Графиня Дьо Шарни

179.Процесът II

Дойде денят на двайсет и шести, като завари кралят подготвен за всичко, дори и за смърт.

Предишната вечер бе направил завещанието си. Боеше се, неизвестно защо, да не бъде убит на отиване на следващия ден в Конвента.

Кралицата беше предупредена, че кралят ще се явява за втори път пред Събранието. Движението на войските, звукът на барабаните биха могли да я уплашат извънредно много, ако Клери не беше намерил начин да й съобщи причината.

В десет часа сутринта Луи XVI тръгна под надзора на Шамбон и Сантер. Като стигна в Конвента, му се наложи да чака един час. Народът си отмъщаваше, задето беше чакал петстотин години в преддверията на Лувъра, Тюйлери и Версай.

Състоя се обсъждане, на което кралят не можеше да присъства — един ключ, предаден от него на дванайсети на Клери, беше заловен в ръцете на камериера. Беше им дошло на ума да пробват този ключ на железния шкаф и той го беше отворил.

Този ключ беше показан на Луи XVI.

— Не го познавам — бе отвърнал той.

По всяка вероятност го бе направил той самият. В подобен вид подробности на краля му липсваше всякакво величие.

След като обсъждането завърши, председателят съобщи на Събранието, че обвиняемият и защитниците му са готови да се явят пред съда.

Кралят влезе, придружен от Малзерб, Тронше и Десез.

— Луи — каза председателят, — Конвентът реши да ви изслуша днес.

— Моят защитник ще ви прочете защитата ми.

Настана пълна тишина. Цялото Събрание разбираше, че може само да отпусне няколко часа на този крал, чието кралство беше разбито, на този човек, чийто живот прекъсваха.

Освен това може би това Събрание, няколко члена на което бяха придали мярката на един възвишен дух, очакваше да избухне голям спор; готовата да легне в своята кървава гробница, вече увита в своя саван монархия може би изведнъж ще се изправи, ще се появи с величието на умиращите и ще произнесе няколко думи от онези, които историята записва, а вековете повтарят.

Въпросът обаче не стоеше така — речта на адвоката Десез представляваше истинска реч на адвокат.

При все това беше добра кауза да се защитава този наследник на толкова крале, когото съдбата доведе пред народа не само за да изкупи собствените си грехове, но и за изкуплението на престъпленията и греховете на цял един род.

Струва ни се, че в този случай, ако имахме честта да бъдем господин Десез, ние изобщо не бихме говорили от името на господин Десез.

Думата беше за Свети Луи и Анри IV — тези двама велики водачи на рода, трябваше да оправдаят Луи XVI за слабостите на Луи XIII, за прахосничествата на Луи XIV, за разврата на Луи XV!

Повтаряме, че изобщо не стана така.

Десез беше придирчив, когато трябваше да бъде увлекателен. Ставаше въпрос не да бъде кратък, а да бъде поетичен. Трябваше да се обърне към сърцето, а не към разума.

Но, може би след като свършеше тази плоска реч, Луи XVI щеше да вземе думата и понеже се бе съгласил да се защитава, щеше да се защитава като крал, достойно, величествено, благородно.

— Господа — каза той — току-що ви изложиха моите средства за защита и няма да ви ги повтарям. Говорейки ви, може би за последен път, аз заявявам, че съвестта ми не ме упреква в нищо и че моите защитници ви казват само истината.

Никога не съм се страхувал от това, моето поведение да се разглежда публично. Но сърцето ми се къса, когато намирам в обвинителния акт да ми се приписва, че съм искал да проливам кръвта на народа и най-вече от това, че ми се приписват нещастията от 10 август.

Признавам, че многобройните доказателства, които съм давал за моята любов към народа, и начинът, по който съм се държал, като че трябва да докажат, че малко се страхувам да се изложа, за да пожаля кръвта му и да отхвърлям винаги от себе си подобно вменяване.

Разбирате ли вие наследника на седемдесет крале, внука на Свети Луи, на Анри IV и Луи XIV, който отговаря само това на своите обвинители?

