Графиня Дьо Шарни

34.В която читателят ще има удоволствието да открие господин Дьо Бозир такъв, какъвто го бе оставил

След тези благосклонни думи на графа настъпи момент на тишина, през който Калиостро се придвижи до средата на стаята и хвърли изпитателен поглед наоколо, без съмнение, за да оцени духовното и най-вече паричното състояние на своите стари познати, сред които ненадейно го бяха довели потайните и ужасни интриги, на които той беше център.

За такъв прозорлив човек като графа резултатът от бързия оглед не можеше да остави никакво съмнение. Вярно е, че обикновеният наблюдател би могъл да се сети, че бедното домакинство има само една последна монета от двайсет и четири су.

От тримата души, които бяха изненадани от появата на графа, пръв наруши мълчанието онзи, на когото паметта припомняше само събитията от вечерта и когото следователно съвестта му нямаше за какво да упреква.

— Ах, господине, какво нещастие! — каза малкият Тусен. — Изгубих моя луидор.

Никол отваряше уста, за да възстанови фактите в истинския им вид, но размисли, че мълчанието й би могло да донесе още един луидор на детето и че този втори луидор ще го получи тя.

Никол не се беше излъгала.

— Изгубило си луидора си, бедно мое дете? — каза Калиостро. — Е, добре, ето ти два. Този път внимавай да не ги загубиш.

И като извади от една кесия, чиято закръгленост привлече алчния поглед на мнимия сержант, два други луидора, той ги остави да паднат в малката лепкава длан на детето.

— Вземи, мамо — каза то, изтичвайки при Никол, — ето едно за тебе и едно за мене.

И детето раздели своето съкровище с майка си.

Калиостро беше забелязал неотклонността, с която погледът на мнимия сержант бе проследил кесията му, която беше разтворил широко, за да извади четирийсет и осемте ливри.

Като я видя да изчезва в дълбините на дрехата на графа, любовникът на Никол въздъхна.

— Е, какво, господин Дьо Бозир — каза Калиостро, — все така ли сте меланхоличен?

— А вие, господин графе, все така ли сте милионер?

— Ех, Боже мой! Вие, който сте един от най-големите философи, които познавам, би трябвало да познавате аксиомата, която е на почит през всички епохи: „Парите не правят щастието“. Когато ви познавах, бяхте относително богат.

— Да — отвърна Бозир, — вярно е. Имах почти сто хиляди франка.

— Възможно е. Само че по времето, когато се срещнахме, вече бяхте изяли близо четиридесет хиляди, така че нямахте повече от шейсет хиляди, което, ще се съгласите, е доста кръгла сума за един бивш пристав.

Бозир въздъхна.

— Какво са шейсет хиляди ливри — каза той, — сравнени със сумите, с които вие разполагате?

— В качеството на пазител, господин Дьо Бозир, защото ако пресметнем добре, мисля, че вие бихте били свети Мартен142, а аз бих бил беднякът и вие щяхте да бъдете задължен, за да не ме оставите да замръзна от студ, да ми дадете половината от плаща си. Е, добре, скъпи ми господин Бозир, припомнете си при какви обстоятелства ви срещнах? Вие имахте, както току-що ви казах, почти шейсет хиляди ливри в джоба си. Бяхте ли по-щастлив, притежавайки ги.

Бозир въздъхна по миналото с въздишка, която можеше да мине за стенание.

— Хайде, отговорете ми — настоя Калиостро. — Бихте ли желали да смените сегашното си положение, макар да не притежавате друго, освен нещастния луидор, който взехте от младия Тусен?…

— Господине! — прекъсна го бившият полицейски пристав.

— Да не се караме, господин Дьо Бозир. Веднъж се карахме и вие бяхте принуден да излезете на улицата, за да търсите шпагата си, която беше излетяла през прозореца, спомняте ли си?… Спомняте си, нали? — продължи графът, като забеляза, че Бозир не отговаря. — Паметта е хубаво нещо. Е, добре, пак ви питам, бихте ли искали да смените сегашното си положение, макар да не притежавате нищо, освен онзи нещастен луидор, който взехте от младия Тусен — този път твърдението се размина без упрек, — срещу несигурното положение, от което имах щастието да ви помогна да се измъкнете?

