Графиня Дьо Шарни

22.При кралицата

Шарни излизаше от кралските покои със сърце, изпълнено с най-противоречиви чувства.

Но най-силното от тези чувства, онова, което бурно обикаляше в мозъка му, беше дълбоката признателност, която чувстваше за безграничното доверие, засвидетелствано му от краля.

Наистина това доверие му възлагаше още по-свещени задължения и съвестта на Шарни бе раздвоена при спомена за многобройните грехове, които имаше спрямо този достоен крал, който в момент на опасност поставяше ръката си на рамото му като върху вярна и предана опора.

Колкото повече Шарни си признаваше в дъното на сърцето своите грехове спрямо господаря си, толкова повече беше готов да се пожертва за него.

И колкото повече това чувство на почтителна преданост нарастваше в сърцето на графа, толкова повече намаляваше онова не толкова чисто чувство, което през дните, месеците и годините той бе посветил на кралицата.

Затова Шарни, задържан първия път от една неясна надежда, родена сред опасностите — като онези цветя, които разцъфват върху принципите и придават приятен аромат на бездните, — надежда, която инстинктивно го бе отвела при Андре, сега, загубил тази надежда, се беше захванал с готовност за мисия, която го отдалечаваше от двора, където той изпитваше двойното мъчение да бъде все още обичан от една жена, която вече не обичаше, и все още да не бъде обичан — поне той така мислеше, — от жената, която вече обичаше.

Възползвайки се от хладината, която от няколко дни се бе установила в отношенията му с кралицата, той се прибираше в стаята си. Реши да й съобщи за заминаването си с едно обикновено писмо, когато пред вратата си откри Вебер, който го чакаше.

Кралицата искаше да говори с него и желаеше да го види веднага.

Нямаше начин да се измъкне от желанието на кралицата. Желанията на коронованите глави са заповеди.

Мария-Антоанета се намираше в разположение на духа, съвсем противоположно на това на Шарни. Тя си бе спомнила за своята безчувственост спрямо графа и при спомена за предаността, показана от него във Версай, при гледката — защото тази гледка беше непрекъснато в ума й, — при гледката на брата на Шарни, проснат окървавен в коридора пред стаята й, тя чувстваше нещо като угризение и си признаваше сама, че при положение че господин Дьо Шарни й бе показал само преданост, то тя твърде зле му се бе отплатила за тази преданост.

Но също така нямаше ли тя право да изисква от Шарни нещо друго освен преданост? При все това, размишляваше тя, дали Шарни бе извършил към нея всички онези грехове, които тя му приписваше?

Не трябваше ли да отнесе за сметка на траура по брат му онова своеобразно безразличие може би, което той остави да се види при завръщането му от Версай? Впрочем това безразличие съществуваше само на повърхността и не бе ли прибързала тя, като неспокойна любовница, да осъди Шарни, когато накара да му предложат мисията в Тюрен, за да го отдалечи от Андре и която той отказа? Първото движение на сърцето й бе предизвикано от дълбока ревност, тя помисли, че този отказ е причинен от зараждащата се любов на графа към Андре и от желанието му да остане при жена си. И наистина, тръгвайки от Тюйлери в седем часа, графинята бе последвана два часа по-късно от съпруга си, чак до убежището й на улица „Кок-Ерон“. Но отсъствието на Шарни не беше дълго — когато удари девет часът, той се прибра в двореца. После той беше отказал апартамента, съставен от три стаи, който му бе приготвен по заповед на краля и се задоволи с мансардата, предназначена за прислужника му.

Отначало цялата тази комбинация изглеждаше на бедната кралица като комбинация, в която самолюбието и любовта й само страдаха. Но и най-строгото проследяване не може да изненада Шарни извън двореца с изключение на задачите му по служба и беше установено от очите на кралицата, както и от очите на останалите сътрапезници в двореца, че след завръщането си в Париж и влизането си в двореца, Шарни почти не напуска стаята си.

Също така, от друга страна, бе установено, че след излизането й от двореца, Андре не се беше появила отново.

Ако Андре и Шарни се бяха видели, то това е било само за час в деня, когато графът отказа мисията в Тюрен.

Вярно е, че през целия този период Шарни нито веднъж не бе поискал да види кралицата. Но вместо да разпознае в това въздържание признак на безразличие, дали един проницателен поглед нямаше да е доказателство за любов?

