Графиня Дьо Шарни

19.Фаврас

Докато Жилбер се отдалечаваше в плен на непознатия ужас, който изпитваше — но не от страна на реалността, а от невидимата и тайнствена страна на събитията, маркиз Дьо Фаврас беше, както казахме в предишната глава, въведен при крал Луи XVI.

Така, както бе направил доктор Жилбер, той се спря до вратата. Но кралят, видял го още при влизането му, направи знак да се приближи.

Фаврас влезе и се поклони, чакайки почтително кралят да се обърне към него.

Луи XVI впери в него онзи изучаващ поглед, който сякаш е част от обучението на кралете и който е повече или по-малко повърхностен, повече или по-малко дълбок, а преди всичко в зависимост от духа на онзи, който го използва и прилага.

Томас Маи, маркиз Дьо Фаврас, беше благородник с високомерно изражение, около четирийсет и пет годишен с елегантно и едновременно с това яко телосложение и честно и открито лице.

Огледът бе задоволителен и нещо като усмивка премина по устните на краля, които вече се отваряха, за да го разпитат.

— Вие сте маркиз Дьо Фаврас, господине? — попита кралят.

— Да, сир — отвърна маркизът.

— Пожелали сте да ми бъдете представен?

— Изразих пред Негово кралско височество господин граф Дьо Прованс голямото си желание да поднеса почитанията си в краката на краля.

— Брат ми голямо доверие ли ви има?

— Така мисля, сир, и признавам, че горещото ми желание е това доверие да бъде споделено и от Ваше Величество!

— Брат ми ви познава от дълго време, господин Дьо Фаврас…

— Докато Ваше Величество не ме познава… разбирам. Но нека Ваше Величество благоволи да ме разпита и след десет минути ще ме познава толкова добре, колкото ме познава неговият августейши брат.

— Говорете, маркизе — каза Луи XVI, хвърляйки поглед по посока на портрета на Чарлз Стюарт, който не можеше напълно да излезе от ума му, нито да напусне полезрението му, — слушам ви.

— Ваше Величество желае да узнае…?

— Кой сте и какво сте правили.

— Кой съм аз ли, сир? Самото съобщаване на името ми ви го е казало — аз съм Томас Маи, маркиз Дьо Фаврас. Роден съм в Блоа през 1745 година. Влязох на служба при мускетарите на петнайсет години и в този корпус участвах в кампанията от 1761 година. После бях капитан и главен адютант в полка на Белзюнс, после — лейтенант на швейцарците от гвардията на господин граф Дьо Прованс.

— И в това си качество ли се запознахте с брат ми? — попита кралят.

— Сир, имах честта да му бъда представен една година преди това, така че той вече ме познаваше.

— И вие напуснахте службата си при него?…

— През 1775 година, сир, за да се върна във Виена, където накарах да признаят жена ми за единствена и законна дъщеря на принц Анхалт-Шауенбург.

— Жена ви никога ли не ми е представяна, господине?

— Не, сир, но тя има честта в същия този момент да е при кралицата заедно с най-големия ми син.

Кралят направи едно неспокойно движение, което сякаш казваше: „А! Значи кралицата с това се занимава!?“

После, след миг на мълчание, който той използва, за да се разходи надлъж и нашир и да хвърли крадешком нов поглед върху портрета на Чарлз I, Луи XVI попита:

— И по-нататък?

— По-нататък, сир, преди три години, по време на въстанието срещу щатхалдера87, командвах легион и допринесох, доколкото мога, за възстановяването на властта. После, като погледнах към Франция и като видях лошия дух, който започваше да разклаща всичко, се върнах в Париж, за да поставя шпагата и живота си в служба на краля.

— Е, добре, господине, вие сте видели наистина тъжни неща, нали?

— Сир, видях събитията на пети и шести октомври.

Кралят като че искаше да смени темата.

— Значи казвате, господин маркиз — продължи той, — че брат ми, граф Дьо Прованс ви има толкова голямо доверие, че ви е натоварил да му уредите голям заем?

При този неочакван въпрос, ако имаше в стаята друг човек, той би могъл да види как потрепва с едно нервно движение завесата, закриваща наполовина алкова88 на краля, сякаш някой се криеше зад тази завеса. Господин Дьо Фаврас трепна така, както трепва човек, подготвен за един въпрос, на когото внезапно задават съвсем друг.

— Да, сир, наистина — каза той. — Да предоставиш на един благородник да урежда паричните ти интереси е белег на доверие. Негово кралско височество ми оказа такова доверие.

Кралят очакваше продължение, гледайки Фаврас, сякаш посоката, която бе взел разговорът, представляваше по-голям интерес за любопитството му, отколкото предишната.