— Не, господин графе — каза Бозир, — наистина имате право, не бих го сменил. Уви! По това време бях разделен от моята скъпа Никол!

— И после бяхте подгонен от полицията заради вашата афера в Португалия… Какво, по дяволите, стана с тази афера, господин Дьо Бозир?… Мръсна афера беше, доколкото си спомням!

— Потъна, господин графе — отвърна Бозир.

— А! Толкова по-добре, защото би трябвало доста да ви безпокои. При все това, не разчитайте много на това, че е потънала. В полицията има страхотни плувци и колкото и да са мътни или дълбоки водите, винаги е по-лесно да се извади една мръсна афера, отколкото една хубава перла.

— Най-сетне, господин графе, освен мизерията, до която сме доведени…

— Вие се смятате за щастливи. Така че за пълното щастие ви трябват към хиляда луидора, нали?

Очите на Никол заблестяха. Тези на Бозир хвърляха пламъци.

— Сиреч — провикна се последният, — ако имахме хиляда луидора, сиреч, ако имахме двайсет и четири хиляди ливри, щяхме да си купим с половината сума едно малко имение, а с другата половина щяхме да си направим някаква малка рента и аз щях да стана земеделец!

— Като Цинцинат…

— Докато Никол изцяло щеше да се отдаде на образованието на детето!

— Като Корнелия… Дявол да го вземе! Господин Дьо Бозир, това би било трогателно. Не се ли надявате да спечелите тези пари от аферата, която въртите сега?

Бозир потрепери.

— Каква афера? — попита той.

— Ами аферата, която въртите като сержант от гвардията. В края на краищата аферата, заради която имате среща тази вечер под аркадите на площад „Роаял“.

Бозир пребледня като мъртвец.

— О, господин графе! — каза той, долепвайки умолително длани.

— Какво?

— Не ме погубвайте!

— Хубаво! Ето, че сега говорите врели-некипели! Аз да не съм лейтенант от полицията, та да ви погубвам?

— На! Хубаво ти казвах аз — провикна се Никол, — че се набутваш в лоша работа!

— А! На вас известна ли ви е тази афера, госпожице Льоге? — попита Калиостро.

— Не, господин графе, но просто така… Когато той скрие някоя афера от мен, то е защото не е чиста работа!

— Е, добре, според това, което засяга, тя, напротив, може да бъде блестяща.

— Ах! Нали? — провикна се Бозир. — Господин графът е благородник и господин графът разбира, че цялото благородничество е заинтересувано…

— От това тя да успее. Вярно е, че, от своя страна, целият народ е заинтересуван тя да се провали. Сега, ако ми повярвате, скъпи ми господин Бозир, а е добре да ми вярвате, вие няма да застанете нито на страната на благородничеството, нито на тази на народа.

— Но чия страна да взема тогава?

— Вашата.

— Моята?

— Ей! Ама, разбира се, че твоята — каза Никол. — Дявол да го вземе! Достатъчно си мислил за другите, време е да помислиш за себе си!

— Послушайте я, тя говори като свети Йоан Златоуст. Спомнете си това, господин Дьо Бозир, всяко нещо има своята добра и лоша страна. Добра за едни и лоша за други — една работа, каквато и да била тя, не може да бъде лоша за всички или добра за всички. Е, добре, става въпрос единствено да застанеш на печелившата страна.

— Аха! И, както изглежда, аз не съм на печелившата страна, така ли?…

— Не е съвсем така, господин Дьо Бозир, не, нищо подобно. Дори бих добавил, че ако я оглавите — вие знаете, че си падам малко пророк, — няма да рискувате честта си, няма да поемете риска да загубите състоянието си, а ще рискувате живота си… Да, най-вероятно ще бъдете погубен!

— Господине — каза Бозир, опитвайки се да спазва добро поведение, но бършейки потта, която избиваше по челото му, — благородниците не ги бесят.

