Графиня Дьо Шарни

173.21 септември

На 21 септември по обед, преди да са научили в Париж за победата, спечелена предния ден от Дюмурие, която спасяваше Франция, вратите на залата на Манежа се отвориха и видяха да влизат бавно и тържествено, хвърляйки едни към други въпросителни погледи, седемстотин четирийсет и деветте членове, съставляващи новото Събрание.

От тези седемстотин четирийсет и девет членове двеста идваха от старото Събрание.

Националният конвент беше избран под ударите на септемврийските новини. На пръв поглед би могло да се повярва, че това ще е реакционно Събрание. Дори нещо повече — бяха избрани множество благородници. Една съвсем демократична мисъл беше призовала слугите да гласуват. Някои от тях бяха избрали господарите.

Впрочем тези нови депутати бяха буржоа, лекари, адвокати, професори, заклети свещеници, книжовници, журналисти, търговци. Духът на тази маса беше неспокоен и развълнуван. Поне петстотин от представителите не бяха нито жирондисти, нито монтаняри414. Събитията трябваше да определят мястото, което щяха да заемат в Събранието.

Но всички те бяха единодушни в една двойна омраза: омраза към септемврийските дни и омраза към депутацията на Париж, почти изцяло съставена от хора на Комуната, която бе организирала тези ужасни дни. Би могло да се каже, че пролятата кръв течеше през залата и изолираше стотината монтаняри от останалите в Събранието.

Самият център, сякаш за да се отстрани от червения поток, се опираше надясно.

Така че Планината — да си спомним хората и да се върнем към събитията, които току-що се бяха случили, — та, Планината представляваше страховита гледка.

Както казахме, на вътрешните редове беше цялата Комуна. Над Комуната беше онзи знаменит комитет по надзора, който беше организирал клането. Следваха, като една хидра с три глави, на най-високия връх на триъгълника, три ужасни лица, три силно характеризирани маски.

Най-напред студеното и безстрастно лице на Робеспиер с пергаментова кожа, залепена за тясното му чело, с примигващи очи, скрити зад очилата му, с ръце, поставени на коленете и свити в юмруци, по примера на онези египетски фигури, издялани от най-твърдия от всички мрамори, от порфир — сфинкс, на когото единствено беше известна мисълта на революцията, но когото никой не се осмеляваше да пита.

До него беше потресаващото лице на Дантон с изкривената му уста, с подвижната му маска, носеща отпечатъка на възвишена грозота, с баснословното му наполовина човешко, наполовина биче тяло, почти симпатичен въпреки всичко това, защото се чувстваше онова, което кара да потръпва тази плът, да избликва тази лава — биенето на това дълбоко патриотично сърце, широката ръка, която винаги се подчиняваше на първия си порив и се протягаше със същата лекота да порази един изправен неприятел или да вдигне паднал на земята враг.

После, отстрани на тези две лица, толкова различни по изражение, зад тях и над тях се появяваше не човек — не е позволено на човешко създание да достигне до такава степен на грозота, — а едно чудовище, една химера, едно смешно и зловещо видение: Марат!

Марат с неговото бакърено лице, налято с жлъчка и кръв, с наглите си заслепени очи, с широко разцепената уста, разположена сякаш за да хвърли или по-скоро да избълва ругателства, с неговия крив, суетен нос, вдишващ през разтворените си ноздри онзи полъх на популярността, който за него изпълваше каналите и се изкачваше като поток. Марат, облечен като най-мръсния от неговите поклонници, с глава, пристегната с една кирлива кърпа, с неговите подковани с гвоздеи обувки без токи, а твърде често и без връзки, с панталона от дебело сукно, зацапан или по-скоро потопен в кал, ризата му, разтворена върху кльощавата гръд, с черната му вратовръзка, мръсна, омазнена и тясна, оставяща да се виждат отвратителните жили на врата му, които, зле свързани помежду си, го караха да навежда главата си наляво, неговите дебели и мръсни ръце, винаги заплашващи, винаги показващи юмрук и в промеждутъците между заплахите рошещи мазните му коси. Цялото това съчетание на торс на гигант върху краката на джудже беше отвратително за гледане. Така че първият порив на всеки, който го видеше, беше да се обърне. Но погледът съвсем не се обръщаше толкова бързо, че да не прочете върху всичко това: 2 септември! И тогава оставаше прикован и уплашен, сякаш пред някоя нова глава на Медуза.