Но колкото е по-несправедливо обвинението от ваша гледна точка, сир, толкова повече унижението би трябвало да ви направи красноречив. Вие трябваше да оставите нещо на потомството, та дори и само едно възвишено проклятие към вашите палачи!

Конвентът също беше учуден и попита:

— Нямате ли да добавите друго във ваша защита?

— Не — отвърна кралят.

— Можете да се оттеглите.

Луи се оттегли.

Той беше отведен в една от чакалните на Събранието. Там той прегърна господин Десез и го притисна до сърцето си. После, тъй като господин Десез беше вир вода, повече от емоции, отколкото от умора, Луи XVI го принуди да смени бельото си и самият той стопли ризата, която надяна адвокатът.

В пет часа вечерта той се прибра в Тампъл.

Един час по-късно неговите трима защитници влязоха при него в момента, когато ставаше от масата.

Той им предложи да се подкрепят. Единствено господин Десез прие.

Докато той ядеше, Луи XVI каза на господин Дьо Малзерб:

— Е, добре, вие виждате сега, че още от първия миг не съм се излъгал и че присъдата ми е произнесена, преди да съм изслушан.

— Сир — отвърна господин Дьо Малзерб, — на излизане от Събранието бях заобиколен от тълпа добри граждани, които ме увериха, че вие няма да загинете или че поне няма да загинете преди тях и техните приятели.

— Познавате ли ги, господине? — попита бързо кралят.

— Лично не познавам никого от тях. Но сигурно ще ги разпозная по лице.

— Е, добре — продължи кралят, — опитайте да намерите някои от тях и им кажете, че никога няма да си простя, ако заради мен бъде пролята и една-единствена капчица кръв! Изобщо не съм пожелавал да бъде проливана, когато тази кръв би могла да запази трона и живота ми, и това е още по-силен довод в този час, когато жертвам и едното, и другото!

Действително господин Дьо Малзерб напусна набързо краля с цел да се подчини на дадената му заповед.

Стана 1 януари 1793 година.

Държан в най-строга изолация, Луи XVI разполагаше само с един прислужник.

Той мислеше с тъга за тази самота в подобен ден, когато Клери се приближи до леглото му.

— Сир — каза камериерът с тих глас, — моля за разрешение да ви поднеса най-топлите си благопожелания за края на нещастията ви.

— Приемам пожеланията ви, Клери — каза кралят, протягайки му ръка.

Клери пое протегнатата му ръка, целуна я и я обля със сълзи, после помогна на господаря си да се облече.

В този момент влязоха общинарите. Луи ги огледа един след друг и като видя един, чието лице издаваше малко състрадание, се приближи до него.

— О, господине — каза той, — направете ми една голяма услуга!

— Каква? — попита този човек.

— Отидете, моля ви, от мое име да научите новини за семейството ми и да им предадете пожеланията ми за годината, която започва.

— Ще отида — каза общинарят, видимо разнежен.

— Благодаря! — каза Луи XVI. — Надявам се Бог да ви се отплати за онова, което правите за мен.

— Но защо затворникът не поиска да се види със семейството си? — попита един от общинарите Клери. — Сега, когато разпитите са приключени, съм сигурен, че няма да има никакви затруднения.

— Към кого трябва да се обърне за това? — каза Клери.

— Към Конвента.

Миг по-късно общинарят, който беше отишъл до кралицата, влезе отново.

— Господине — каза той, — вашето семейство ви благодари за благопожеланията и ви изпраща своите.

Кралят се усмихна тъжно.

— Какъв първи ден от новата година! — каза той.

Вечерта Клери сподели с краля онова, което му беше казал общинарят за възможността, която може би ще има да се види със семейството си.

Кралят се замисли за миг и изглеждаше, че се колебае.

— Не — каза той накрая, — до няколко дни няма да ми откажат тази утеха: трябва да се почака.

В католическата религия сърцето е подложено на жестоки изтезания, които самата тя налага на своите избраници!