Шарни, наранен от несправедливите подозрения на кралицата, не би ли могъл да се държи настрана съвсем не поради излишък на студенина, а по-скоро поради излишък на любов?

Защото кралицата признаваше, че е била несправедлива и безчувствена към Шарни. Несправедлива, упреквайки го, че през онази ужасна нощ на пети срещу шести октомври е останал до краля, вместо да остане при кралицата, и че между два погледа към нея бе отправял по един поглед към Андре. Безсърдечна, защото не бе споделила с по-меко сърце онази дълбока болка, която беше изпитал Шарни при вида на своя мъртъв брат.

Така става в крайна сметка при всяка истинска и дълбока любов. Съществото, което е неин обект, се появява в очите на този или на тази, които смятат, че имат от какво да се оплакват, с всички грапавини на присъствието. При това късо разстояние, на което той се намира от нас, всички упреци, които се смята, че могат да му бъдат отправени, изглеждат основателни — недостатъци на характера, странности на ума, сърдечна забрава, всичко изглежда като гледано през увеличително стъкло. Но отдалечили се обектът на това фатално изследване, било по своя воля, било насила, едва отдалечен, неговите грапавини, които отблизо нараняват като тръни, изчезват; неговите твърде отчетливи очертания се заличават; твърде строгият реализъм пада под поетичния повей на разстоянието и галещия поглед на спомена; вече не съдят, а сравняват, връщат се към себе си със строгост, съизмерима със снизходителността, която изпитват към този друг, за когото признават, че са преценили зле, и резултатът от цялата тази работа на сърцето е, че след това отсъствие от седмица или десет дни, отсъстващото лице изглежда по-скъпо и по-необходимо отвсякога.

Такива бяха настроенията на кралицата по отношение на Шарни, когато вратата се отвори и графът, който излизаше, както видяхме, от кабинета на краля, се появи в безупречната си униформа на дежурен офицер.

Но в същото време имаше в неговите обноски, винаги толкова дълбоко почтителни, нещо бездушно, което сякаш отблъскваше магнетичните излъчвания, готови да излетят от сърцето на кралицата, за да потърсят в сърцето на Шарни всички спомени — сладки, нежни или болезнени, които се бяха натрупали отпреди четири години.

Шарни се поклони и остана почти на прага.

Кралицата се огледа наоколо, сякаш се питаше каква причина задържа така младия човек на другия край на апартамента и след като се увери, че единствената причина за това отдалечаване е волята на Шарни, тя каза:

— Приближете се, господин Дьо Шарни, сами сме.

Шарни се приближи. После с благ, но в същото време толкова твърд глас, че в него не можеше да се разпознае никаква емоция, каза:

— Ето ме на заповедите на Ваше Величество.

— Графе — подхвана кралицата с най-нежния си глас, — изобщо ли не чухте, когато ви казах, че сме сами?

— Точно така, госпожо — каза Шарни. — Но не виждам с какво тази самота може да промени начина, по който един поданик трябва да разговаря със своята господарка.

— Когато пратих да ви потърсят, графе, и когато научих от Вебер, че го следвате, помислих, че един приятел идва да поговори с една приятелка.

Една горчива усмивка се очерта леко върху устните на Шарни.

— Да, графе — каза кралицата, — разбирам тази усмивка и знам какво си казвате вътрешно. Вие си казвате, че бях несправедлива във Версай и че в Париж съм капризна.

— Несправедливост или каприз, госпожо — отвърна Шарни, — всичко е позволено на една жена, още повече на една кралица.

— Ех, Боже мой! Приятелю — каза Мария-Антоанета с целия чар, който можеше да вложи в очите и гласа си, — вие добре знаете едно нещо и то е, че било капризът на жената или на кралицата, кралицата не може да мине без вас като съветник, а жената не може да мине без вас като приятел.

И тя му протегна бялата си, тънка и дълга ръка, малко слаба, но винаги достойна да служи за модел на някой скулптор.

Шарни пое кралската ръка и след като я целуна почтително, се готвеше да я остави да падне обратно, когато усети, че Мария-Антоанета задържа неговата.