Ето тримата мъже, които жирондистите обвиняваха, че се домогват до диктатура.

Те, от своя страна, обвиняваха жирондистите в желания за федерализъм.

Двама други мъже, които бяха свързани с различни интереси и убеждения в разказа, който сме подхванали, бяха седнали в двата противоположни края на това Събрание — Бийо и Жилбер. Жилбер в десния край, между Ланжюине и Керсен, а Бийо в левия край — между Тюрио и Кутон.

Членовете на предишното Законодателно събрание придружаваха Конвента, те идваха, за да абдикират тържествено, да предадат пълномощията си в ръцете на своите наследници.

Франсоа дьо Ньофшато, последният председател на разпуснатото Събрание, се качи на трибуната и взе думата.

— Представители на нацията — каза той, — Законодателното събрание прекрати дейността си. То предоставя управлението в ръцете ви. Целта на вашите усилия ще бъде да дадете на французите свободата, законите и мира. Свобода, без която французите вече не могат да живеят. Законите са най-здравата основа на свободата. Мирът е главната и единствена цел на войната. Свободата, законите, мирът, тези три думи са били издълбани от гърците над вратите на храма в Делфи. Вие ще ги отпечатате върху цялата земя на Франция!

Законодателното събрание просъществува една година, като видя да стават огромни и ужасни събития — 20 юни, 10 август, 2 и 3 септември! То оставяше Франция във война с две велики сили на Север, с гражданска война във Вандея, дълг от два милиарда и двеста милиона в бонове и победата при Валми, спечелена предишния ден, но все още неизвестна на никого.

Петион беше избран за председател с овации.

Кондорсе, Брисо, Рабо-Сен-Етиен, Вернио, Камю и Ласурс бяха избрани за секретари — пет жирондисти от общо шестимата.

Целият Конвент, с изключение може би на трийсет-четирийсет от членовете му, искаше република. Само че жирондистите бяха решили на едно свое събрание у госпожа Ролан, че няма да подлагат на обсъждане промени в управлението, докато не им дойде времето, сиреч когато те се докопат до изпълнителните комисии и комисията по конституцията.

Но на 20 септември, в самия ден на победата при Валми, други борци започнаха една битка, която беше не по-малко решителна.

Сен-Жюст, Лекинио, Панис, Бийо-Варен, Коло д’Ербоа и няколко други членове на бъдещото Събрание вечеряха в Пале Роаял. Те решиха да хвърлят от следващия ден думата „република“ на своите врагове.

— Ако се надигнат — каза Сен-Жюст, — те са загубени, защото ние ще сме я произнесли първи. Ако се отдръпнат, пак са загубени, защото, противопоставяйки се на това желание на народа, те ще бъдат удавени в непопулярността, която ще струпаме върху техните глави.

Коло д’Ербоа се зае с проекторезолюцията.

Така че едва Франсоа дьо Ньофшато предаде пълномощията на бившото Събрание на новото, когато Коло д’Ербоа поиска думата. Тя му беше дадена.

Той се качи на трибуната. Паролата беше дадена за нетърпеливите.

— Граждани представители — каза той, — предлагам това — първият декрет на току-що събралото се Събрание да бъде за ликвидирането на монархията.

При тези думи в залата и по трибуните се надигнаха страхотни овации.

Двамина добре известни републиканци се противопоставиха — Базир и Кинет. Те искаха да бъде чуто желанието на народа.

— Желанието на народа ли? Защо? — попита едно бедно селско кюре. — За какво трябва да се обсъжда, когато всички са съгласни? В морална категория кралете са онова, което са чудовищата във физическата. Дворовете са работилница за всички престъпления. Историята на кралете е мартиролог415 на нациите!

Попитаха кой е човекът, който току-що разказа така накратко, но енергично историята на монархията. Малцина знаеха името му — той се наричаше Грегоар.

