Графиня Дьо Шарни

178.Легендата за краля мъченик II

Първата грижа на краля, когато пристигна, беше да поиска да го отведат при семейството му. Отговориха му, че нямат нареждания по този въпрос.

Луи разбра, че като всеки осъден, на когото правят процес за смъртна присъда, той щеше да бъде затворен сам.

— Поне предупредете семейството ми, че съм се върнал — каза той.

После, без да се занимава с четиримата общинари, които го заобикаляха, той се захвана с обичайното си четене.

Кралят имаше още една надежда — че в часа за вечеря семейството му ще се качи при него.

Той чака напразно — никой не се появи.

— Все пак, предполагам — каза той, — че синът ми ще прекара нощта при мен, след като нещата му са тук?

Уви! Затворникът нямаше дори онази увереност по отношение на сина си, която се преструваше, че има. На това искане отвърнаха не повече, отколкото на останалите.

— Хайде! — каза кралят. — Тогава да си лягам.

Клери го съблече, както обикновено.

— О, Клери! — прошепна той. — Съвсем не очаквах да ми зададат въпросите, които ми отправиха.

И, действително, почти всички въпроси, отправени към краля, идваха от онзи железен шкаф, а кралят, който не знаеше за предателството на Гамен, не подозираше, че железният шкаф е открит.

Все пак той си легна и едва легнал, заспа с онова спокойствие, за което вече беше дал толкова доказателства и което в известни обстоятелства можеше да бъде взето за летаргия.

Не беше така с останалите затворници. Тази абсолютна тайна беше страховито многозначителна за тях. Това беше тайната на осъдените.

Понеже леглото на дофина и нещата му бяха при краля, кралицата сложи детето да легне в собственото й легло и прекара цялата нощ права до възглавницата му, гледайки го как спи.

Мъката й беше толкова мрачна, тази поза приличаше толкова на статуята на майка при гроба на сина й, че госпожа Елизабет и принцесата решиха да прекарат нощта на столовете до изправената кралица. Но общинарите се намесиха и накараха двете жени да си легнат.

На следващия ден за пръв път кралицата се обърна с молба към своите пазачи.

Тя искаше две неща: да види краля и да получи вестници, за да бъде в течение на процеса.

Отнесоха тези две искания до съвета.

На това за вестниците отказаха напълно. С другото се съгласиха наполовина.

Нито кралицата можеше да вижда своя съпруг, нито сестрата брата си. Но децата можеха да виждат баща си, при условие че няма да видят повече нито майка си, нито леля си.

Съобщиха на краля за този ултиматум. Той се замисли за миг. После каза с привичното си смирение:

— Добре. Каквото и щастие да изпитвам да видя децата си, отказвам се от това щастие… Голямото дело, с което съм зает, ще ми попречи, впрочем, да им посветя онова време, от което имат нужда… Децата ще останат при майка си.

След този отговор качиха леглото на дофина в стаята на майка му, която на свой ред не напусна децата си, докато не отиде да бъде осъдена от революционния трибунал, както кралят отиде да бъде осъден от Конвента.

Трябваше да помислят как да общуват въпреки тази изолация.

Пак Клери беше този, който се зае да организира кореспонденцията с помощта на един прислужник на принцесите, наречен Тюржи.

Тюржи и Клери се срещаха на отиване и връщане по нуждите на тяхната служба. Но надзорът на общинарите правеше труден всеки разговор между тях. Единствените думи, които можеха да разменят, се ограничаваха единствено с това: „Кралят е добре. Кралицата, принцесите и децата са добре.“

Все пак един ден Тюржи връчи едно мъничко писъмце на Клери.

— Госпожа Елизабет го пусна в ръката ми, подавайки ми салфетката си — каза той на колегата си.

Клери изтича да занесе писъмцето на краля.

То беше изписано с бодвания на карфица. От много време принцесите нямаха нито мастило, нито пера, нито хартия. То съдържаше тези два реда:

Кралят отговори, тъй като от започването на процеса му бяха върнали перата, мастилото и хартията.

После, давайки писмото на Клери отворено, му каза:

— Четете, драги ми Клери, и ще видите, че това писмо не съдържа нищо, което би могло да ви компрометира.

Клери почтително отказа да го прочете и, изчервявайки се, отблъсна ръката на краля.

Десет минути по-късно Тюржи получи отговора.

Същият ден Тюржи, минавайки пред стаята на Клери, накара през открехнатата врата да се търкулне чак под кревата едно клъбце конци — това клъбце съдържаше второ писмо от госпожа Елизабет.

