Графиня Дьо Шарни

85.Пътят

Видяхме как потегли в едър тръс, теглена от четирите яки пощенски коня, колата, която отвеждаше краля и семейството му. Нека ги последваме по пътя във всички подробности на тяхното пътуване, както ги последвахме във всички подробности на бягството им. Събитието беше толкова голямо и упражни такова фатално влияние върху тяхната съдба, че и най-малкото произшествие ни се струва достойно за интерес или любопитство.

Денят започна към три часа сутринта. Сменяха конете в Мо. Кралят беше гладен и наченаха запасите. Тези запаси се състояха от едно парче студено говеждо, хляб и четири бутилки непенливо шампанско, които граф Дьо Шарни бе накарал да сложат в бюфета на колата. Понеже нямаха нито ножове, нито вилици, кралят повика Жан. Жан, както си спомняте, беше името за мисията на господин Дьо Малден.

— Жан — каза кралят, — дайте ми ловджийския си нож, за да мога да разрежа това говеждо.

Жан извади ловджийския нож от ножницата и го подаде на краля. През това време кралицата се беше подала от колата и гледаше назад, несъмнено за да види дали Шарни не идва.

— Искате ли да вземете нещо, господин Дьо Малден? — попита полугласно кралят.

— Не, сир — отвърна господин Дьо Малден също толкова тихо. — Още не се нуждая от нищо.

— Не се стеснявайте нито вие, нито вашите другари — каза кралят.

После се обърна към кралицата, която продължаваше да гледа през прозореца на вратичката.

— За какво мислите, госпожо? — каза той.

— Аз ли? — каза кралицата, опитвайки се да се усмихне. — Мисля си за господин Дьо Лафайет. Вероятно в този час не се чувства много добре.

После се обърна към господин Дьо Валори, който на свой ред се беше приближил до вратичката.

— Франсоа — каза тя, — струва ми се, че всичко върви добре и че вече бихме били арестувани, ако това трябваше да стане. Изобщо не са разбрали за нашето заминаване.

— Повече от вероятно е, госпожо — отвърна господин Дьо Валори. — Защото не забелязвам никакви вълнения и подозрения. Хайде, хайде, смелост, госпожо, всичко върви добре.

— На път! — извика пощальонът.

Господата Дьо Малден и Дьо Валори се качиха на седалките си и колата продължи пътя си.

Към осем часа сутринта стигнаха в подножието на едно дълго възвишение. Отляво и отдясно на възвишението имаше една хубава гора, в която птиците пееха и която първите лъчи на слънцето в един от най-хубавите юнски дни пронизваха като златни стрели.

Пощальонът подкара конете си ходом. Двамата телохранители скочиха от капрата.

— Жан — каза кралят, — накарайте да спрат колата и ни отворете вратичката — искам да походя и мисля, че кралицата и децата няма да се разсърдят никак, ако се поразтъпчат.

Господин Дьо Малден направи знак и пощальонът спря. Вратичката се отвори. Кралят, кралицата, госпожа Елизабет и двете деца слязоха. Само госпожа Дьо Турзел остана в колата, тъй като беше твърде болна, за да слезе.

За миг кралското семейство се пръсна по пътя. Дофинът се затича след пеперудите, а принцесата започна да бере цветя. Госпожа Елизабет хвана краля под ръка. Кралицата вървеше сама.

Ако човек видеше това семейство така разпръснато по пътя, тези хубави деца, играещи и тичащи, тази сестра, облегната на ръката на брат си и усмихваща му се, тази хубава замислена жена, която поглеждаше назад, и цялата тази идилия, осветена от хубавото утринно юнско слънце, хвърлящо прозрачната сянка на гората до средата на пътя, би могъл да си каже, че едно радостно семейство се прибира в замъка си, за да подхване отново редовния си и спокоен живот, а не че една кралица и един крал на Франция бягат от трона си, към който не трябваше да ги връщат, освен за да ги заведат на ешафода!

Вярно е, че скоро едно произшествие щеше да внесе в тази спокойна и ведра картина смут на различните страсти, дремещи в дъното на сърцата на различни действащи лица от тази история.