Присъдата трябваше да бъде произнесена на шестнайсети.

Господин Дьо Малзерб остана твърде дълго с краля сутринта. Към обед той излезе, казвайки, че ще се върне, за да докладва за поименното гласуване веднага щом то приключи.

Трябваше да се гласува по три страшно прости въпроса:

1. Виновен ли е Луи?

2. Ще се обжалва ли присъдата на Конвента пред съда на народа?

3. Какво ще бъде наказанието?

Беше необходимо освен това, за да види бъдещето, че ако не се гласува без омраза, то поне се гласува без страх, гласуването да бъде явно.

Един жирондист на име Бирото поиска всеки един да се качи на трибуната и да каже високо своята присъда.

Един монтаняр, Леонар Бурдон, отиде по-далече. Той накара да постановят, че ще се гласува с подпис.

Най-накрая един от хората отдясно, Руйе, предложи в списъците да бъде вписано кои отсъстват поради уважителни причини, а отсъстващите без уважителни причини да бъдат порицани и имената им да бъдат разпратени по департаментите.

Тогава започна това голямо и ужасно заседание, което продължи седемдесет часа.

Залата представляваше странна гледка, малко хармонираща с онова, което щеше да се случи. А то бе тъжно, мрачно, зловещо — обликът на залата не създаваше никаква представа за драмата.

Дъното бе превърнато в ложи, в които най-красивите жени на Париж в своите зимни тоалети, покрити с велур и кожи, ядяха портокали и си вземаха сладолед.

Мъжете отиваха да ги поздравят, разговаряха с тях, връщаха се по местата си, разменяха си знаци. Би могло да се каже, че това е театрално представление в Италия.

Половината на Планината най-вече се забелязваше със своята елегантност. Сред монтанярите седяха милионерите — херцог Д’Орлеан, Льопелетие дьо Сен-Фарго, Ерол дьо Сешел, Анархасис Клооц, маркиз Шатоньоф. Всички тези господа разполагаха и с трибуни, запазени за любовниците им. Те пристигаха украсени с трицветни ленти, с пропуски или препоръчителни писма до приставите, които играеха ролята на портиери на ложите.

Високите трибуни, отворени за народа, не се изпразниха и през трите дни. Пиеха като в пушалните, ядяха като в ресторант, разговаряха дълго и надуто като в клубовете.

По първия въпрос: „Виновен ли е Луи?“, шестстотин осемдесет и три гласа отговориха: „да“.

По втория въпрос: „Решението на Конвента да бъде ли подлагано на одобрението на народа?“ Двеста осемдесет и един души гласуваха за обжалване пред народа; четиристотин двайсет и трима гласуваха против.

После идваше третият въпрос, важният, върховният въпрос: „Какво ще бъде наказанието?“

Когато стигнаха дотам, беше осем часа вечерта на третия ден, един януарски, тъжен, дъждовен и студен ден. Бяха отегчени, нетърпеливи, уморени. Човешката сила при актьорите, както и при зрителите изнемогваше от четирийсет и пет часа постоянно присъствие.

Всеки депутат се качваше по реда си на трибуната и произнасяше една от тези четири присъди: затвор, заточение, условно осъждане на смърт с обжалване пред народа, смъртно наказание.

Всички знаци на одобрение или неодобрение бяха забранени и все пак, когато трибуните за народа чуеха нещо друго, освен тази дума: „смърт“, те мърмореха.

Веднъж все пак тази дума беше чута и последвана от мърморене, дюдюкане и освиркване — това стана, когато Филип Егалите се качи на трибуната и каза:

— Единствено мислейки за дълга си, убеден, че всички онези, които са посегнали или ще посегнат на суверенитета на народа, заслужават смърт, аз гласувам за смърт!

Посред това ужасно действие един болен депутат на име Дюшател накара да го доведат в Конвента с нощната шапка на главата му и по халат. Той идваше да гласува за изгнание, глас, който беше приет, защото беше насочен към снизхождение.

