Графиня Дьо Шарни

140.В която кралят вижда, че има известни обстоятелства, при които без да си якобинец, може да сложиш червения калпак на главата си

Този човек беше доктор Жилбер. Той се появяваше в почти периодични промеждутъци и във всички големи перипетии на драмата, която се разгръщаше.

— А! Докторе, това сте вие! Какво става? — попитаха едновременно кралят и кралицата.

— Това, че дворецът е завладян, сир — каза Жилбер, — и народът вдига този шум, който чувате, искайки да ви види.

— О! — извикаха едновременно кралицата и госпожа Елизабет. — Ние няма да се отделяме от вас, сир!

— Би ли могъл кралят да ми даде за един час властта, която има капитанът на един кораб над съда си по време на буря? — каза Жилбер.

— Давам ви я — каза кралят.

В този момент командващият Националната гвардия Аклок се появи на свой ред на вратата блед, но решен да защитава краля докрай.

— Господине — провикна се Жилбер, — ето ви краля. Той е готов да ви следва. Заемете се с него.

После към краля:

— Вървете, сир, вървете!

— Но аз — извика кралицата, — аз искам да последвам съпруга си!

— А аз брат си! — извика госпожа Елизабет.

— Последвайте брат си, госпожо — каза Жилбер на госпожа Елизабет. — Но вие, госпожо, останете! — добави той, обръщайки се към кралицата.

— Господине!… — каза Мария-Антоанета.

— Сир! Сир! — извика Жилбер. — За Бога, помолете кралицата да ми се довери или не отговарям за нищо.

— Госпожо — каза кралят, — слушайте господин Жилбер и ако потрябва, подчинете се на заповедите му.

После добави към Жилбер:

— Господине, поемате ли отговорността за кралицата и дофина?

— Сир, отговарям за тях или ще умра заедно с тях! Това е всичко, което един лоцман може да каже по време на буря.

Кралицата поиска да направи едно последно усилие, но Жилбер разпери ръце, за да й прегради пътя.

— Госпожо — каза й той, — вас, а не краля, ви заплашва истинска опасност. Погрешно или не, но ви обвиняват за съпротивата на краля. Така че вашето присъствие само ще го изложи на опасност, без да го защити. Изиграйте ролята на гръмоотвод — отклонете мълнията, ако можете!

— Тогава, господине, нека мълнията падне само върху мен и пощади децата ми!

— Вече грантирах пред краля за вас и за децата ви, госпожо. Следвайте ме!

После, като се обърна към госпожа Дьо Ламбал, която беше пристигнала преди месец от Англия и преди три дни от Вернон, и към останалите дами на кралицата, Жилбер добави:

— Следвайте ни!

Другите придворни дами на кралицата бяха принцеса Дьо Тарант, принцеса Дьо Тремуй, госпожите Дьо Турзел и Мако, както и Дьо ла Рош-Еймон.

Жилбер познаваше вътрешността на замъка. Той се ориентира.

Онова, което търсеше, беше някоя голяма зала, където всички можеха да виждат и да чуват. Това беше първото укрепление за преодоляване. Той щеше да постави кралицата, децата й и придворните дами зад това укрепление, а сам щеше да остане пред него.

Той помисли за залата на съвета. За щастие тя все още беше свободна.

Той натика кралицата, децата и принцеса Дьо Ламбал в нишата на един прозорец. Минутите бяха толкова скъпоценни, че вече нямаше време да говори — вече блъскаха по вратите.

Той довлече тежката маса на съвета пред прозореца. Укреплението беше поставено.

Принцесата стоеше права на масата, до седналия си брат. Кралицата се намираше зад тях — невинността защитаваше непопулярността. Мария-Антоанета тъкмо обратното, искаше да застане пред децата си.

— Така е добре — извика Жилбер с тона на генерал, който командва решаваща маневра. — Не мърдайте!

И понеже тресяха вратата и се виждаше една вълна от жени сред този ревящ прилив, той изтегли резетата и каза:

— Влезте, граждани! Кралицата и нейните деца ви очакват!

