Графиня Дьо Шарни

133.Външната и вътрешната страна

Този министър, на когото му беше толкова трудно да влезе в кабинета на краля, можеше да се нарече министър на войната. На 1 март умря император Леополд, сред италианския си харем, убит от афродизиаците, които сам си правеше.

Кралицата, която бе прочела един ден в не знаем какъв якобински памфлет, че една коричка от пастет ще въздаде правосъдие на императора на Австрия, кралицата, която бе накарала Жилбер да дойде, за да го попита дали съществува универсална противоотрова, се развика доста високо, че брат й е бил отровен.

Заедно с Леополд умря и австрийската политика на изчакване.

Онзи, който се възкачи на трона, Франц II, беше мелез с немска и италианска кръв. Австриец, роден във Флоренция, той беше слаб, жесток, лукав. Почтен човек, според свещениците. Корав и лицемерен духом, той криеше своята двойственост под невъзмутимата си физиономия, под розовата маска на една плашеща неподвижност. Движен сякаш от пружина като някой автомат, като статуята на Командора или привидението на датския крал, той даде дъщеря си на своя победител, за да не му даде държавата си, удряйки го изотзад при първата крачка, която го накара да направи леденият вятър от север. Франц II в края на краищата беше човекът на оловните килии във Венеция и тъмниците на Шпицберг, палачът на Андриан и Силвио Пелико!

Ето това беше покровителят на емигрантите, съюзникът на Прусия, врагът на Франция.

Нашият посланик във Виена, господин Дьо Ноай, беше, така да се каже, затворник в двореца си.

Посланикът ни в Берлин, господин Дьо Сегюр, беше преследван от слуха, че идва да отмъкне тайните на краля на Прусия, като стане любовник на неговите държанки.

Случайно този крал на Прусия имаше държанки! Господин Дьо Сегюр се представи на публична аудиенция по едно и също време с пратеника от Кобленц.

Кралят на Прусия обърна гръб на посланика на Франция и високо попита човека на принцовете как е със здравето граф Д’Артоа.

По онова време Прусия мислеше, както мисли и сега, че е начело на германския прогрес. Тя живееше с онези странни философски традиции на крал Фридрих, които окуражаваха съпротивата на турците и полските революции, задушавайки свободите на Холандия. Правителство с крадливи ръце, което непрекъснато хващаше в мътната вода на революциите ту Ньошател, ту част от Померания, ту част от Полша.

Франц II и Фридрих Вилхелм355 бяха очевидните врагове. Все още невидимите ни врагове бяха Англия, Русия и Испания.

Вожд на цялата тази коалиция беше войнственият крал на Швеция, това джудже, въоръжено като гигант, което наричаха Густав III и което Екатерина II държеше в ръцете си.

Идването на Франц II на трона беше ознаменувано със следната дипломатическа нота:

Беше очевидно, че тази нота отговаря на тайните желания на краля и кралицата. Дюмурие само присви рамене.

Би могло да се каже, че Австрия е заспала на 23 юни и се е събудила след тригодишен сън, мислейки, че се събужда на 24 юни.

На 16 март 1792 година Густав беше убит посред един бал. На по-следващия ден след това убийство, все още неизвестно във Франция, австрийската нота пристигна при Дюмурие.

Той веднага я занесе на Луи XVI.

Колкото Мария-Антоанета, жена на крайните решения, желаеше една война, гледайки на нея като на избавление, толкова кралят, човек на умереността, на бавенето, на извъртането и на обиколните пътища, се страхуваше от войната.

Наистина, веднъж обявена войната, представете си една победа — кралят щеше да бъде оставен на милостта на генерала победител. Представете си поражение — и народът щеше да го държи отговорен, викайки за предателство и връхлитайки Тюйлери.

И най-накрая, ако неприятелят стигнеше до Париж, кого щеше да доведе?

Господина, сиреч регента на кралството.