Това беше един уговорен начин.

Клери намота конеца около едно писъмце на краля и скри клъбцето в шкафа с чиниите. Тюржи го намери и постави отговора на същото място.

Същото нещо се повтори в продължение на няколко дни. Само че всеки път, когато камериерът му даваше някое ново доказателство от този род за своята вярност или ловкост, кралят поклащаше глава и казваше:

— Внимавайте да не се изложите на опасност, приятелю мой!

Действително начинът беше много несигурен. Клери потърси друг.

Комисарите даваха свещите на краля в пакети, вързани с връв. Клери грижливо пазеше връвчиците и когато имаше достатъчно количество, той съобщи на краля, че е намерил начин да направи кореспонденцията по-активна. Начинът бе да спусне своята връвчица на госпожа Елизабет. Госпожа Елизабет, която спеше под него и която имаше един прозорец, разположен вертикално в един малък коридор, съседен на стаята на Клери, можеше през нощта да окачва писмата си на тази връвчица и по същия начин да получава писмата на краля. Един преобърнат абажур скриваше всеки прозорец и пречеше писмата да могат да паднат в градината.

Освен това чрез същата връвчица можеше да се свалят пера и мастило, което щеше да освободи принцесите от необходимостта да пишат с дупчици от карфица.

Така затворниците имаха възможност да получават всеки ден новини — принцесите от краля, а кралят от принцесите и сина си.

Инак положението на Луи XVI се бе влошило извънредно много, откакто се беше явил пред Конвента.

Най-общо се мислеха две неща: или че следвайки примера на Чарлз I, чиято история познаваше така добре, кралят ще откаже да отговаря пред Конвента, или че ако отговаря, то ще отговаря високомерно и горделиво, от името на монархията, не като обвиняем, който е подвергнат на съд, а като рицар, който приема предизвикателството и вдига хвърлената ръкавица.

За свое нещастие Луи XVI съвсем не беше толкова царствена натура, че да се спре на едното или на другото от тези две решения. Той отговаряше лошо, боязливо, непохватно, както казахме, и усещайки, че пред всички неща, попаднали без негово знание в ръцете на враговете му, ще се оплете, бедният Луи свърши с това, че поиска защитник.

След едно бурно обсъждане, което последва тръгването на краля, беше дадено съгласие за защитник.

На следващия ден четирима членове на Конвента, избрани за пратеници, с тази цел отидоха да попитат обвиняемия кой е защитникът, избран от него.

— Господин Тарже — отвърна той.

Пратениците се оттеглиха и господин Тарже беше предупреден за честта, оказана му от краля.

Нечувано нещо! Този мъж — човек с голямо мъжество, бивш член на Учредителното събрание, един от онези, които бяха взели най-активно участие в редактирането на конституцията, — този човек се уплаши!

Той страхливо отказа, бледнеейки от страх пред своя век, за да се черви пред потомството!

Но на по-следващия ден след явяването на краля, председателят на Конвента получи това писмо:

Две други искания пристигнаха по същото време. Едното от един адвокат от Троа, господин Сурда. „Аз съм готов — пишеше той — да защитавам Луи XVI поради чувството, което имам за неговата невинност!“

Другото, от Олимп дьо Гуг, странната импровизаторка южнячка, която диктуваше своите комедии, защото, както казваха, не знаела да пише. Олимп дьо Гуг бе станала адвокатка на жените. Тя искаше да им бъдат дадени същите права като на мъжете, да могат да бъдат избирани за депутати, да обсъждат законите, да обявяват война и да договарят мир и беше подкрепила претенциите си с една възвишена мисъл: „Защо жените да не се качват на трибуната? — каза тя. — Те се качват добре на ешафода!“

И действително бедното създание се качи там. Но в момента, когато произнасяха присъдата й, тя стана отново жена, сиреч слаба, и искайки да се възползва от привилегията в закона, се обяви за бременна. Трибуналът изпрати осъдената на консултация с лекари и акушерки. Резултатът от консултацията беше, че ако и да има напълняване, то това напълняване е твърде скорошно, за да може да се установи бременност.

Пред ешафода тя отново се държа мъжки и умря така, както трябваше да умре жена като нея.

Колкото до господин Дьо Малзерб, това беше същият Ламоаньон дьо Малзерб, който беше министър заедно с Тюрго и падна заедно с него. Ние впрочем сме казвали, че това беше един дребен седемдесет-седемдесет и две годишен човек, по природа и по рождение непохватен и разсеян, закръглен, обикновен „със същинско лице на аптекар“, както казва Мишле, в което трудно можеше да се заподозре героизмът, присъщ на античните времена.