— Негово кралско височество бе лишен от доходите си вследствие на различни действия на Събранието, а мислеше, че е дошъл моментът, когато за тяхната собствена сигурност би било добре принцовете да разполагат с големи суми. Както казах, Негово кралско височество ми възложи преговорите.

— И вие успяхте да намерите заем, господине?

— Да, сир.

— Казахте, че сумата е значителна.

— Два милиона.

— И от кого?

Фаврас се поколеба да отговори на краля — разговорът излизаше от коловоза и минаваше от обществените към проучването на частните интереси.

— Питам ви от кого взехте заема? — повтори кралят.

— Сир, обърнах се най-напред към банкерите Шомел и Сарториус89, но преговорите се проточиха и на помощ ми се притече един чуждестранен банкер, който, знаейки за желанието на Негово кралско височество и от любов към принцовете ни и уважение към краля, сам предложи услугите си.

— А!… И ще ми кажете ли името на банкера?

— Сир! — каза, колебаейки се, Фаврас.

— Добре разбирате, господине — настоя кралят, — че е хубаво да се познава подобен човек и че желая да знам името му, та дори и само за да му благодаря за предаността, ако имам случай.

— Сир — каза Фаврас, — той се нарича барон Заноне.

— А! — каза Луи XVI. — Той е италианец?

— Генуезец, сир.

— И къде живее?

— Живее в Севър, сир, точно срещу мястото — продължи Фаврас, който смяташе с това пришпорване да придаде малко усърдие на изтощения кон, — точно срещу мястото, където беше спряла колата на Ваше Величество на шести октомври, по време на връщането ви от Версай, когато главорезите, водени от Марат, Вериер и херцог Д’Егийон, караха в малката кръчма на Севърския мост фризьора на кралицата да направи прически на отрязаните глави на Варикур и Де Ют.

Кралят пребледня и ако в този момент бе обърнал поглед към алкова, щеше да види завесата да се размърдва още по-нервно, отколкото първия път.

Беше очевидно, че този разговор му тежи и че би искал да не се впуска по-нататък в него.

Така че той реши да го приключи по-рано.

— Добре, господине — каза той, — виждам, че сте верен служител на кралството и ви обещавам да не забравям това при случай.

И той направи с глава онзи жест, който при принцовете означава: „Достатъчно дълго време ви оказвах честта да ви слушам и да ви отговарям, сега ви разрешавам да помолите за позволение да напуснете.“

Фаврас чудесно го разбра.

— Простете, сир — каза той, — но мисля, че Ваше Величество има да ме пита още нещо.

— Не — отвърна кралят, поклащайки глава, сякаш наистина търсеше в ума си какви нови въпроси би трябвало да зададе, — не, маркизе. Това е всичко, което исках да науча.

— Лъжете се, господине — каза един глас, който накара и краля, и маркиза да се обърнат към алкова. — Вие ще поискате да знаете как дядото на господин маркиз Дьо Фаврас се е захванал да спасява крал Станислав от Данциг и да го отведе жив и здрав чак до пруската граница90.

И двамата извикаха от изненада — третото лице, което така внезапно се появи и се намеси в разговора, беше кралицата. Кралицата, която не се задоволяваше с няколкото сведения, дадени от Фаврас, и която се съмняваше, че кралят, оставен сам на себе си, няма да посмее да стигне докрай, беше дошла по скритата стълба и тайния коридор, за да подхване разговора от момента, когато кралят ще прояви слабостта да го остави да замре.

Впрочем тази намеса на кралицата и начинът, по който повдигна разговора, свързвайки го с бягството на Станислав, позволяваше на краля да разбере всичко под прозрачния воал на алегорията, дори предложението, което щеше да му направи Фаврас за собственото му, на Луи XVI, бягство.

От своя страна, Фаврас веднага схвана начина, който му беше предложен, за да развие плана си и макар че никой от неговите прадеди или неговите родители не бе съдействал при бягството на полския крал, той побърза да отговори, покланяйки се:

— Ваше Величество несъмнено иска да кажа за братовчед ми, генерал Щайнфлихт, прославата на чието име се дължи на огромната услуга, оказана на него от краля му, услуга, която така щастливо е повлияла на съдбата на Станислав, че го е изтръгнала най-напред от ръцете на неприятелите му, а после, по волята на Провидението, обстоятелствата се стекли така, че той станал роднина на Ваше Величество?

— Точно така! Точно така, господине! — живо каза кралицата, докато Луи XVI, въздъхвайки, гледаше портрета на Чарлз Стюарт.