Луи XVI свален, Мария-Антоанета — изложена на обвинения като невярна съпруга, престолонаследниците — обявени може би за плодове на прелюбодейство — това щяха да са резултатите от завръщането на емигрантите в Париж.

Кралят се доверяваше на австрийците, на германците, на прусаците. Но той не вярваше на емиграцията.

Все пак от прочетената нота той разбра, че за Франция е ударил часът да извади меча и няма връщане назад.

На 20 април кралят и Дюмурие влязоха в Събранието — те внесоха декларацията за обявяване на война на Австрия.

Обявяването на войната бе прието с ентусиазъм.

В този тържествен час, който романът няма смелостта да обсеби и който оставя изцяло на историята, във Франция съществуваха четири ясно определени партии:

на абсолютните монархисти — кралицата беше от тях;

на конституционните монархисти — кралят твърдеше, че е такъв;

на републиканците;

на анархистите.

Абсолютните монархисти изобщо нямаха признати водачи във Франция, с изключение на кралицата. В чужбина те бяха представяни от Господина, от граф Д’Артоа, от принц Дьо Конде и от херцог Шарл дьо Лорен. Господин Дьо Бретьой във Виена и господин Мерси д’Аржанто в Брюксел бяха представителите на кралицата при тази партия.

Водачи на конституционалистката партия бяха Лафайет, Байи, Барнав, Ламет и накрая фьойаните. Кралят не искаше нищо повече от това, да изостави абсолютната монархия и да върви с тях. При все това той беше по-склонен да се дърпа назад, отколкото да върви напред.

Водачите на републиканската партия бяха Брисо, Вернио, Жюаде, Петион, Ролан, Инар, Дюко, Кондорсе и Кутон.

Водачи на анархистите бяха Марат, Дантон, Сантер, Гоншон, Камий Демулен, Ебер, Лежандр, Фабр д’Еглантен и Коло-д’Ербоа.

Дюмурие би бил навсякъде, където можеше да намери изгода и да бъде възхваляван.

Робеспиер се беше скрил в сянка — той чакаше.

А сега на кого щеше да бъде връчено знамето на революцията, което този неясен патриот Дюмурие бе развял от трибуната на Събранието?

На Лафайет, човека от Марсово поле!

На Люкнер! Франция го познаваше само чрез злото, което той й бе причинил като партизанин по време на Седемгодишната война357.

На Рошамбо, който искаше само отбранителна война и който бе оскърбен от това да види Дюмурие да изпраща заповедите си направо на лейтенантите, без да ги подложи на цензурата на дългогодишния му опит. Това бяха тримата души, които командваха трите армейски корпуса, готови да започнат кампанията.

Лафайет беше в центъра. Той трябваше бързо да слезе към Мьоза, разпростирайки частите си от Живе до Намюр. Люкнер охраняваше Франш-Конте.

Рошамбо — Фландрия.

Лафайет, подкрепен с един корпус, който Рошамбо щеше да изпрати от Фландрия под командването на Бирон, щеше да завладее Намюр и да се отправи към Брюксел, където го очакваше с отворени обятия революцията в Брабант.

Ролята на Лафайет беше хубава — той беше в авангарда. За него Дюмурие беше запазил първата победа. Тази победа щеше да го направи главнокомандващ.

С Лафайет — победител и главнокомандващ, и Дюмурие като военен министър щяха да захвърлят червения калпак по дяволите. С едната ръка щяха да смачкат Жирондата, с другата — якобинците.

Контрареволюцията беше готова! Ами Робеспиер?

Робеспиер, както казахме, се бе покрил и мнозина твърдяха, че има подземен ход от дюкяна на столаря Дюпле до кралското жилище на Луи XVI. Не идваше ли оттам пенсията, плащана по-късно от госпожа херцогиня Д’Ангулем на госпожица Дьо Робеспиер?

Но и този път, както винаги, Лафайет изневери на Лафайет.