Пред Конвента той винаги наричаше краля сир.

— Кое те кара да говориш така дръзко пред нас? — попита го един от членовете на Конвента.

— Презрението към смъртта — отвърна простичко Малзерб.

И той наистина силно презираше тази смърт, към която потегли, разговаряйки с другарите си в талигата и която прие като че ли трябваше да изпита само, по думите на господин Гийотен, „една лека хладина“ на врата. Портиерът на Монсо — в Монсо отнасяха телата на екзекутираните — установи едно странно доказателство за това презрение към смъртта. В малкото джобче на панталона на обезглавеното тяло той намери часовника на Малзерб, сочещ два часа. Според навика си, осъденият го беше навил на обед, сиреч в часа, когато е отивал към ешафода.

Поради отсъствието на Тарже кралят взе Малзерб и Тронше. Тъй като бяха притеснени от времето, те присъединиха и адвоката Десез.

На четиринайсети декември съобщиха на Луи, че има разрешение да общува със защитниците си и че на същия ден господин Дьо Малзерб ще го посети.

Предаността на Малзерб го беше трогнала много, макар темпераментът му да го правеше малко податлив на този вид чувства.

Като видя как този седемдесетгодишен старец идва при него с възвишена простота, сърцето му се изпълни, а ръцете му, тези царствени ръце, които толкова рядко правеха това — се разтвориха, за да го приемат.

— Скъпи господин Дьо Малзерб — каза кралят, — елате да ме прегърнете!

После, след като го притисна развълнувано до гърдите си, кралят продължи:

— Зная с кого си имам работа. Очаквам смъртта и съм готов да я приема. Така, както ме виждате в този момент — а аз съм твърде спокоен, нали, — е, добре, така ще тръгна и към ешафода.

На шестнайсети в Тампъл дойде една депутация. Тя се състоеше от четирима членове на Конвента: това бяха Валазе, Кошон, Гранпре и Дюпра.

Бяха избрани двайсет и един депутати, за да гледат процеса на краля. И четиримата участваха в тази комисия. Те носеха на краля обвинителния акт срещу него и документите, отнасящи се до процеса.

Целият ден беше използван за сверяването на тези документи.

Всеки документ биваше прочитан от секретаря. След прочитането му Валазе казваше: „Запознат ли сте с…?“ Кралят отговаряше с „да“ или „не“, и всичко беше приключвано.

Няколко дни по-късно същите комисари се върнаха и прочетоха на краля още петдесет и един нови документа, които той подписа и парафира, както и предходните.

Общо му оставиха копия от сто петдесет и осем документа.

На всичкото отгоре кралят получи възпаление. Той си спомни за онзи поздрав на Жилбер в момента, когато влизаше в Конвента. Той поиска от Комуната да бъде разрешено на бившия му лекар Жилбер да го посети. Комуната отказа.

— Нека Капе не пие вече ледена вода и няма да го хващат възпаления — каза един от нейните членове.

На двайсет и шести кралят трябваше за втори път да се яви в Конвента.

Брадата му беше поникнала. Ние вече казахме, че тази брада беше грозна, русолява и рядка. Луи поиска приборите си за бръснене. Те му бяха върнати, но при условие, че няма да си служи с тях, освен пред четирима общинари!

На двайсет и пети в единайсет часа вечерта той се зае да напише завещанието си. Този документ е толкова известен, че колкото и трогателен и християнски да е той, няма да го привеждаме тук.

Две завещания често са привличали вниманието ни: завещанието на Луи XVI, който се е намирал изправен срещу републиката, а е виждал само монархията, и завещанието на херцог Д’Орлеан, който е бил изправен пред монархията, а е виждал само републиката.

Ще цитираме само едно изречение от завещанието на Луи XVI, защото то ще ни помогне да изясним въпроса за гледната точка.

Сега, как Луи XVI, на когото потомството е създало репутация на почтен човек, която може би той дължи на това изречение, как Луи XVI, престъпил всичките си клетви, бягайки за чужбина и оставяйки протест срещу дадените обети, как Луи XVI, който беше обсъждал, беше правил бележки и беше оценявал плановете на Лафайет и на Мирабо за повикване на неприятелите в сърцето на Франция, как Луи XVI, готов да се яви, в края на краищата, както самият той казва, пред Бог, който трябва да го съди, следователно вярващ в този Бог, в неговата справедливост, в неговото възмездие за добрите и лошите постъпки, как Луи XVI можа да каже: „Не се упреквам за никое от престъпленията, в които ме обвиняват“?