Изведнъж кралицата спря, сякаш краката й пуснаха корен в земята. Един конник се появи на почти четвърт левга, обвит в облак от прах, който вдигаха галопиращите копита на коня му. Мария-Антоанета не се осмели да каже: „Това е граф Дьо Шарни.“ Но от гърдите й се изтръгна вик.

— А! Новини от Париж — каза тя.

Всички, с изключение на дофина, се обърнаха. Безгрижното дете току-що бе хванало пеперудата, след която тичаше, и малко се интересуваше от новините от Париж.

Кралицата не посмя, разбира се, да каже, че новините, които носеше господин Дьо Шарни, си струват да бъде изчакани. В края на краищата това беше закъснение само от няколко секунди — конникът препускаше с всичката възможна бързина на коня си.

Той, от своя страна, колкото повече се приближаваше, гледаше с голямо внимание и не можеше да разбере защо голямата кола беше разпръснала пътниците си по пътя. Най-накрая ги настигна в момента, когато колата беше достигнала върха на възвишението и спря на този връх. Това беше господин Дьо Шарни, както бяха отгатнали сърцето на кралицата и очите на краля.

Той беше облечен в къс редингот с вълнообразна яка, шапка с широк шнур и стоманена катарама, бяла жилетка, прилепнали кожени панталони и високи военни ботуши, стигащи до над коленете. Цветът на лицето му, обикновено матово бял, беше оживен от препускането и искрите от пламъка, който зачервяваше лицето му, избликваха от очите му.

В могъщото му дишане, в разширените му ноздри имаше нещо победно. Никога кралицата не го беше виждала толкова красив.

Тя изпусна една дълбока въздишка. Той скочи от коня си и се поклони пред краля. После, обръщайки се, поздрави кралицата. Всички се събраха около него с изключение на двамата телохранители, които от дискретност останаха отдалечени.

— Приближете се, господа, приближете се — каза кралят. — Новините, които носи господин Дьо Шарни, се отнасят до всички.

— Най-напред, сир, всичко е наред — каза Шарни, — и в два часа сутринта още никой не подозираше за вашето бягство.

Всички си отдъхнаха. После се изсипаха въпроси.

Шарни разказа как се е върнал в Париж. Как на улица „Дьо л’Ешел“ е срещнал патрула на патриотите. Как е бил разпитван от тях и как ги е оставил с убеждението, че кралят си е легнал и спи. После каза как е влязъл във вътрешността на Тюйлери, спокойна както в обикновени дни, качил се в стаята си, сменил дрехите си и слязъл обратно по коридорите на краля, като по този начин се беше уверил, че никой не се досеща за бягството на краля и неговото семейство, дори господин Дьо Гувион, който, виждайки, че редицата от часови, поставена от него около апартаментите на краля, не върши работа, я беше махнал и бе отпратил по домовете им офицерите и батальонните командири.

Тогава господин Дьо Шарни беше взел коня си, който бе оставил, държан от един от дежурните прислужници в двора, и мислейки, че ще бъде трудно да намери в подобен час пощенски кон в Париж, той бе потеглил със същия кон за Бонди. Нещастният кон беше пристигнал почти съсипан. Но беше пристигнал и това бе всичко, което имаше значение.

Там графът беше взел отпочинал кон и беше продължил пътя си, по който нямаше в крайна сметка нищо обезпокоително.

Кралицата намери начин да стисне ръката на Шарни — донасянето на такива хубави новини си струваше оказването на подобна благосклонност. Шарни целуна почтително ръката на кралицата. Защо кралицата побледня? Дали от радост, че Шарни бе целунал ръката й? Дали от мъка, че не я беше стиснал?

Качиха се отново на колата. Тя потегли, а Шарни препусна до вратичката й.

На най-близката поща намериха приготвени коне, но без да има оседлан кон за Шарни.

Изидор не би могъл да поръча оседлан кон, тъй като не знаеше, че брат му би могъл да има нужда от него.

Така че той закъсня заради този кон — колата потегли. Пет минути по-късно Шарни беше на седлото. Впрочем уговорката беше той да следва колата, а не да я придружава.

Само че той я следваше толкова отблизо, че кралицата, подавайки глава от прозорчето на вратичката на колата, да го забелязва и за да може при всяка смяна на конете да пристига така, че да има време да размени по няколко думи със знаменитите пътници.