Освен това трябваше да се борят с привържениците на мира. В частност доставчиците на провизии за войската бяха приятели на нашите неприятели. Те на драго сърце биха оставили без провизии и муниции френските войски и биха го направили, за да подсигурят хляб и барут за прусаците и австрийците.

Освен това, отбележете добре, че като човек на тайните интриги и сенчестата подривна дейност Дюмурие не занемаряваше връзките си с орлеанистите — връзки, които доведоха до гибелта му.

Бирон беше орлеанистки генерал. И така един орлеанист и един фьойан, Бирон и Лафайет, трябваше да нанесат първите удари с шпага, да накарат да засвирят фанфарите на първата победа.

На 28 април сутринта Бирон завладя Кеврен и тръгна към Монс.

На следващия ден, на двайсет и девети, Теобалд Дилон се насочи от Лил към Турне.

И двамата — Бирон и Дилон, бяха аристократи. Двама красиви и храбри млади хора, безскрупулни, остроумни, последователи на школата на Ришельо, единият откровен в патриотичните си убеждения, а другият — така и не намерил време да разбере какви убеждения има — той щеше да бъде убит.

Бяхме споменали някъде, че драгуните бяха аристократичният род оръжие в армията — два полка драгуни вървяха начело на трите хиляди души на Бирон.

Изведнъж драгуните, без дори да са видели неприятеля, започнаха да крещят: „Спасявай се кой как може! Предадени сме!“

После обърнаха конете и препуснаха, все така крещейки през пехотата, която премазаха. Пехотата помисли, че я преследват, и на свой ред побягна.

Паниката беше пълна.

Същото нещо се случи и на Дилон.

Дилон срещна един отряд от деветстотин австрийци. Драгуните от авангарда му бяха обхванати от страх и побягнаха, увличайки със себе си пехотата, изоставяйки коли, оръдия и каруци, и спряха чак в Лил.

Там бегълците прехвърлиха страхливостта си на сметката на своите командири и заклаха Теобалд Дилон и подполковник Бертоа. След това предадоха телата на населението на Лил, което ги обеси и танцува около труповете.

От кого беше организирано това поражение, кой имаше за цел да разколебае сърцата на патриотите и да придаде увереност на врага?

Жирондата, която бе поискала войната и която, ранена в двата хълбока, кървеше, Жирондата, трябва да го кажем, че всички видими факти й даваха това право, обвини двора, сиреч кралицата.

Първата им мисъл беше да отвърнат с удар на удара на Мария-Антоанета. Но бяха оставили на монархията време да се преоблече в една броня, много по-здрава от онзи нагръдник, който кралицата беше накарала да приготвят за краля и бе подложила една нощ заедно с Андре на изпитания с куршум!

Кралицата малко по малко бе реорганизирала онази знаменита конституционна гвардия, създадена от Учредителното събрание. Тя наброяваше не по-малко от шест хиляди мъже.

И какви мъже! Дуелисти и учители по фехтовка, които обиждаха представителите патриоти дори по банките на Събранието. Бретонски и вандейски дворяни, провансалци от Ним и Арл, яки свещеници, които под предлог, че отказват клетвата, бяха запратили расото по дяволите и бяха хванали вместо ръсилото шпагата, кинжала и пистолета. Освен тях един куп кавалери на ордена „Свети Луи“, които идваха не се знае откъде и биваха награждавани не се знае защо — самият Дюмурие се оплаква в „Мемоарите“ си. Каквото и правителство да наследеше съществуващото, не би могло да реабилитира този красив и нещастен кръст, на който не се скъпяха. Бяха раздадени шест хиляди бройки от него за две години!

Затова министърът на външните работи отказа големия кордон на ордена „Свети Луи“ и накара да го дадат на господин Дьо Ватвил, майор от швейцарския полк на Ернест.

Трябваше да се започне с разсичането на бронята. После щяха да ударят краля и кралицата.