Е, добре, самото построение на изречението го обяснява.

Луи XVI съвсем не казва: Престъпленията, в които ме обвиняват са лъжливи. Не, той казва: Не се упреквам за никое от престъпленията, в които ме обвиняват. Това не е съвсем същото нещо.

Готов да тръгне към ешафода, Луи XVI все така си остава ученикът на господин Дьо ла Вогийон!

Да се каже: престъпленията, в които ме обвиняват, са лъжливи, означава да се отрекат тези престъпления, а Луи XVI не можеше да ги отрече. Да се каже: Не се упреквам за никое от престъпленията, в които ме обвиняват, беше строго погледнато да се каже: Тези престъпления съществуват, но аз не се упреквам за тях.

И защо Луи XVI не се упрекваше?

Защото стоеше, както казахме преди малко, на гледната точка на монархията. Защото благодарение на средата, в която са израснали, благодарение на узаконяването си чрез помазване, на тази непогрешимост на божественото право, кралете не виждат престъпленията и най-вече политическите престъпления от същата гледна точка, от която ги виждат другите хора.

Така за Луи XI неговият бунт против баща му не е престъпление — той е война за общественото благо.

Така за Шарл IX Вартоломеевата нощ не е престъпление — тя е една мярка за обществено спасение.

Така в очите на Луи XVI отмяната на Нантския едикт не е престъпление — това е просто държавен интерес.

Същият този Малзерб, който сега защитаваше краля, някога, като министър, беше поискал да реабилитира протестантите. Той бе срещнал упорита съпротива от Луи XVI.

— Не — отвръщаше му кралят, — преследването на протестантите е държавен закон, закон на Луи XIV. Да не преместваме старите граници.

— Сир — възразяваше Малзерб, — в политиката никога няма давност за справедливостта!

— Но — провикваше се Луи XVI като човек, който не разбира, — какво засяга справедливостта отмяната на Нантския едикт? Отмяната на Нантския едикт не е ли за доброто на държавата?429

И така за Луи XVI това гонение на протестантите, подбудено от една стара набожница и един изпълнен с омраза йезуит430, тази жестока мярка, която беше накарала да се пролива кръв на потоци в долините на Сена, което причини касапниците в Ним, в Алби и Безиер не беше престъпление, а напротив, държавен интерес!

Освен това има още нещо, което трябва да се разгледа от кралската гледна точка — това е, че един крал, роден почти винаги от чуждестранна принцеса, откъдето взема най-доброто в своята кръв, е почти чужд на своя народ. Той го управлява и това е всичко.

И освен това чрез кого го управлява? Чрез министрите си.

И така не само народът не е достоен да бъде негов роднина, не е достоен да бъде негов съюзник, но освен това не е и достоен да бъде управляван направо от него. Докато, тъкмо обратното, чуждестранните владетели са роднините и съюзниците на краля, който няма нито роднини, нито съюзници в своето кралство и който общува с тях направо, без посредничеството на министри.

Бурбоните от Испания, Бурбоните от Неапол, Бурбоните от Италия произлизаха от един и същ корен — Анри IV. Те бяха братовчеди.

Австрийският император му беше шурей, савойските принцове бяха съюзници на Луи XVI, който по майка беше саксонец.

Обаче след като народът е стигнал дотам да иска да наложи на своя крал условия, които той не смята за свой интерес да следва, кого щеше да призове Луи XVI срещу разбунтуваните си поданици? Братовчедите си, шуреите си, съюзниците си. За него испанците и австрийците не бяха врагове на Франция, защото те бяха негови роднини, негови, на краля, приятели, а от гледна точка на монархията — кралят, това е Франция.

Какво щяха да защитават тези крале? Святата, неоспоримата, почти божествената кауза на монархията.

Ето как Луи XVI изобщо не се упрекваше за престъпленията, в които го обвиняваха.

Впрочем кралският егоизъм породи егоизма на народа. И народът, който бе подтикван от омразата си към монархията чак дотам, че да премахне Бога, защото му бяха казвали, че монархията произхожда от Бога, беше също в името на някакъв държавен интерес, оценен от неговата гледна точка и извършил събитията от четиринайсети юли, пети и шести октомври, двайсети юни и десети август.

Ние не споменаваме втори септември — повтаряме, съвсем не народът направи втори септември, а Комуната!