— Вярно е. Но, за да направите така, че да ви отсекат главата, скъпи господин Дьо Бозир, ще трябва да представите вашите доказателства, което може би ще продължи твърде дълго. Достатъчно дълго, за да отегчи трибунала, който междувременно ще нареди да бъдете обесен. После ми разправяйте, че каузата е благородна и наказанието няма значение. „Престъплението е срамно, но не и ешафодът“143, както е казал един голям поет.

— Обаче… — избъбра Бозир, все повече и повече уплашен.

— Да, обаче вие не сте толкова привързан към убежденията си, за да пожертвате за тях живота си. Разбирам това… По дяволите! „Веднъж само се живее“, както казва друг поет, не толкова голям като първия, който при все това може и да има повече право от него144.

— Господин графе — каза най-накрая Бозир, — забелязал съм, по време на малкото пъти, когато съм имал честта да ви срещна, че вие притежавате маниер да приказвате, който би накарал косите на някой боязлив човек да се изправят.

— По дяволите! Нямам такова намерение — каза Калиостро, — а, впрочем, вие не сте от плашливите.

— Не — отвърна Бозир, — дори никак. При все това има известни обстоятелства…

— Да, разбирам. Например, ако зад себе си имате каторга за кражба и пред себе си престъпление в държавна измяна, както биха нарекли днес, струва ми се, едно престъпление, имащо за цел отвличането на краля.

— Господине! Господине! — провикна се Бозир съвсем ужасен.

— Нещастнико! — каза Олива. — Значи върху това отвличане градиш своите златни мечти?

— И не греши съвсем, скъпа госпожице. Само че, както имах честта да ви кажа преди малко, всяко нещо има своята добра и своята лоша страна, светла и тъмна част. Господин Дьо Бозир е сбъркал, като е приел тъмната част, застанал е на лошата страна, това е всичко.

— Късно ли е вече? — попита Никол.

— О, не съвсем!

— Какво трябва да направя, господин графе? — попита Бозир.

— Представете си, че заговорът се провали. Представете си, че маскираният човек и човекът с кафявия плащ бъдат арестувани. Представете си — всичко трябва да се предполага във времената, в които живеем, — че те са осъдени на смърт… Ех! Боже мой! Да, оправдаха Безенвал и Ожар, както виждате всичко може да се предполага… Предположете, че тези съучастници са осъдени на смърт. Предположете — не бъдете нетърпелив, от предположение към предположение ще стигнем до един факт, — предположете, че сте един от съучастниците, предположете, че са метнали въжето на врата ви и че ви казват, за да отговорят на жалбите ви, защото в подобна ситуация, колкото и да е смел, Бога ми, човек винаги малко или повече се оплаква, нали?…

— Довършете, господин графе, умолявам ви, струва ми се, че вече се задушавам.

— По дяволите! Не е за учудване, като предполагам въже за вас! Е, добре, предположете, че ви кажат: „Ах, бедни господин Бозир, скъпи господин Бозир, грешката си е ваша!“

— Как така? — провикна се Бозир.

— Така! Вие сам виждате, че от предположение на предположение дойдохме до действителността, защото ми отговаряте все едно че вече сте били там.

— Признавам, че е така.

— „Как така? — ще ви отговори гласът. — Защото не само бихте могли да избегнете тази трагична смърт, която ви е сграбчила в ноктите си, но и да спечелите хилядата луи, с които бихте могли да си купите мечтаната малка къщичка с беседката, където желаехте да живеете в компанията на госпожица Олива и на малкия Тусен, с петте хиляди ливри рента, която щяхте да си направите, с дванайсетте хиляди ливри, които няма да бъдат използвани за закупуването на къщата… Да живеете, както сам казахте, като добър земеделец, обут с пантофи през лятото и със сабо през зимата. Докато вместо тези очарователни хоризонти, ние, най-вече вие, виждаме площад «Грев», на който са издигнати две или три отвратителни бесилки, най-високата от които протяга ръце към вас. Пфу! Отвратителна перспектива, бедни ми господин Бозир!“

— Но как в края на краищата мога да избегна тази трагична смърт? Как бих могъл да спечеля тези хиляда луи, които ще осигурят моето спокойствие и това на Никол и Тусен?…

— Винаги ще се питате, нали? „Нищо по-лесно“ — ще ви отговори гласът. — Ей го там, на две крачки от вас, граф Калиостро. — Познавам го — ще отговорите вие. — Един чуждестранен господин, който живее в Париж и който умира от скука, когато няма новини. — Точно той. Е, добре, само трябва да отидете да го намерите и да му кажете: „Господин графе…“

— Но аз не знам къде живее — провикна се Бозир. — Не знам дали е в Париж. Не знам дори дали е още жив.