След като вратата се отвори човешката вълна нахлу като през разкъсана дига.

— Къде е Австрийката? Къде е госпожа Вето? — викаха петстотин гласа.

Това беше ужасният момент.

Жилбер разбра, че в този върховен момент цялата власт се изплъзва от ръцете на хората и преминава в ръцете на Бога.

— Спокойствие, госпожо! — каза той на кралицата. — Няма нужда да ви напомням да бъдете добра.

Една жена предшестваше останалите, с разпилени коси, вдигнала една сабя над главата си, красива от гнева, а може би от глада.

— Къде е Австрийката? — викаше тя. — Тя ще умре от моята ръка.

Жилбер я хвана за ръката и като я отведе пред кралицата, каза:

— Ето я!

Тогава кралицата попита с най-благия си глас:

— Направила ли съм нещо лошо лично на вас, дете мое?

— Нищо, госпожо — отвърна жителката на предградията, учудена едновременно от благостта и величието на Мария-Антоанета.

— Е, добре, тогава защо толкова искате да ме убиете?

— Казаха ми, че вие сте тази, която ще погуби нацията — запелтечи девойката, свеждайки върха на сабята си към паркета.

— Тогава са ви излъгали. Омъжих се за краля на Франция. Аз съм майка на дофина, на ето това дете, вижте го… Аз съм французойка, няма да видя никога отново моята страна — не бих могла да бъда щастлива или нещастна другаде, освен във Франция… Уви! Бях щастлива, когато ме обичахте!

И кралицата въздъхна. Девойката пусна сабята си да падне и се разплака.

— Ах, госпожо! — каза тя. — Не ви познавах — простете ми! Сега виждам, че сте добра!

— Продължавайте така, госпожо — каза съвсем тихичко Жилбер, — и не само ще бъдете спасена, но след четвърт час целият този народ ще е в краката ви.

После, поверявайки кралицата на двама или трима национални гвардейци, които бяха дотичали, и на военния министър Лажар, който беше влязъл заедно с народа, той изтича при краля.

Кралят се беше сблъскал с почти подобна сцена. Луи XVI се беше затичал по посока на шума. В момента, в който влезе в Залата на биволското око, вратите бяха разбити и през отворите преминаваха върховете на байонетите, остриетата на копията и брадвите.

— Отворете! — извика кралят. — Отворете!

— Граждани — каза високо господин Д’Ервили, — безполезно е да разбивате вратата — кралят иска тя да бъде отворена.

В същото време той вдигна резетата и завъртя ключа. Вратата, наполовина разбита, изскърца на пантите си.

Господин Аклок и херцог Дьо Муши бяха набутали краля в нишата на един прозорец, докато няколкото намиращи се там гренадири побързаха да обърнат и струпат пейките пред него.

Като видя, че тълпата изпълва залата с викове, проклятия и ревове, кралят не можа да се сдържи и извика:

— При мен, господа!

Четирима гренадири веднага извадиха сабите си от ножниците и се наредиха около него.

— Сабите в ножниците, господа! — викна кралят. — Стойте до мен, това е всичко, което искам от вас.

Действително, за малко да стане късно. Светкавицата, която бе избликнала от остриетата на сабите, бе заприличала на предизвикателство. Един човек в дрипи, с оголени ръце и пяна на устата, се нахвърли върху краля.

— Ах! Ето те, Вето! — каза му той.

И се опита да нанесе удар с острието на един нож, натъкнато на края на една тояга.

Един от гренадирите, който въпреки заповедта на краля не беше прибрал сабята си в ножницата, наведе тоягата с нея. Но тогава самият крал, напълно дошъл на себе си, отстрани с ръка гренадира, като каза:

— Оставете ме, господине! От какво мога да се страхувам сред моя народ?

И като направи крачка напред, Луи XVI с величие, на което не биха могли и да повярват, че е способен, със смелост, която би се сторила странна, подложи гръдта си на оръжията от всякакъв вид, насочени срещу него.

— Тишина! — каза сред тази ужасяваща глъчка един мощен глас. — Искам да говоря.