Вернио, председателят от 10 август, който на 19 януари все още беше председател, бе човекът, който след като обяви свалянето от престола, обяви и смъртното наказание.

— Граждани — каза той — вие току-що извършихте велик акт на правосъдие. Надявам се, че хуманността ще ви задължи да пазите най-дълбоко мълчание. Когато е говорило правосъдието, хуманността трябва да бъде чута на свой ред.

И той прочете резултата от гласуването.

От седемстотин двайсет и един гласували, триста трийсет и четири бяха гласували за заточение или затвор, а триста осемдесет и седем за смърт — едни безусловна, а други с отсрочка.

Значи за смърт имаше петдесет и три гласа повече, отколкото за заточение.

Само че, отделяйки от тези петдесет и три гласа четирийсет и шестте, които бяха гласували за смъртно наказание с отсрочка, за незабавна смърт имаше мнозинство от седем гласа.

— Граждани — каза Вернио с нотка на дълбока мъка, — заявявам в името на Конвента, че наказанието, което той налага на Луи Капе, е смърт.

На деветнайсети вечерта, в събота, беше гласувано за смъртно наказание, но едва в неделя, на двайсети, в три часа сутринта Вернио произнесе присъдата.

През това време Луи XVI, лишен от всякаква връзка с външния свят, знаеше, че се решава съдбата му и сам, далеч от жена си и децата си — които бе отказал да види, за да умъртви душата си, както грешният монах умъртвява плътта си, — поставяше със съвършено безразличие, поне на външен вид, живота и смъртта си в ръцете на Бога.

В неделя, на 20 януари, в шест часа сутринта господин Дьо Малзерб влезе при краля. Луи XVI вече беше станал. Той стоеше гърбом към една лампа, сложена на полицата на камината, с лакти, облегнати на една маса, и покрил лице с дланите си.

Шумът, който причини с влизането си защитникът, го извади от неговата замисленост.

— Е, какво? — попита той, като го видя.

Господин Дьо Малзерб не посмя да отговори. Но затворникът можа да види по смазаното му лице, че всичко е свършено.

— Смърт! — каза Луи. — Сигурен бях.

Тогава разтвори обятия и притисна обления в сълзи господин Дьо Малзерб до гърдите си.

После каза:

— Господин Дьо Малзерб, от два дни съм зает да мисля дали по време на моето царуване съм могъл да заслужа и най-малкия упрек от моите поданици. Е, добре, заклевам се пред вас с цялата искреност на сърцето си, като човек, който ще застане пред Бога, че винаги съм търсел доброто на моя народ и не съм му пожелавал нито веднъж обратното.

Всичко това ставаше пред Клери, който плачеше с горещи сълзи. Кралят изпита състрадание към тази мъка — той отведе господин Дьо Малзерб в кабинета си и се затвори с него там почти за час. После излезе, прегърна още веднъж защитника си и го помоли да дойде пак вечерта.

— Този добър старец много ме развълнува — каза той на Клери, влизайки в стаята си. — Но какво ви е?

Този въпрос беше предизвикан от треперенето, обхванало Клери, откак господин Дьо Малзерб, когото беше приел в преддверието, му беше казал, че кралят е осъден на смърт.

Тогава Клери, за да се измъкне, доколкото е възможно от състоянието, в което беше изпаднал, приготви всичко необходимо на краля за бръснене.

Луи XVI сам си направи сапунената пяна и Клери застана прав пред него с легена в ръце.

Изведнъж по лицето на краля премина силна бледност. Устните и ушите му побеляха. Клери, страхувайки се да не му е зле, остави легена и се приготви да го подхване. Но кралят, от своя страна, го хвана за ръцете и му каза:

— Хайде, хайде, смелост!

И се обръсна спокойно.

Към два часа изпълнителният съвет дойде, за да оповести присъдата на затворника.

Начело бяха Гарат, министърът на правосъдието, Лебрюн, министърът на външните работи, Грувел, секретар на съвета, председателят и генералният синдик на департамента, кметът и прокурорът на Комуната, председателят и общественият обвинител на углавния трибунал.