— „Точно така, скъпи господин Бозир“ — ще ви отговори гласът, — затова той дойде да ви намери и от момента, в който ви е намерил, съгласете се, нямате вече извинение. Е, добре, не ви остава друго, освен да му кажете: „Господин графе, знам колко обичате новините. Аз разполагам с най-пресните. Братът на краля, Господина, заговорничи… — Хайде де… — Да, заедно с маркиз Дьо Фаврас. — Не е възможно! — Но е така. Казвам го със сигурност, защото съм един от агентите на господин Дьо Фаврас. — Наистина ли? И каква е целта на заговора? — Да отвлекат краля и да го отведат в Перона. Е, добре, господин графе, за да ви развлека, ще ви разкажа час по час и минута по минута докъде са стигнали нещата.“ Тогава, скъпи приятелю, графът, който е великодушен господар, би ви отговорил: „Наистина ли бихте искали да направите това, господин Дьо Бозир? — Да. — Е, добре, тъй като всеки труд заслужава заплащане, ако удържите дадената дума, аз имам в едно ъгълче двайсет и четири хиляди ливри, които смятах да употребя за някое добро дело. Честна дума, ще ги употребя за тази прищявка. Ще дойдете да ме намерите в деня, когато кралят бъде отвлечен или пък господин Дьо Фаврас арестуван, и имате думата ми на благородник, двайсет и четирите хиляди ливри ще ви бъдат връчени, както ви бяха връчени онези десет луи, не в качеството на аванс, не в качеството на заем, а просто като подарък!“

И при тези думи, като актьор, който репетира с реквизита, граф Дьо Калиостро извади от джоба си тежката кесия, пъхна вътре палеца и показалеца си с ловкост, свидетелстваща за навика му към подобен род упражнения, защипа между тях ни повече ни по-малко, а точно десет луи, които, от своя страна, Бозир, трябва да му отдадем дължимото, протегна ръка, за да получи.

Калиостро кротко отстрани ръката му.

— Простете, господин Дьо Бозир — каза той, — аз си мисля, че правим само предположения?

— Да, но — каза Бозир, чиито очи светеха като разжарени въглени, — не казахте ли вие, господин графе, че от предположение на предположение ще достигнем до фактите?

— И стигнахме ли?

Бозир се поколеба за миг.

Ще побързаме да кажем, че не почтеността, а верността към дадената дума или разбудена съвест причиняваха това колебание. Ще го подчертаем, да не би читателите, познаващи твърде добре господин Дьо Бозир, да ни опровергаят.

— Скъпи господин Дьо Бозир — каза Калиостро, — добре виждам какво става във вас!

— Да — отвърна Бозир, — имате право, господин графе, колебая се да предам доверието, което ми оказва един любезен човек.

И като вдигна очи към небето, той поклати глава като някой, който си казва: „Ах! Много е трудно!“

— Не, не е това — подхвана Калиостро, — и вие сте за мен едно ново доказателство за истинността на думите на мъдреца: „Човек не познава самия себе си!“

— Ама какво? — попита Бозир, малко смаян от лекотата, с която графът четеше в дълбините на сърцето му.

— Това, че вас ви е страх, че след като съм ви обещал хиляда луи, няма да ви ги дам.

— О! Господин графе!

— И това е съвсем естествено, аз ще ви го кажа пръв. Но ви предлагам един поръчител.

— Поръчител! Господин графе, наистина няма нужда от това.

— Един поръчител, който напълно ще отговаря за мен.

— И кой е този поръчител? — плахо попита Бозир.

— Госпожица Никол Олива Льоге.

— О! — провикна се Никол. — Щом господин графът ни обещава, значи все едно, че ги имаме, Бозир.

