Графиня Дьо Шарни

159.От девет часа до полунощ

В момента, в който факленото шествие минаваше пред Карусел, по улица „Сен Оноре“ и по кейовете, се осветяваше едно тъжно зрелище!

Борбата беше завършила, но битката в сърцата още продължаваше, защото омразата и отчаянието бяха надживели борбата.

Разказите на съвременниците, както и роялистката легенда продължително и разнежено се спират, както сме готови да направим и самите ние, върху августейшите глави, от чиито чела този ужасен ден изтръгна короната. Те отбелязват смелостта, дисциплината и предаността на швейцарците и на благородниците. Те преброяват капките кръв, пролети от защитниците на трона, но не броят труповете на хората от народа, сълзите на майките, сестрите и вдовиците.

Нека кажем кратка дума за това.

За Бог, който в своята висша мъдрост не само позволява, но освен това и направлява събитията тук долу, кръвта си е кръв и сълзите са си сълзи.

Числото на мъртвите от народа беше много по-голямо от онова на швейцарците и благородниците. Вижте по-скоро какво казва авторът на „История на революцията от 10 август“, същият този Пелтие, който е роялист:

И това е разбираемо — видяхме какви предпазни мерки се взимат за укрепяването на Тюйлери. Общо взето швейцарците бяха стреляли добре прикрити зад зидовете. Напротив, нападателите нямаха с какво друго да посрещнат изстрелите, освен с гърдите си.

Така че, без да се смятат двестате разстреляни крадци, бяха загинали три хиляди и петстотин въстанници! Което предполага още почти толкова ранени — историкът на революцията от 10 август говори само за убитите.

Мнозина измежду тези три хиляди и петстотин души — да кажем половината от тях — бяха хора женени, бедни бащи на семейства, които нетърпимата мизерия бе подтикнала към борба с първото оръжие, което им беше паднало под ръка или дори без оръжие, и които, за да отидат да търсят смъртта си, бяха оставили в своите бордеи изгладнелите си деца и изпадналите в отчаяние съпруги.

Тази смърт те бяха намерили било на Карусел, където бе започнала битката, било в апартаментите на двореца, където тя беше продължила, било в градината на Тюйлери, където беше стихнала.

От три часа следобед до девет вечерта бяха вдигнали набързо и нахвърляли в гробището на Мадлената всички войници, които носеха униформи.

Колкото до труповете на хората от народа, това беше нещо друго — гробарите ги събираха и ги откарваха обратно в съответните квартали. Почти всички бяха или от предградието Сен Антоан или от предградието Сен Марсо.

Там, в частност на площада пред Бастилията и на този пред Арсенала, на площад „Мобер“ и на този пред Пантеона, излагаха труповете, наредени един до друг.

Всеки път, когато някоя от онези мрачни коли, вървяща тежко и оставяйки кървава следа след себе си, влизаше в едно или друго предградие, тълпа от майки, съпруги, сестри и деца я заобикаляше в смъртна агония. После се разбираше кой е жив и кой е мъртъв и избухваха викове, заплахи, ридания. Това бяха нечувани проклятия, които се издигаха подобно на ято нощни птици и като лоша поличба, пляскайки с криле в тъмнината, отлитаха с плачевен писък към злокобния Тюйлери. Всичко това се носеше като ятата гарвани над бойните полета над краля, над кралицата, над двора, над австрийската камарила, която ги заобикаляше, над благородниците, които я съветваха. Едни си обещаваха бъдещо отмъщение — и си го устроиха на 2 септември и на 21 януари, — други грабваха някоя пика, някоя сабя или някоя пушка и пияни от кръвта, която бяха изпили с очи, се връщаха в Париж да убиват… Да убиват кого? Всички, които бяха останали от тези швейцарци, от тези благородници, от този двор! За да убият краля, да убият кралицата, ако ги намерят!

Добре, можеше да им се каже: „Но като убиете краля и кралицата, ще направите децата им сираци! Като убиете благородниците, ще направите жените им вдовици, а сестрите им ще сложат траур!“ Жени, сестри и деца щяха да отговорят: „Но ние също сме сираци! Ние също сме сестри в траур! Ние също сме вдовици!“ И със сърца, изпълнени с ридания, те отиваха към Събранието, отиваха към Абатството, блъскаха с глави вратите и крещяха: „Отмъщение! Отмъщение!“

Това беше ужасно зрелище, като онова на окървавения Тюйлери, димящ, опустял от всичко, освен от трупове и от трите или четирите поста, които бдяха да не би под предлог да разпознаят своите мъртви, нощните посетители да не разграбят това нещастно кралско жилище с разбити врати и изпотрошени прозорци.

Имаше постове във всеки вестибюл, в подножието на всяка стълба.

Постът при Часовниковия павилион, сиреч при голямата стълба, беше командван от един млад капитан от Националната гвардия, на когото гледката на цялото това бедствие вдъхваше без съмнение голямо състрадание, ако се преценява по изражението на лицето му при всяка погребална кола с трупове, която оставяха до известна степен под неговите грижи.

Но под напора на материалните нужди, върху които ужасните събития, които току-що бяха отминали, изглежда нямаха никакво влияние — както и при краля, — защото към единайсет часа вечерта въпросният капитан беше зает да задоволи чудовищния си апетит с един хляб от четири ливри, който държеше под лявата си мишница, докато дясната му ръка, въоръжена с нож, режеше непрестанно широки филии, които той вкарваше в една уста, измерваща се с размерите на залъка, който беше предназначена да поеме.