Жирондистите почувстваха нанесения им удар — те бяха повлечени от монтанярите.

— Да съставим декрета, докато продължава заседанието! — извика от място Дюко, приятел и ученик на Вернио. — Декретът няма нужда от мотивировка. След като се пръсна светлината от десети август, мотивировката на вашия декрет за ликвидиране на монархията ще бъде историята на престъпленията на Луи XVI!

И така равновесието беше възстановено — монтанярите поискаха ликвидиране на монархията, но жирондистите поискаха установяването на република.

Републиката не беше постановена — тя беше гласувана с овации.

Хвърляха се не само в бъдещето, за да избягат от миналото, но и в непознатото от омраза към познатото.

Провъзгласяването на републиката отговаряше на една голяма нужда на народа, тъй като освещаваше дългата борба, която народът бе водил от времето на общините. Това беше опрощаване на Жакерията416, на майотените417, на Лигата, на Фрондата418, на революцията. Това беше увенчаването на тълпата в ущърб на монархията.

Дотолкова всеки гражданин задиша свободно, че би могло да се каже, че са свалили от гърдите на всекиго тежестта на трона.

Часовете на илюзията бяха кратки, но великолепни. Помислиха, че обявявайки република, ще осветят революцията.

Няма значение! Бяха направили нещо велико, което щеше да разтърси света за повече от век.

Истинските републиканци, поне най-чистите, онези, които искаха република, освободена от престъпления, онези, които на следващия ден щяха да се сблъскат фронтално с триумвирата Дантон, Робеспиер и Марат, жирондистите бяха на върха на радостта си. Републиката означаваше осъществяването на най-скъпото им пожелание. Благодарение на нея щяха да открият под развалините на двайсет века човешкото управление. Франция беше Атина при Франсоа I и Луи XIV. С тях щеше да стане Спарта!

Това беше една красива, една възвишена мечта.

Така че вечерта се събраха на банкет при министъра Ролан. Там се намираха Вернио, Гаде, Луве, Петион, Боайе-Фонфред, Барбару, Жансоне, Гранжньов, Кондорсе, онези сътрапезници, които трябваше преди една година да се съберат на друг банкет, още по-тържествен от този! Но в този момент всеки обръщаше гръб на утрешния ден, затваряше очи за бъдещето, пускаше доброволно завесата към непознатия океан, в който навлизаха и в който чуваха да реве онази бездна, която подобно на Маелстрьом от скандинавските саги419, трябваше да погълне ако не кораба, то поне пилотите и моряците.

Мисълта беше хрумнала на всички, тя беше приела форма, облик, тяло. Тя беше там, пред очите им — младата република излизаше въоръжена с шлем и пика като Минерва420. Какво повече можеха да искат?

По време на двата часа на тържествената обща вечеря имаше обмен на възвишени мисли, зад които се обединяваха от велика преданост същите тези хора, които говореха за живота си като за нещо, което повече не им принадлежи, а принадлежи на нацията. Те си запазваха честта, това беше всичко — в случай на нужда щяха да изоставят славата.

Имаше и такива, които в лудешкото опиянение на младежките си мечти виждаха да се отварят пред тях онези безкрайни лазурни хоризонти, които се намират само в сънищата. Това бяха младите, пламенните, онези, които бяха навлезли едва вчера в тази борба, най-изнервяща от всички, борбата от трибуната — това бяха Барбару, Ребески, Дюко, Боайе-Фонфред.

Имаше и други, които се спираха по средата на пътя и събираха силите, за да изминат останалата му част. Това бяха онези, които се бяха огънали в трудните дни на Законодателното събрание — Гаде, Жансоне, Гранжньов и Вернио.

Но да се върнем на вечерята. Почти в момента, когато Вернио произнасяше тост и сътрапезниците му отвръщаха с вика: „Да живее републиката!“ от все сърце, срещу Тампъл изсвириха тръби и настана пълна тишина.

Тогава от стаите си, чиито прозорци бяха отворени, кралят и кралицата можаха да чуят един общинар, който с твърд, силен и звучен глас обяви ликвидирането на монархията и основаването на републиката.