— Е, добре, да — каза бедната жена, отвръщайки с тези думи на движението, което бе направил, — да, бях несправедлива, повече от несправедлива, бях жестока! Вие загубихте на служба при мен, скъпи графе, един брат, когото обичахте с почти бащинска обич. Този брат умря за мен. Аз трябваше да плача заедно с вас. В този момент тогава ужасът, гневът, ревността — каквото искате, Шарни, аз съм жена — бяха спрели сълзите в очите ми… Но когато останах сама, през тези десет дни, през които не ви видях, аз платих дълга си към вас, оплаквайки го. И доказателство — вижте, погледнете, приятелю мой, е, че още плача.

И Мария-Антоанета леко отметна назад хубавата си глава, така че Шарни можа да види двете сълзи, прозрачни като два диаманта, да се търкалят в браздите, които мъката бе започнала да дълбае върху бузите й.

Ах! Ако Шарни можеше да узнае какво количество сълзи трябва да последва тези, които течаха пред него, несъмнено покъртен от огромно съжаление, щеше да падне на колене пред кралицата и да й поиска прошка за греховете, които тя имаше към него.

Но бъдещето, с позволението на състрадателния Господ, е обвито със завеса, която никоя ръка не може да повдигне и никой поглед не може да прониже, преди да е настъпил часът.

Впрочем бе изминало твърде малко време, откакто Шарни бе целунал ръката на краля, та целувката, която положи на ръката на кралицата да бъде нещо друго, освен обикновен израз на почит.

— Повярвайте, госпожо — каза той, — аз съм много признателен за този спомен, отнасящ се до мен, и за тази мъка, която се отнася за брат ми. За нещастие едва имам време да ви изразя своята признателност…

— Как така, какво искате да кажете? — учудено попита Мария-Антоанета.

— Искам да кажа, госпожо, че до един час напускам Париж.

— След час напускате Париж?

— Да, госпожо.

— О, Боже мой! И вие ли ще ни изоставите като другите? — извика кралицата. — Емигрирате ли, господин Дьо Шарни?

— Уви! — каза Шарни. — Ваше Величество току-що ми доказа чрез този жесток въпрос, че имам, несъмнено без да знам, много грехове спрямо нея!…

— Простете, приятелю, но вие ми казвате, че заминавате… Защо заминавате?

— За да изпълня едно поръчение, с което кралят ми оказа честта да ме натовари.

— И вие напускате Париж? — попита с безпокойство кралицата.

— Да, напускам Париж, госпожо.

— За колко време?

— Това не зная.

— Но, струва ми се, преди седмица вие отказахте една мисия?

— Вярно е, госпожо.

— Защо тогава, отказвайки една мисия преди седмица, днес приемате друга?

— Защото за една седмица в живота на един човек могат да настъпят много промени, а следователно и в решенията му.

Кралицата изглеждаше като че прави неимоверно усилие на волята си.

— И вие заминавате… сам? — попита тя.

— Да, госпожо, сам.

Мария-Антоанета си отдъхна.

После, сякаш смазана от огромното усилие, което току-що бе направила, тя се отпусна за миг, затвори очи и като прекара по челото си своята батистена кърпичка, пак попита:

— И къде сте тръгнали така?

— Госпожо — отвърна почтително Шарни, — знам, че кралят изобщо няма тайни от Ваше Величество. Нека кралицата попита своя августейши съпруг и целта на моето пътуване, както и обектът на мисията ми, ще й бъдат съобщени, не се съмнявам и за миг.

Мария-Антоанета отвори отново очи и впери учуден поглед в Шарни.

— Но защо да се обръщам към него, когато мога да се обърна към вас?

— Защото тайната, която нося в себе си, е тайна на краля, а не моя.

— Струва ми се, господине — подхвана с известно високомерие Мария-Антоанета, — че ако това е тайна на краля, то тя също така е тайна на кралицата?

— Изобщо не се съмнявам в това, госпожо — отвърна Шарни, покланяйки се. — Ето защо се осмелявам да подчертая на Ваше Величество, че кралят няма да има никакви затруднения да ви я повери.

— Но в края на краищата тази мисия във вътрешността на Франция ли е или в чужбина?

— Само кралят може да осветли Нейно Величество по въпроса, който ми задава.

— И така — каза кралицата с чувство на дълбока мъка, която моментално се превърна в раздразнение от сдържаността на Шарни, — и така вие тръгвате, вие се отдалечавате от мен, несъмнено ще сте изложен на опасности и аз няма да знам нито къде сте, нито какви опасности ви заплашват!

