Графиня Дьо Шарни

160.Вдовицата

Невъзможно е да се опише опустошението, на което беше подложен Тюйлери. Кръвта се лееше из стаите и се стичаше като водопад по стълбите. Няколко трупа бяха пръснати из апартаментите.

Андре направи онова, което правеха и другите търсещи — взе един факел и тръгна да оглежда труп след труп. И оглеждайки, се запъти към апартаментите на кралицата и краля.

Питу все така я следваше.

Там, както и в другите стаи тя търси напразно. Тогава застана нерешително за миг, не знаейки вече къде да отиде. Питу видя затруднението й и като се приближи до нея, каза:

— Уви! Досещам се какво търси госпожа графинята!

Андре се обърна.

— Дали госпожа графинята няма да има нужда от мен?

— Господин Питу!

— На вашите услуги, госпожо.

— О, да, да! — каза Андре. — Ще имам голяма нужда от вас.

После, като отиде при него и хвана двете му ръце, каза:

— Знаете ли какво е станало с граф Дьо Шарни?

— Не, госпожо — отвърна Питу, — но мога да ви помогна да го потърсите.

— Има един човек — подхвана Андре, — който може със сигурност да ни каже дали е жив или мъртъв и който, жив или мъртъв, го знае къде се намира.

— Кой е това, госпожо графиньо? — попита Питу.

— Кралицата — прошепна Андре.

— Знаете ли къде е кралицата? — каза Питу.

— Мисля, че е в Събранието и имам още една надежда — че господин Дьо Шарни е там с нея.

— О, да, да! — каза Питу, улавяйки се за тази надежда, не толкова заради себе си, колкото заради вдовицата. — Искате ли да дойдете в Събранието?

— Но ако на вратата ми откажат…

— Аз се заемам да ги накарам да ви отворят.

— Елате тогава!

Андре захвърли далеч от себе си факела с риск да подпали паркета и следователно Тюйлери. Но какво я интересуваше Тюйлери при такова дълбоко отчаяние? Толкова дълбоко, че тя нямаше сълзи!

Андре познаваше вътрешността на двореца, защото беше живяла в него. Тя пое по една малка служебна стълба, която водеше до мецанина и от мецанина до големия вестибюл, така че без да минава отново през всички тези окървавени апартаменти, Питу се оказа отново при поста под часовника.

Манике пазеше добре.

— Е, какво — попита той, — какво стана с графинята ти?

— Тя се надява да намери съпруга си в Събранието. Отиваме там.

После добави тихо:

— Понеже може и да намерим графа, но мъртъв, изпрати ми при портата на манастира „Фьойан“ четири добри момчета, на които мога да разчитам, че ще защитят трупа на един аристократ така, сякаш е труп на патриот.

— Добре. Върви с графинята! Ще пратя хората.

Андре чакаше права при вратата на градината, където бяха поставили един часовой. Понеже Питу беше този, който беше поставил часовоя, то той съвсем естествено го пропусна.

Градината на Тюйлери беше осветена от лампионите, които тук-там бяха запалени и в частност по пиедесталите на статуите.

Понеже беше почти толкова топло, колкото и през деня, а нощният ветрец едва раздвижваше листата на дърветата, светлината на лампионите се разливаше почти неподвижна, подобна на огнени копия, и осветяваше надалече не само откритите части на градината, оформени като цветни лехи, но освен това и под дърветата посетите тук и там трупове.

Но сега Андре беше толкова убедена, че само в Събранието ще научи новини за съпруга си, че вървеше, без да се обръща нито наляво, нито надясно. Така стигнаха до сградата на манастира „Фьойан“.

Кралското семейство от един час беше напуснало Събранието и се беше, както видяхме, прибрало у дома, сиреч във временния апартамент, който му беше приготвен.

Трябваше да се преодолеят две препятствия, за да се достигне до кралското семейство — най-напред часовите, които пазеха отвън, после благородниците, които пазеха отвътре.