Сантер предшестваше всички.

— Съобщете за изпълнителния съвет — каза той на Клери.

Клери се приготви да се подчини, но кралят, който беше чул силния шум, му спести труда. Вратата се отвори и той се появи в коридора.

Тогава Гарат, с шапка на главата, взе думата и каза:

— Луи, Националният конвент натовари временния изпълнителен съвет да ви оповести декретите от 15, 16, 17, 18 и 20 януари. Секретарят на съвета ще ви ги прочете.

След което Грувел разгъна документа и прочете с треперещ глас:

По време на това четене лицето на краля остана съвършено спокойно и изрази само две съвсем различни чувства: при думите, „виновен в заговор“, една презрителна усмивка премина по устните му, а при тези: „се наказва със смъртно наказание“, един поглед, който сякаш поставяше осъдения в общение с Бога, се отправи към небето.

След като четенето завърши, кралят направи една крачка към Грувел, взе декрета от ръцете му, сгъна го, постави го в чантата си и извади един друг документ, който подаде на министър Гарат и му каза:

— Господин министър на правосъдието, моля ви да предадете незабавно това писмо на Националния конвент.

И понеже изглеждаше, че министърът се колебае, кралят каза:

— Ще ви го прочета.

И той прочете следното писмо с глас, който контрастираше с този на Грувел:

Гарат взе писмото.

— Господине — каза той, — това писмо ще бъде предадено на мига на Конвента.

Тогава кралят отвори отново чантата си и извади едно малко листче хартия.

— Ако Конвентът удовлетвори искането ми по отношение на лицето, което желая — каза той, — ето адреса му.

Наистина на хартията бе написан изцяло с почерка на госпожа Елизабет този адрес:

После, нямайки какво повече да каже, нито да чуе, кралят направи крачка назад, както във времената, когато даваше аудиенции, показвайки с това движение, че аудиенцията е приключила.

Министрите и придружаващите ги излязоха.

— Клери — каза кралят на своя камериер, който, усещайки, че краката му се подгъват, се беше облегнал на стената, — поискайте вечерята ми.

Клери премина в трапезарията, за да изпълни заповедта на краля. Той намери там двама общинари, които му прочетоха заповед, според която беше забранено на краля да си служи с ножове и вилици. Само един нож трябваше да бъде поверен на Клери, за да реже с него месото и хляба на своя господар в присъствието на двамата комисари.

Тъй като Клери не поиска да каже на краля за така взетата мярка, заповедта му беше повторена.

Кралят разкъса хляба си с пръсти и разряза месото си с лъжицата. Противно на навиците си, той яде малко. Вечерята продължи само няколко минути.

В шест часа съобщиха за министъра на правосъдието.

Кралят стана, за да го посрещне.

— Господине — каза Гарат, — отнесох писмото ви в Конвента и той ме натовари да ви съобщя следния отговор:

Кралят направи движение с глава и министърът се оттегли.

— Гражданино министър — попитаха Гарат двамата дежурни общинари, — как Луи ще може да се вижда със семейството си?

— Ами насаме — отвърна министърът.

— Невъзможно! По заповед на Комуната не трябва да го изпускаме от поглед нито денем, нито нощем.

Положението наистина беше трудно. При все това се спогодиха за всичко, решавайки, че кралят ще приема семейството си в трапезарията, така че да може да бъде виждан през стъклото на преградата, но че ще затварят вратата, за да не ги чуват.

През това време кралят каза на Клери:

— Вижте дали министърът на правосъдието е още тук и го повикайте.

След миг министърът влезе.

— Господине — каза му кралят, — забравих да ви попитам дали са намерили у дома му господин Еджуърт дьо Фирмонт и кога ще мога да го видя.

— Доведох го със себе си, в моята кола — каза Гарат. — Той е в залата на съвета и ще се качи.

Действително в момента, когато министърът на правосъдието произнасяше тези думи, господин Еджуърт дьо Фирмонт се появи в отвора на вратата.