— Е, добре — каза Фаврас, — Ваше Величество знае… Простете, сир, Ваши Величества знаят, че крал Станислав, свободен в Данциг, но обкръжен от всички страни от армията на московците, е бил почти загубен, ако не се бил решил на едно находчиво бягство.

— О, съвсем загубен! — прекъсна го кралицата. — Можете да кажете съвсем изгубен, господин Дьо Фаврас.

— Госпожо — каза с известна строгост Луи XVI, — Провидението, което бди над кралете, прави така, че те никога не са съвсем загубени.

— Е, господине! — каза кралицата. — Мисля, че съм също толкова религиозна и също толкова вярвам в Провидението, както и вие, но при все това моето мнение е, че трябва да му помагаме по малко.

— Но на същото мнение е бил и кралят на Полша, сир — добави Фаврас, — защото заявил на новите приятели, че не вижда как ще удържат позициите си и смята, че животът му е в опасност. Той поискал от тях да му предложат няколко плана за бягство. Въпреки трудността му били представени три проекта. Казвам въпреки трудността, сир, защото Ваше Величество ще отбележи, че е било много по-трудно за крал Станислав да напусне Данциг, отколкото за вас, например, ако на Ваше Величество му хрумне да излезе от Париж… С една пощенска кола — ако Ваше Величество иска да напусне без шум и скандали — с една пощенска кола би могъл за един ден и една нощ да достигне границата. Или пък, ако иска да напусне Париж като крал, да даде заповед на един благородник, когото ще удостои с доверието си, да събере трийсет хиляди души и да дойде да го вземе, ако ще и от двореца Тюйлери… И в единия, и в другия случай успехът е несъмнен, а начинанието — сигурно…

— Сир — подхвана кралицата, — това, което каза маркиз Дьо Фаврас, Ваше Величество знае, че е самата истина.

— Да — каза кралят. — Но моето положение, госпожо, далеч не е толкова безнадеждно, колкото е било това на крал Станислав. Данциг е бил обкръжен от московците, както каза маркизът, фортът Вехселмунд, последното му убежище, всеки миг щял да капитулира…

— Докато вие — прекъсна го нетърпеливо кралицата, — вие сте сред парижаните, които на четиринадесети юли превзеха Бастилията, които през нощта на пети срещу шести октомври искаха да ви убият и които през деня на шести октомври ви доведоха насила в Париж, оскърбявайки ви — вас и вашето семейство… — през цялото време, докато траеше пътуването… Ах! Положението е толкова добро, че си заслужава да бъде предпочетено пред това на крал Станислав!

— При все това, госпожо…

— Крал Станислав е рискувал само затвор, вероятно и смърт, докато ние…

Един поглед на краля я спря.

— Всъщност — продължи кралицата — вие сте господарят, сир. Вие трябва да решите…

И тя нетърпеливо се запъти да седне срещу портрета на Чарлз I.

— Господин Дьо Фаврас — каза тя, — току-що говорих с маркизата и с по-големия ви син. Намирам, че и двамата са изпълнени със смелост и решителност, както прилича и на жената, и на сина на един храбър благородник. Каквото и да стане — ако предположим, че има да става нещо, — те могат да разчитат на кралицата на Франция. Кралицата на Франция няма да ги изостави — тя е дъщеря на Мария-Терезия и знае как да оцени и възнагради смелостта.

Кралят подхвана, сякаш подтикнат от кокетната сръдня на кралицата:

— Вие казахте, господине, че на крал Станислав са били предложени три начина за бягство?

— Да, сир.

— И те са?

— Първият, сир, бил да се преоблече като селянин. Графиня Чапска, управителка на Померания, която говорела немски като матерен език, му предложила, доверявайки се на един техен човек, който прекрасно познавал страната, самата тя да се предреши като селянка и да го преведе като свой съпруг. Това е начинът, за който току-що говорих на краля на Франция, за да му кажа колко лесно би било за него, в случай че реши да избяга инкогнито и през нощта…

— Вторият? — попита Луи XVI, сякаш с известно нетърпение, тъй като виждаше да се търси към собственото му положение някакво приложение на случая на крал Станислав.

— Вторият, сир, бил да се вземат хиляда души и с тях да се рискува пробив през московците. Това също преди малко го предложих на краля на Франция, като си позволих да отбележа, че той разполага не с хиляда, а с трийсет хиляди души.

— Вие вече видяхте за какво ми послужиха тези трийсет хиляди души на четиринайсети юли, господин Дьо Фаврас — отвърна кралят. — Да минем към третия начин.