Шарни беше сменил коня си в Монмирай. Той смяташе, че колата има четвърт час преднина пред него, когато изведнъж, на завоя на една улица, конят му се оказа срещу спрялата кола и двамата телохранители, които се мъчеха да нагласят един от ремъците.

Графът скочи от коня си, промуши глава през прозорчето на вратичката, за да препоръча на краля да се крие и на кралицата да не се безпокои, после отвори нещо като сандък, където предварително бяха поставени всички инструменти, които една повреда прави необходими. Той намери един чифт ремъци. Взе единия от тях, с който замени скъсания.

Двамата телохранители се възползваха от спирането, за да поискат оръжията си. Но кралят строго се възпротиви да им бъдат дадени. Възразиха му, че са им необходими, в случай че колата бъде спряна. Но той отговори, че в никакъв случай не иска заради него да бъде проливана кръв.

Най-накрая ремъкът беше нагласен и сандъкът беше затворен. Двамата телохранители се качиха отново на капрата. Шарни се метна на седлото и колата потегли. Само че бяха загубили повече от половин час и то тогава, когато всяка изгубена минута беше непоправима загуба. В два часа пристигнаха в Шалон.

— Ако пристигнем в Шалон, без да ни арестуват — беше казал кралят, — всичко ще бъде наред!

Бяха пристигнали в Шалон, без да ги арестуват, и сменяха конете.

Кралят се бе показал за миг. Сред групите зяпачи, образували се около колата, двама души го бяха изгледали с подчертано внимание. Изведнъж единият от тези двамата се отдалечи и изчезна. Другият се приближи.

— Сир — каза той полугласно, — не се показвайте така, защото ще се погубите.

После се обърна към пощальоните.

— Хайде де, мързеливци! — каза той. — Така ли служите на добрите пътници, които плащат по трийсет су за превоз?…

И се хвана на работа, за да помогне на пощальоните. Това беше станционният надзирател. Най-накрая конете бяха впрегнати, пощальоните бяха на седлата. Първият пощальон поиска да поведе конете си. И двата коня паднаха.

Конете се надигнаха под ударите на камшика. Поискаха да подкарат колата — двата коня на втория пощальон на свой ред се строполиха. Пощальонът беше затиснат под коня си. Шарни, който чакаше мълчаливо, издърпа пощальона и го измъкна изпод коня му, където останаха неговите ботуши.

— О, господине! — провикна се Шарни, обръщайки се към станционния надзирател, за чиято преданост не знаеше. — Какви са тези коне, които сте ни дали?

— Най-добрите от конюшнята! — отвърна онзи.

Само че конете така се бяха оплели в ремъците на поводите, че колкото повече се опитваха да се надигнат, толкова повече се оплитаха. Шарни се хвърли към ремъците.

— Хайде! — каза той. — Да разпрегнем и да впрегнем — трябваше да го направим по-рано.

Станционният надзирател се захвана за работа, плачейки от отчаяние.

През това време човекът, който се беше отдалечил, изтича при кмета — той му съобщи, че в този момент кралят и цялото кралско семейство сменят конете на пощенската станция, и му поиска заповед, за да ги арестува.

За щастие кметът не беше голям републиканец и не пожела да поеме подобна голяма отговорност. Вместо лично да се увери, той поиска на свой ред всякакви обяснения, отричайки, че това може да бъде вярно и най-накрая, изкаран от търпение, пристигна при странноприемницата на пощата в момента, когато колата изчезваше в завоя на улицата.

Бяха изгубили повече от двайсет минути.

Пътуващите в кралската кола бяха разтревожени. Тези коне, падащи един след друг без видима причина за това, напомниха на кралицата за онези свещи, които угасваха съвсем сами. При все това, излизайки от вратите на града, кралят, кралицата и госпожа Елизабет казаха едновременно:

— Ние сме спасени!

Но стотина крачки по-нататък един човек се хвърли към колата, промуши глава през прозореца на вратичката и извика на знаменитите пътници:

— Не сте се подготвили добре и ще бъдете арестувани!

Кралицата нададе вик. Човекът се хвърли настрани и изчезна в една малка горичка.

За щастие бяха само на четири левги от Пон-дьо-Сомвил, където щяха да намерят господин Дьо Шоазьол и неговите четирийсет хусари.

Само че беше три часът следобед и бяха закъснели почти четири часа!