Като капитан от Националната гвардия и командир на поста в Тюйлери, Питу знаеше паролата и следователно имаше възможността да отведе Андре чак до преддверието на благородниците.

Чак след това Андре трябваше да се наложи, за да я въведат при кралицата.

Известно ви е какво беше разположението на апартамента, заеман от кралското семейство. Ние говорихме за отчаянието на кралицата. Разказахме как влизайки в тази малка стая, тапицирана със зелена хартия, тя се беше хвърлила на леглото, хапейки възглавницата с ридания и сълзи.

Сигурно онази, която губеше един трон, свободата си, а може би и живота си, губеше твърде много, за да се търси сметка за отчаянието й, и нека изобщо не търсим нищо повече, освен това голямо падение, каква по-голяма мъка би могла да предизвика сълзи на очите й и ридания в гърдите й!

От чувство на уважение, което тази върховна мъка внушава, бяха оставили кралицата в първите мигове сама.

Кралицата чу, че вратата на стаята й, която водеше към стаята на краля, се отваря и се затваря, но изобщо не се обърна. Тя чу доближаващи се до леглото й стъпки и остана с глава, заровена във възглавницата.

Но изведнъж подскочи, сякаш змия я бе ухапала в сърцето. Един твърде познат глас бе произнесъл една-единствена дума: „Госпожо!“

— Андре! — извика Мария-Антоанета, надигайки се на лакът. — Какво искате от мен?

— Искам от вас, госпожо, онова, което Бог е поискал от Каин, когато го попитал: „Каине, какво си сторил с брата си?“

— С тази разлика — каза кралицата, — че Каин е убил брат си, докато аз… О! Аз бих дала не само живота си, но дори да бих имала и още десет живота, за да спася неговия!

Андре се олюля. Студена пот изби по челото й. Зъбите й затракаха.

— Значи е убит? — попита тя, правейки върховно усилие.

Кралицата погледна Андре.

— Да не би да мислите, че оплаквам короната си? — каза тя.

После продължи, показвайки окървавените си крака:

— Да не мислите, че ако тази кръв беше моя, аз нямаше да си измия краката?

Андре побледня до мъртвешки цвят.

— Значи знаете къде е тялото му? — попита тя.

— Нека ми позволят да изляза и аз ще ви отведа — отвърна кралицата.

— Ще ви чакам на стълбите, госпожо — каза Андре.

И излезе. Питу я чакаше на вратата.

— Господин Питу — каза Андре, — една от моите приятелки ще ме отведе там, където е тялото на господин Дьо Шарни. Това е една от дамите на кралицата — ще може ли да ме придружи?

— Вие знаете, че ако излезе — отвърна Питу, — то ще е при условие да я върна обратно там, откъдето е излязла, нали?

— Ще я доведете — каза Андре.

— Така е добре.

После, като се обърна към часовоя, Питу каза:

— Другарю, една от придворните на кралицата ще излезе, за да дойде с нас да потърсим тялото на един храбър офицер, чиято вдовица е госпожата. Отговарям с тялото и главата си за тази жена.

— Това е достатъчно, капитане — отвърна часовоят.

В същото време вратата на преддверието се отвори и се появи закритото с воал лице на кралицата.

На слизане по стълбите, кралицата вървеше първа. Андре и Питу я следваха.

След едно двайсет и седем часово заседание Събранието най-накрая беше опразнило залата. Тази огромна зала, в която за двайсет и седем часа се бяха струпали толкова шум и събития, беше няма, празна и тъмна като гробница.

— Светлина! — каза кралицата.

Питу взе угаснал факел, запали го от един фенер и го подаде на кралицата, която тръгна отново. Минавайки покрай входната врата, Мария-Антоанета я посочи с факела си.

— Ето вратата, при която беше убит — каза тя.

Андре не отговори. Тя можеше да бъде взета за някое привидение, следващо тази, която го е призовала. Като стигнаха до коридора, кралицата наведе факела към паркета.

— Ето кръвта му — каза тя.