Изведнъж се пръсна слух, че в бившото Военно училище има бяло знаме. Че това знаме трябвало да бъде развято в най-скоро време и кралят го бил дал. Това напомняше за черната кокарда от пети и шести октомври358.

Познавайки контрареволюционните убеждения на краля и кралицата, всички бяха много учудени, че не виждат бялото знаме да се развява над Тюйлери, и очакваха да го видят да изниква в някоя хубава сутрин върху друго здание.

При новината за съществуването на знамето народът се понесе към казармата. Офицерите поискаха да окажат съпротива — войниците ги изоставиха. Намериха едно бяло знаменце, голямо колкото длан, което беше забито върху един сладкиш, подарен от дофина.

Но освен това парцалче откриха голям брой химни в чест на краля, голям брой оскърбителни песни за Събранието и хиляди контрареволюционни позиви.

Базир веднага направи доклад в Събранието — кралската гвардия избухна в радостни викове при вестта за поражението при Турне и Кеврен. Тя изрази надежда, че до три дни Валансиен ще бъде превзет, а след две седмици чуждите войски ще бъдат в Париж.

Имаше и нещо повече — един кавалерист от тази гвардия, добър французин, наречен Жоашен Мюра359, който беше мислил, че влиза в една истинска конституционна гвардия, както показваше названието й, подаде оставка. Опитаха се да го спечелят с пари и да го изпратят в Кобленц.

Гвардията беше ужасно оръжие в ръцете на монархията. Не би ли могла по заповед на краля да тръгне срещу Събранието, да обкръжи Манежа и да превърне в пленници представителите на нацията, или пък да ги избие от първия до последния? Или пък не би ли могла да вземе краля, да излезе с него от Париж, да го отведе до границата и да осъществи второ варенско бягство, този път успешно?

Така че на 22 май, сиреч три седмици след двойното поражение при Турне и Кеврен, Петион, новият кмет на Париж, човекът, избран по внушение на кралицата, онзи, който я доведе от Варен и когото покровителстваше от омраза към онези, които беше оставил да избягат, та, Петион написа на командващия Националната гвардия, изразявайки на висок глас страховете си от възможното заминаване на краля, като го приканваше „да наблюдава, да следи и да умножи броя на патрулите в околностите“…

Какво да следи и да наблюдава? Петион не казваше.

Да умножи патрулите в околностите на кое? Същото мълчание.

Но защо ли трябваше да се назовават отговорите?

Какво се наблюдава? Врагът.

Около какво се увеличава броят на патрулите? Около неприятелския лагер!

Кой е неприятелският лагер? Тюйлери.

Кой е врагът? Кралят.

И така, ето че големият въпрос беше поставен.

И го постави Петион, дребният адвокат от Шартър, синът на един прокурор, на потомъка на св. Луи, на внука на Луи XIV, на краля на Франция!

И кралят на Франция се оплака, тъй като разбираше, че този глас говори по-високо от неговия. Оплака се в едно писмо, което директорията на департамента нареди да разлепят по стените на Париж.

Но Петион изобщо не се обезпокои. Той не отговори. Остави в сила заповедта си.

Значи Петион действаше като истинския крал. Ако се съмнявате, веднага ще получите доказателства.

В доклада на Базир се искаше ликвидирането на конституционната гвардия на краля и постановяване на арест за началника й, господин Дьо Брисак.

Желязото беше горещо. Жирондистите го ковяха като могъщи ковачи, каквито бяха.

Декретът беше приет още на същия ден, конституционната гвардия бе изпратена в оставка, издаде се заповед за ареста на херцог Дьо Брисак и постовете в Тюйлери бяха предадени на Националната гвардия.

О, Шарни! Шарни! Къде беше ти? Ти, който се осмели да опиташ да отвлечеш с триста конници кралицата във Варен, какво ли би направил с шест хиляди души в Тюйлери?

Шарни живееше щастливо, забравил всичко в обятията на Андре.