— Виждате ли, господине, ето какво значи да изпълняваш точно обещанията, които си дал. Един ден, когато госпожицата беше в положението, в което сте вие, сиреч когато полицията я издирваше усилено, аз й предложих да намери убежище при мен. Госпожицата се колебаеше. Тя се страхуваше за честта си. Дадох й честната си дума и въпреки изкушенията, на които бях изложен и които вие разбирате по-добре от всеки друг, аз я удържах, господин Дьо Бозир. Вярно ли е, госпожице?

— О, заклевам се в нашия малък Тусен за това! — извика Никол.

— Значи вие вярвате, госпожице Никол, че ще удържа на думата, която давам днес на господин Дьо Бозир, да му дам двайсет и четири хиляди ливри в деня, когато кралят побегне, или пък в деня, когато господин Дьо Фаврас бъде арестуван? Без да се смята, разбира се, че ще развържа възела, който ви задушава, веднага и той никога няма да стои пред вас нито като въже, нито като възможност — поне по отношение на тази афера. Нататък не отговарям. Момент! Така се разбираме! Има предразположение…

— За мен, господин графе — отвърна Никол, — е все едно, че е минало пред нотариус.

— Е, добре, скъпа госпожице — каза Калиостро, подреждайки десетте луи на масата, за да не бъдат изпуснати — направете така, че вашата убеденост да премине в сърцето на господин Дьо Бозир и въпросът е приключен.

И с ръка направи знак на Бозир да отиде и да поговори насаме с Никол.

Разговорът им продължи само пет минути, но е достатъчно да кажем, че през тези пет минути бе много оживен.

Докато чакаше, Калиостро разглеждаше на светлината на свещта надупчения картон и правеше движения с глава, сякаш поздравява стар познайник.

— Аха! — каза той. — Това е знаменитата комбинация на господин Лоу, която и вие сте открили? Загубих един милион с нея.

И той небрежно остави картона да падне върху масата.

Тази забележка на Калиостро сякаш придаде ново оживление на разговора между Никол и Бозир.

Най-накрая Бозир изглежда се беше решил.

Той дойде до Калиостро с протегната ръка, като джамбазин, който иска да сключи необратима сделка.

Но графът се отдръпна, смръщвайки вежди.

— Господине — каза той, — между благородници думата е достатъчна. Аз ви дадох своята, дайте ми вие вашата.

— Честна дума на Бозир, господин графе, уговорено.

— Това е достатъчно, господине — каза Калиостро.

После, като извади от джобчето си един часовник, върху който беше портретът на крал Фридрих Пруски, украсен с диаманти, той каза:

— Часът е девет без четвърт, господин Дьо Бозир. Точно в девет часа ще ви очакват под аркадите на площад „Роаял“, откъм двореца Сюли. Вземете тези десет луи, сложете ги в джоба на дрехата си, облечете я, препашете шпагата си, минете по моста Нотр Дам и вървете по улица „Сен Антоан“. Не бива да карате да ви чакат.

Бозир не чака да му повтарят. Той взе десетте луи, сложи ги в джоба си и препаса шпагата си.

— Къде ще мога да намеря господин графа?

— На гробището „Сен Жан“, ако обичате… Когато човек иска да разговаря, без да бъде чут, за работи, подобни на тази, по-добре е да ги обсъжда сред мъртвите, отколкото сред живите.

— И в колко часа?

— Ами когато бъдете свободен. Дошлият пръв ще чака другия.

— Господин графът има ли да прави още нещо? — попита с безпокойство Бозир, като видя, че Калиостро не се готви да го последва.

— Да — отвърна Калиостро, — искам да поговоря с госпожица Никол.

Бозир направи неспокойно движение.

— О, бъдете спокоен, скъпи господин Дьо Бозир! Уважавах нейната чест, когато беше младо момиче, сега, когато е майка, имам още повече причини да го правя. Вървете, господин Дьо Бозир, вървете.

Бозир хвърли един поглед на Никол, поглед, с който сякаш искаше да й каже: „Госпожо Дьо Бозир, бъдете достойна за доверието, което ви имам.“ Той целуна нежно малкия Тусен, поклони се с почтителност на граф Дьо Калиостро и излезе тъкмо когато часовникът на „Нотр Дам“ удари девет без четвърт.