Андре остана безмълвна. Кралицата тръгна право към нещо като кабинет, разположен срещу ложата на „Логограф“, отвори вратата на този кабинет и като освети вътрешността му с факела, каза:

— Ето тялото му!

Все така безмълвна, Андре влезе в кабинета, седна на земята и с усилие постави главата на Оливие в скута си.

— Благодаря, госпожо — каза тя, — това беше всичко, което исках от вас.

— Но аз — каза кралицата — искам да ви помоля за друго нещо.

— Кажете.

— Ще ми простите ли?

Настъпи миг мълчание, сякаш Андре се колебаеше.

— Да — отвърна тя най-накрая, — защото утре ще бъда при него!

Кралицата извади от пазвата си една златна ножица, която беше скрила така, както се крие кинжал, за да я използва като оръжие срещу себе си в случай на крайна опасност.

— Тогава… — каза тя почти умолително, подавайки ножицата на Андре.

Андре взе ножицата, отряза една къдрица от главата на мъртвия, после върна ножицата, заедно с косата на кралицата.

Кралицата улови ръката на Андре и я целуна.

Андре нададе вик и издърпа ръката си, сякаш устните на Мария-Антоанета бяха от нажежено желязо.

— Ах! — прошепна кралицата, хвърляйки последен поглед към трупа. — Кой би могъл да каже коя от нас двете го обичаше повече?…

— О, мой многообичани Оливие! — прошепна Андре. — Надявам се, че поне сега знаеш, че аз съм тази, която те обича повече!

Кралицата вече беше поела по пътя към стаята си, оставяйки Андре с трупа на съпруга й, над който като приятелски поглед се спускаше през зарешетения прозорец един лунен лъч.

Без да знае коя е тя, Питу отведе обратно Мария-Антоанета и я видя да се прибира в стаята си. После, освободен от отговорността си пред часовоя, той излезе на терасата, за да види дали четиримата души, които бе поискал от Дезире Манике, са там.

Четиримата мъже чакаха.

— Елате! — каза им Питу.

Те влязоха.

Светейки си с факела, който бе поел от ръцете на кралицата, Питу ги отведе до кабинета, където Андре, все така седнала, гледаше на светлината на онзи приятелски лъч бледото, но все така красиво лице на съпруга си.

Светлината на факела накара графинята да вдигне очи.

— Какво искате? — попита тя Питу и хората му, сякаш се страхуваше, че тези непознати са дошли да й отнемат многообичния мъртвец.

— Госпожо — отвърна Питу, — идваме да вземем тялото на господин Дьо Шарни, за да го отнесем на улица „Кок-Ерон“.

— Заклевате ли се, че е така? — попита Андре.

Питу протегна ръка над трупа с достойнство, на което никой не би сметнал, че е способен.

— Заклевам се, госпожо! — каза той.

— Тогава — подхвана Андре — ви поднасям благодарностите си и ще моля Бога до последния си миг да ви спести, на вас и на близките ви, мъките, с които ме обсипа…

Четиримата мъже хванаха трупа, положиха го на пушките си, а Питу с гола шпага застана начело на мрачното шествие.

Андре вървеше отстрани, държейки в ръката си студената и вече вцепенена ръка на графа.

Като стигнаха на улица „Кок-Ерон“, оставиха тялото на леглото на Андре.

Тогава, като се обърна към четиримата мъже, графиня Дьо Шарни им каза:

— Приемете благословията на една жена, която утре ще моли Бога там горе за вас.

После се обърна към Питу:

— Господин Питу — каза тя, — дължа ви повече, отколкото бих могла да ви върна. Бих ли могла да разчитам на още една последна услуга?

— Заповядайте, госпожо — каза Питу.

— Направете така, че утре в осем часа сутринта господин доктор Жилбер да бъде тук.

Питу се поклони и излезе.

На излизане той обърна глава и видя как Андре коленичи пред леглото като пред олтар.

В момента, когато излизаше през уличната врата, часовникът на църквата „Сен Йосташ“ удари три часа.