— Третият начин, онзи, който Станислав приел, бил да се преоблече като селянин и да излезе от Данциг, но не с жена, която би могла да се превърне в пречка по пътя, и не с хиляда души, които могат да бъдат убити — от първия до последния, а само с двама или трима верни хора, сигурни, че могат да минат винаги и навсякъде. Този трети начин е бил предложен от господин Монти, посланик на Франция, и подкрепян от моя роднина генерал Щайнфлихт.

— Това ли е начинът, който е бил приет?

— Да, сир. И ако един крал, намиращ се или смятащ, че се намира в положението на краля на Полша, се спре на това предложение и благоволи да ми окаже същото доверие, каквото вашият августейши роднина е оказал на генерал Щайнфлихт, смятам, че мога да отговарям с главата си, особено ако пътищата са така свободни, както във Франция днес са, и ако кралят е толкова добър ездач, колкото наистина е Ваше Величество.

— Наистина! — каза кралицата. — Но през нощта на пети срещу шести октомври кралят ми се закле, господине, да не тръгва никога без мен и дори да не прави проект за заминаване, без да участвам наравно с него. Думата на краля е дадена, господине, и кралят няма да й измени.

— Госпожо — отвърна Фаврас, — това прави пътуването по-трудно, но не го прави невъзможно и ако аз имам честта да водя една подобна експедиция, отговарям, че ще отведа кралицата, краля и кралското семейство здрави и читави в Монмеди или в Брюксел, както генерал Щайнфлихт е отвел крал Станислав здрав и читав в Мариенвердер.

— Чухте ли това, сир! — извика кралицата. — Мисля, че можем да направим всичко и да не се боим от нищо с човек като господин Дьо Фаврас.

— Да, госпожо — подхвана кралят, — аз съм на същото мнение. Само че още не е дошъл часът.

— Прекрасно, господине — каза кралицата, — чакайте, както е направил този от портрета, чийто изглед — поне аз така мисля — би трябвало да ви дава един по-добър съвет… Чакайте, докато бъдете принуден да влезете в битката. Чакайте тази битка да бъде изгубена. Чакайте да станете пленник. Чакайте ешафодът да се издигне под прозореца ви и тогава вие, който днес казвате: „Не е дошъл часът!“, вие ще бъдете принуден да кажете: „Стана вече късно!“…

— Във всеки случай, сир, в който и час да бъде това, кралят ще ме намери готов — каза Фаврас, покланяйки се, тъй като се страхуваше да не би неговото присъствие, което бе довело до този своего рода конфликт между кралицата и Луи XVI, да умори последния. — Мога да предложа на моя господар само живота си и не бих казал, че му го предлагам, ще кажа, че по всяко време той има право да разполага с него, че този живот е негов.

— Това е добре, господине — каза кралят, — в случай на нужда аз подновявам по отношение на маркизата и на децата ви обещанието, което ви е дала кралицата.

Този път маркизът наистина бе отпратен. Той трябваше да се подчини. Колкото и да му се искаше да остане, не намери никаква поддръжка, освен погледа на кралицата, и се оттегли заднешком.

Кралицата го проследи чак докато завесата на вратата падна след него.

— Ах, господине! — каза тя, протягайки ръка към платното на Ван Дайк. — Когато накарах да окачат тази картина в стаята ви, мислех, че ще ви вдъхновява повече.

И надменно, сякаш пренебрегваща по-нататъшния разговор, тя тръгна към вратата в алкова. После изведнъж се спря.

— Сир, ще признаете ли — каза тя, — че маркиз Дьо Фаврас не е първият човек, когото приемате тази сутрин?

— Да, госпожо, права сте. Преди маркиз Дьо Фаврас приех доктор Жилбер.

Кралицата потрепери.

— О! — възкликна тя. — Подозирах ли? И доктор Жилбер, както изглежда…

— Споделя моето мнение, госпожо, а именно, че не бива да напускаме Франция.

— Но дори и да не е на мнение, че трябва да я напускаме, господине, той несъмнено ви е дал някакъв съвет относно бъдещото ни пребиваване?

— Да, госпожо, даде ми съвет. Но за нещастие аз го намирам, ако не лош, то поне неизползваем.

— И какъв е в края на краищата този съвет?

— Той иска да купим Мирабо за една година.

— И на каква цена?

— За шест милиона… и една усмивка от вас.

Изразът на лицето на кралицата стана дълбоко замислен.

— Всъщност — каза тя — може би това би бил един начин…

— Да, но един начин, който вие не бихте приели, защото засяга вашата чест, нали, госпожо?

— Няма да отговоря нито с да, нито с не — каза кралицата, приемайки изражението на ангел на злото, сигурен в триумфа си. — Трябва да се помисли за всичко…

После, оттегляйки се, добави съвсем тихо:

— И ще помисля!