Звукът от оръдеен изстрел напразно би се опитал да прозвучи сред тези възгласи и крясъци и при все това, при звука на този глас, воплите и крясъците спряха.

Това беше гласът на месаря Лежандр. Той се приближи до краля така, че почти го докосваше.

Около него се образува кръг. В този момент във външния край на кръга се появи един човек и зад страховития заместник на Дантон кралят разпозна бледото, но спокойно лице на доктор Жилбер.

С един въпросителен поглед го попита: „Какво направихте с кралицата, господине?“

Една усмивка на доктора му отговори: „Тя е на сигурно място, сир!“

Кралят поблагодари със знак на Жилбер.

— Господине! — каза Лежандр, обръщайки се към краля.

При тази дума „господине“, която сякаш означаваше сваляне от престола, кралят се обърна, сякаш го беше ухапала змия.

— Да, господине… Господин Вето, на вас говоря — каза Лежандр. — Така че слушайте ни, защото сте създаден, за да слушате. Вие сте един лъжец. Вие винаги сте ни лъгали и все още ни лъжете. Но внимавайте! Мярата се препълни и народът се умори да бъде ваша играчка и ваша жертва!

— Е, добре, слушам ви, господине — каза кралят.

— Толкова по-добре! Знаете ли какво сме дошли да направим тук? Дошли сме да поискаме от вас да одобрите декретите и да върнете министрите… Ето нашата петиция.

И като извади от джоба си един лист хартия, който разгъна, Лежандр прочете заплашителната петиция, която вече веднъж беше четена в Събранието.

Кралят я изслуша, с очи вперени в четеца. После, когато свърши, без ни най малко, поне видимо вълнение, каза:

— Ще направя онова, господине, което ми разпореждат законите и конституцията.

— А, да! — каза един глас. — Конституцията ти е станала любима тема! Конституцията от деветдесет и първа година, която ти позволява да спираш цялата машина, да привързваш Франция на стълба и да чакаш австрийците да дойдат да я заколят!

Кралят се обърна по посока на този нов глас, тъй като разбираше, че оттам идва по-тежка атака. Жилбер също направи едно движение и отиде да сложи ръка на рамото на човека, който бе проговорил.

— Вече съм ви виждал, приятелю — каза кралят. — Кой сте вие?

И го изгледа повече с любопитство, отколкото със страх, въпреки че лицето на този човек имаше чертите на ужасяваща решителност.

— Да, вече сте ме виждали, сир. Вече три пъти сте ме виждали. Веднъж при завръщането ви от Версай на шестнайсети юли. Веднъж във Варен и друг път тук… Сир, спомняте ли си името ми. Аз имам име на злокобна поличба — наричам се Бийо366!

В този момент виковете се удвоиха. Един човек, въоръжен с пика, се опита да нанесе удар по краля. Но Бийо хвана копието, изтръгна го от ръцете на убиеца и като го строши на коляното си, заповяда:

— Без убийства! Има само едно желязо, което има правото да се докосне до този човек — това на закона! Казват, че в Англия имало един крал, чиято глава била отрязана по присъда на народа, когото той бил предал. Ти би трябвало да знаеш името му, Луи. Не го забравяй!

— Бийо! — прошепна Жилбер.

— О! Добре сторихте — каза Бийо, поклащайки глава, — този човек ще бъде съден и осъден като предател!

— Да, предател! — викнаха стотина гласове. — Предател! Предател! Предател!

Жилбер се хвърли между краля и народа.

— Не се бойте от нищо, сир, и се опитайте с някаква демонстрация да дадете удовлетворение на тези разярени хора.

Кралят взе ръката на Жилбер и я постави на сърцето си.

— Както виждате, не се страхувам от нищо, господине — каза той. — Получих причастие тази сутрин — да правят с мен каквото искат. Колкото до материалния знак, който искате да им дам, вижте, удовлетворен ли сте?

И като взе червения калпак от главата на един санкюлот, кралят го постави на собствената си глава. Множеството незабавно избухна в аплодисменти. Един човек разцепи тълпата и се приближи до краля — той държеше бутилка в ръка.

