беше тръгнал в поход към Рейн и заплашваше Кобленц. А ако превземеше Кобленц, вратата за влизане в Прусия щеше да бъде затворена за Фридрих-Вилхелм.

После имаше и нещо много по-важно, много по-сериозно от всичко това! Случайно този крал на Прусия имаше една любовница, графиня Лихтенау. Както всички, и тя бе последвала армията. Като Гьоте, който нахвърляше в един фургон на Негово величество краля на Прусия първите сцени на своя „Фауст“, и тя разчиташе на една знаменита военна разходка — тя искаше да види Париж.

Докато чакаше, тя се бе спряла в Спа. Там тя беше научила за деня при Валми и за опасностите, които бяха заплашвали нейния царствен любовник. Хубавата графиня се боеше главно от две неща — от гюлетата на французите и от усмивките на французойките. Тя пишеше писмо след писмо и послеписи към тези писма, сиреч накратко мисълта на онази, която ги пишеше, бяха само думите „Върни се!“

Кралят на Прусия беше задържан, честно казано, единствено от срама да изостави Луи XVI. Всички тези съображения му въздействаха. Само че двата най-силни довода бяха сълзите на любовницата му и опасността, заплашваща Кобленц.

Той не настоя ни най-малко да върнат свободата на Луи XVI. Дантон побърза да му изпрати чрез Вестерман всички решения на Комуната, които показваха, че затворникът е обкръжен с най-добри грижи. Това беше достатъчно за пруския крал — както се вижда, не беше много трудно! Приятелите му уверяват, че преди да се оттегли, той бил накарал Дантон и Дюмурие да дадат дума, че ще спасят живота на краля. Нищо не показва това твърдение.

На двайсет и девети септември пруската армия премина в отстъпление и измина една левга. На трийсети измина още една.

Френската армия я съпровождаше, сякаш за да й окаже прощални почести.

Всеки път, когато нашите войници искаха да атакуват, да им прережат пътя за отстъпление, да рискуват да накарат глигана да седне на задницата си и да накарат кучетата да го хванат за главата, хората на Дантон ги изтегляха назад.

Всичко, което искаше Дантон, бе прусаците да излязат от Франция.

На двайсет и втори октомври това патриотично желание беше изпълнено.

На шести ноември оръдието на Жемап съобщи Божията присъда над френската революция.

На седми Жирондата започна процеса срещу краля.

Нещо подобно се беше случило шест седмици преди това: на двайсети септември Дюмурие спечели битката при Валми, а на двайсет и първи беше обявена републиката.

Всяка победа по някакъв начин имаше своето увенчаване и караше Франция да прави още една крачка повече в революцията.

Този път крачката беше ужасна! Приближаваха се до цел, непозната преди това, към която три години бяха вървели слепешката. Както става в природата, започваха, все повече напредвайки, да различават очертанията на нещата, които преди са се виждали само като маса.

Обаче какво се виждаше на хоризонта? Един ешафод! И в подножието на този ешафод — кралят!

В онази изцяло материална епоха — в която низките инстинкти на омразата, на разрушението и отмъщението надделяваха над възвишените идеи на няколко издигнати умове, когато един човек като Дантон, сиреч който поемаше за своя сметка кървавите дни на септември, беше обвинен, че е водач на снизходителните, — беше трудно мисълта да надделее над фактите. И това, което не разбираха хората от Конвента, или това, което разбираха само някои измежду тях, едни ясно, а други инстинктивно, беше, че трябва да се устрои процес срещу монархията, а не срещу краля.

Монархията беше една мрачна абстракция, едно заплашително тайнство, което никой повече не искаше. Един идол, позлатен отвън, като онези белосани гробници, за които говори Христос427, пълни с червеи и гнилоч отвътре. Но кралят беше нещо друго — кралят беше човек. Един човек, малко интересен в дните на своя успех, но когото нещастието беше пречистило, а пленничеството възвеличило — неговата чувствителност се беше развила в нещастието. И дори над кралицата обаянието на злата участ беше такова, че било поради нова интуиция, било поради предишно разкаяние, затворницата от Тампъл беше стигнала, ако не да обича — това бедно разбито сърце би трябвало да е загубило всичката любов, която е съдържало, както счупената ваза изгубва течността, която съдържа капка по капка, — то поне да благоговее, да обожава в религиозния смисъл на думата този крал, този принц, този мъж, чиито материални апетити и просташки инстинкти твърде често бяха карали лицето й да се изчервява.

Един ден кралят влезе при кралицата и я намери заета да мете стаята на болния дофин.

Той се спря на прага, отпусна глава, после каза с въздишка:

— О, госпожо! Какво занимание за една кралица на Франция, а ако във Виена видят с какво се занимавате тук!… Кой би казал, че съединявайки ви с жребия си, ще ви накарам да паднете толкова ниско?

— И вие смятате за нищо — отвърна Мария-Антоанета — славата да бъдеш съпруга на най-добрия и най-преследвания от мъжете?

Ето какво отговори кралицата и то без свидетели, не мислейки, че е чута от един беден камериер, който следваше краля, който събираше тези думи и който ги пазеше като черни перли, за да направи една диадема, вече не за главата на краля, а за главата на осъдения!

Друг ден Луи XVI видя госпожа Елизабет да къса със зъбите си от емайл, по липса на ножица, един конец, с който поправяше една рокля на кралицата.

— Бедна сестро! — каза той. — Какъв контраст с онази малка хубава къща в Монтрьой, където нищо не ви липсваше!

— Ах, братко! — отвърна святата девойка. — Мога ли да съжалявам за нещо, щом споделям вашето нещастие?

И всичко това беше известно, всичко това се разнасяше, всичко това бродираше със златни арабески мрачната легенда за мъченичеството.

Монархията, поразена от смърт, но кралят — останал жив, това беше една велика и могъща мисъл. Толкова велика и така могъща, че влезе само в главите на неколцина мъже, които с мъка — толкова беше непопулярна — се осмелиха да я изложат.

„Един народ има нужда да го спасяват. Но той няма нужда да се отмъщава за него!“, каза Дантон в клуба на корделиерите.

„Разбира се, кралят трябва да бъде съден — каза Грегоар в Конвента, — но той е направил толкова неща, достойни за презрение, че повече няма място за омраза!“

Пейн написа:

Така че възвишените умове, като Томас Пейн, и големите сърца, като Дантон и Грегоар, бяха съгласни по този въпрос. Трябваше да бъде устроен процес не срещу краля, а срещу кралете и при нужда в този процес Луи XVI трябваше да бъде призован като свидетел. Франция като република, сиреч като по-голяма, трябваше да процедира от свое име и от името на потиснатите от монархията народи, сиреч на по-малките. Франция тогава щеше да съди не като земен съдия, а като божествен съдник. Тя щеше да се носи във висшите сфери и речта й нямаше да се издига до трона като пръски от кръв и кал — тя щеше да се стовари върху кралете като гръм и мълния.

Представете си такъв публичен процес, подкрепен с доказателства, започващ с Екатерина II, убийца на мъжа си и палач на Полша. Представете си подробностите от този живот, изложени посред бял ден, като трупа на госпожа Дьо Ламбал, и то приживе. Вижте Пасифая от Севера, прикована на позорния стълб на общественото мнение, и кажете какъв ще бъде резултатът от разследването при подобен процес за народите.

Впрочем за добро е, че не беше направен, че предстои да се направи.