— Госпожо, където и да съм, вие ще бъдете там, където ще съм, мога да дам обет на Ваше Величество, като верен роб и предано сърце. И каквито и да са опасностите, на които ще бъда изложен, те ще ми се сторят сладки, защото ще се изложа на тях в служба на двете глави, които ценя най-много в света.

И като се поклони, графът изглежда, че очакваше само позволението на кралицата, за да се оттегли.

Кралицата издаде въздишка, която приличаше на приглушен стон, и като хвана гърлото си с ръка, сякаш за да помогне на сълзите си да слязат обратно в гърдите й, каза:

— Добре, господине, вървете.

Шарни се поклони отново и с твърда крачка тръгна към вратата. Но в момента, когато поставяше ръка върху дръжката на вратата, кралицата извика с протегнати към него ръце:

— Шарни!

Графът трепна и се обърна, побледнявайки.

— Шарни — продължи Мария-Антоанета, — елате тук!

Той се приближи, олюлявайки се.

— Елате тук, по-близо — добави кралицата. — Погледнете ме в лицето… Вие не ме обичате вече, нали?

Шарни усети как една тръпка тръгва по вените му. За миг помисли, че ще припадне.

За пръв път надменната жена, господарката, се огъваше пред него.

При всякакво друго обстоятелство, във всеки друг момент той щеше да падне на колене пред Мария-Антоанета и щеше да моли за прошка. Но споменът за станалото между него и краля го подкрепи и като повика всичките си сили, той каза:

— Госпожо, след знаците на доверие и доброта, с които ме отрупа кралят, бих бил наистина негодник, ако уверя в този час Ваше Величество в нещо различно от моята преданост и моята почит.

— Добре, графе — каза кралицата, — вие сте свободен, вървете.

За момент Шарни бе обхванат от непреодолимо желание да се хвърли в краката на кралицата. Но непобедимата преданост, която живееше у него, разсипа, без да угаси, остатъците от тази любов, която той мислеше за угаснала и която беше готова да се съживи още по-гореща и по-жива от преди.

Тогава той се хвърли навън от стаята с едната ръка на челото си, а другата на гърдите, шепнейки отделни думи, които бидейки несвързани, можеха да променят, ако бяха чути, в триумфална усмивка безнадеждните сълзи на Мария-Антоанета.

Кралицата го проследи с очи, надявайки се непрестанно, че той ще се върне при нея.

Но тя видя вратата да се отваря пред него и да се затваря след него. Чу стъпките му да се отдалечават в преддверието и по коридорите.

Пет минути след като бе изчезнал и шумът от стъпките му беше затихнал, тя още гледаше в тази посока.

Изведнъж вниманието й бе привлечено от нов шум, който идваше от двора.

Това беше шум от кола.

Тя изтича до прозореца и позна пътната карета на Шарни, която пресече двора на швейцарците и се отдалечаваше по улица „Карусел“.

Тя позвъни на Вебер.

Вебер влезе.

— Ако не бях затворничка в двореца — каза тя — и бих поискала да отида на улица „Кок-Ерон“, по кой път ще трябва да тръгна?

— Госпожо — каза Вебер, — ще трябва да излезете през портата на двора на швейцарците и да заобиколите по улица „Карусел“, после да вървите по улица „Сен Оноре“ до…

— Добре… достатъчно. Той ще иде да й каже „сбогом“ — прошепна тя.

И за момент опря челото си в заледеното стъкло.

— О! Обаче аз трябва да знам към какво да се придържам — продължи тя с тих глас, изхвърляйки всяка дума между стиснатите си зъби.

После каза високо:

— Вебер, ще минеш по улица „Кок-Ерон“ номер девет, при госпожа графиня Дьо Шарни, и ще й кажеш, че искам да говоря с нея тази вечер.

— Простете, госпожо — каза камериерът, — но мисля, че бяхте определили тази вечер за господин доктор Жилбер?

— А! Вярно — каза кралицата, колебаейки се.

— Какво ще нареди Ваше Величество?

— Отменете срещата с доктор Жилбер и я прехвърлете за утре сутринта.

После добави съвсем тихо:

— Да, това е. Политиката утре сутринта. Впрочем разговорът, който ще проведа с госпожа Дьо Шарни, би могъл да има влияние върху решението, което ще взема.

И с движение на ръката си тя отпрати Вебер.