— Ако, както разправяш, обичаш народа, дебели Вето, докажи го, като пийнеш за здравето на народа!

И той му подаде бутилката.

— Не пийте, сир! — каза един глас. — Това вино може би е отровно.

— Пийте, сир, аз отговарям за всичко — каза Жилбер.

Кралят взе бутилката.

— За здравето на народа! — каза той.

И пи. Отекнаха нови викове: „Да живее кралят!“

— Сир — каза Жилбер, — няма вече от какво да се страхувате, позволете да се върна при кралицата.

— Вървете — каза кралят и му стисна ръката.

В момента, когато Жилбер излизаше, влизаха Инар и Вернио. Те бяха напуснали Събранието и идваха да предложат себе си и своята популярност за защита на краля, а при нужда и да жертват телата си.

— Кралят? — попитаха те.

Жилбер го посочи и двамата депутати се хвърлиха към него. За да стигне до кралицата, Жилбер трябваше да премине през множество стаи и между тях и през спалнята на краля.

Народът беше завладял всичко.

— Ах, дебелият му Вето! — казваха хората, сядайки на кралското легло. — Той си има легло, Бога ми, далеч по-добро от нашето.

Всичко това обаче не беше много обезпокоително. Първоначалният момент на кипеж беше отминал.

Жилбер се връщаше по-спокоен при кралицата. Влизайки в залата, където я бе оставил, той хвърли един поглед към нея и си отдъхна. Тя си беше все така на същото място. Малкият дофин, също като баща си, беше нахлупил един червен калпак.

В съседната стая се вдигаше голяма глъчка, която привлече погледа на Жилбер. Този шум беше предизвикан от приближаващия се Сантер. Колосът влезе в стаята.

— Охо! — каза той. — Значи тук била Австрийката?

Жилбер тръгна право към него, пресичайки диагонално залата.

— Господин Сантер — каза той.

— Я! — извика той зарадван. — Доктор Жилбер!

— Който не е забравил — каза назованият, — че вие сте един от онези, които му отвориха вратите на Бастилията… Нека да ви представя на кралицата, господин Сантер.

— Да ме представите на кралицата? — прогърмя пивоварят.

— Да, на кралицата. Отказвате ли?

— Не, Бога ми! — каза Сантер. — Щях и сам да се представя, но щом сте тук…

— Познавам господин Сантер — каза кралицата. — Зная, че в моменти на лишения той съвсем сам е изхранвал половината от предградието Сен Антоан.

Сантер се спря учуден. После впери малко объркан поглед в дофина и като видя, че потта тече на едри капки по бузите на бедното дете, каза, обръщайки се към хората от народа:

— О! Ама свалете калпака на това дете — виждате, че се задушава!

Кралицата му благодари с поглед. Тогава, като се наведе към нея и се облегна на масата, храбрият фламандец каза полугласно:

— Имате твърде некадърни приятели, госпожо! Познавам хора, които ще ви служат по-добре!

Един час по-късно цялата тълпа се беше изтеглила и кралят, придружен от сестра си, влезе в стаята, където го чакаха жена му и децата му. Кралицата изтича към него и се хвърли в краката му. Двете деца го уловиха за ръцете. Прегърнаха се като след корабокрушение.

Чак тогава кралят забеляза, че все още носи червения калпак на главата си.

— А! — извика той. — Бях го забравил!

И като го сграбчи с цяла ръка, го захвърли с отвращение надалеч от себе си.

Един млад, едва двайсет и две годишен артилерийски офицер бе присъствал на цялата тази сцена, облегнат на едно дърво на насипа на брега на реката. Той бе видял през прозореца всички опасности, които бяха заплашвали краля, и всички унижения, които бе изпитал. Но при епизода с бонето не можа да издържи повече.

— О! Ако имах само хиляда и двеста души и две оръдия — прошепна той, — бързо щях да освободя краля от всичките тези негодници!

Но понеже нямаше хиляда и двеста човека и две оръдия и не можеше да понася повече този отвратителен спектакъл, той се оттегли.

Този млад офицер беше Наполеон Бонапарт.