Облегнат на една от колоните във вестибюла, той гледаше как минава мълчаливата процесия от майки, от съпруги и дъщери, които идваха, осветени от факлите, поставени тук-там, да потърсят отново в угасналия кратер на вулкана труповете на своите бащи, на своите съпрузи или на своите синове.

Изведнъж при вида на нещо като полузабулена сянка младият капитан потрепери.

— Госпожа графиня Дьо Шарни! — прошепна той.

Сянката премина, без да го чуе и без да се спира. Младият капитан направи знак на лейтенанта си. Лейтенантът дойде при него.

— Дезире — каза той, — ето една бедна дама, позната на господин Жилбер, която несъмнено идва, за да потърси мъжа си сред мъртвите. Трябва да я последвам, в случай че има нужда от сведения или помощ. Оставям ти командването на поста. Пази вместо мен!

— По дяволите! — отвърна лейтенантът, когото капитанът назова с името Дезире, към което ние ще прибавим фамилията Манике. — Тая дама има вид на горда аристократка!

— Това е, защото е аристократка! — каза капитанът. — Тя е графиня.

— Щом е така, върви. Ще пазя и за двамата.

Графиня Дьо Шарни беше завила вече зад първия ъгъл на стълбите, когато капитанът, отлепяйки се от колоната си, я последва на почтителното разстояние от петнайсетина крачки.

Той не се беше излъгал. Бедната Андре търсеше съпруга си. Само че го търсеше не с неспокойната тръпка на съмнението, а с унилата убеденост на отчаянието.

Когато, сякаш пробуден сред радостта и щастието си от ехото на събитията от Париж, Шарни бе дошъл, блед, но решителен и бе заявил на жена си:

— Скъпа Андре, животът на краля на Франция е заплашен и той има нужда от всички свои защитници. Какво трябва да направя?

Андре беше отговорила:

— Да отидеш, където те зове дългът, мой Оливие, и да умреш за краля, ако се наложи.

— Ами ти? — беше попитал Шарни.

— О! Не се безпокой за мен! — беше отвърнала Андре. — Понеже живея само чрез теб, Бог несъмнено ще позволи да умра заедно с теб.

И от този момент всичко беше казано между тези две големи сърца. Те не бяха разменили нито дума повече. Бяха поръчали пощенски коне и бяха тръгнали, като пет часа по-късно слязоха пред малката къща на улица „Кок-Ерон“.

Същата вечер, както видяхме, в момента, когато Жилбер, разчитайки на влиянието му, щеше да му пише да се върне в Париж, облечен в униформата си на морски офицер, Шарни се беше явил при кралицата. Както знаем от този час нататък той не я напусна.

Андре беше останала сама с прислужничките си, затворила се и молеща се. За миг й бе минала мисълта да последва примера на преданост на съпруга си и да отиде да поиска отново мястото си при кралицата, както мъжът й отиваше да заеме своето място до краля. Но нямаше смелост за това.

Денят на девети премина за нея в мъчително безпокойство, но без да доведе до нищо положително.

На десети, към девет часа, тя чу да отекват първите оръдейни изстрели.

Безполезно е да казваме, че всяко ехо от гърма на войната караше сърцето й да потрепва до последната фибра.

Към два часа стрелбата стихна от само себе си.

Народът победител ли беше или победен?

Тя се осведоми — народът беше победител!

Какво беше станало с Шарни в тази ужасна битка? Тя го познаваше — трябваше да е излязъл с гърдите напред.

Тя отново се осведоми — казаха й, че почти всички швейцарци са били убити, но че почти всички благородници се били спасили.

Тя зачака.

Шарни можеше да се върне някак преоблечен, на Шарни можеше да му се наложи да бяга незабавно — конете бяха впрегнати и така се хранеха.

Конете и колата чакаха господаря. Но Андре знаеше, че каквато и опасност да го заплашва, господарят няма да тръгне без нея.

Тя накара да отворят вратите, за да не бави с нищо бягството на Шарни, ако Шарни искаше да бяга, и продължи да чака. Часовете минаваха.

— Ако се е скрил някъде — казваше си Андре, — той не може да излезе, преди да е паднала нощта… Да почакаме нощта!

Нощта дойде. Шарни не се появи отникъде.

През месец август нощта настъпва късно.

Чак към десет часа Андре загуби всяка надежда. Тя наметна един воал на главата си и излезе.

По целия път тя срещаше групи от жени, които кършеха ръце, и от мъже, които викаха: „Отмъщение!“

Тя мина между едните и другите. Мъката на едните и гневът на другите я закриляше. Впрочем тази вечер се бяха настървили на мъже, а не на жени.

Както от едната, така и от другата страна, жените плачеха.

Андре стигна до Карусел. Тя чу обявяването на декретите на Националното събрание.

Кралят и кралицата бяха под закрилата на Националното събрание, това беше всичко, което разбра.

Тя видя да се отдалечават две или три коли, натоварени с мъртъвци, и попита кого отнасят тези погребални коли. Отвърнаха й, че това са трупове, събрани на площада на Карусел и в Кралския двор. Все още само оттам вдигаха труповете.

Андре си каза, че Шарни не би трябвало да е ранен нито на Карусел, нито в Кралския двор, а пред вратата на краля или пред вратата на кралицата.

Тя премина Кралския двор, пресече големия вестибюл и се изкачи по стълбите.

В този момент Питу, който в качеството си на капитан командваше поста в големия вестибюл, я видя, разпозна я и я последва.