Графиня Дьо Шарни

28.Пак къщата на улица „Сен Клод“

При все това знаем какво беше самообладанието на Жилбер. Той още не бе пресякъл големия уединен двор, когато вече се бе възстановил. Изкачи стъпалата на парадното стълбище с толкова твърда крачка, колкото беше колеблива при прекачването на прага.

Впрочем той познаваше къщата, в която влизаше, защото веднъж вече, в друго време от живота си, я бе посетил и това бе оставило дълбоки спомени в сърцето му.

В преддверието той срещна същия прислужник германец, който го бе посрещнал преди шестнайсет години. Той беше на същото място и носеше подобна ливрея.

Фриц — спомняме си, че това беше името на достойния слуга, та Фриц отгатна по погледа мястото, където неговият господар искаше да заведе Жилбер, и като отвори бързо двете врати, се спря пред третата, за да се увери, че Калиостро няма по-нататъшни заповеди към него.

Третата врата беше тази на салона. Калиостро направи знак с ръка на Жилбер, че може да влезе, а на Фриц с глава, че трябва да се оттегли.

Само добави гласно на немски:

— Не съм вкъщи за никого до нова заповед.

После, като се обърна към Жилбер, каза:

— Говоря на немски не за да не разберете какво казвам на прислужника си. Зная, че вие говорите този език. Но понеже Фриц е тиролец107, разбира немски по-добре, отколкото френски. Сега съм изцяло ваш. Седнете, докторе.

Жилбер не можа да се сдържи и хвърли любопитен поглед наоколо. За няколко секунди очите му последователно се спираха върху различни мебели или картини, които украсяваха салона, сякаш всеки от тези предмети влизаше в паметта му.

Салонът беше съвсем същият, както някога. Осемте картини на стари майстори все така бяха окачени по стените. Фотьойлите, тапицирани с китайска коприна в черешов цвят, избродирани със злато, както винаги блестяха със своите цветя в полумрака, създаден от дебелите завеси. Голямата маса беше на мястото си, а малките кръгли масички на един крак, отрупани със севърски порцелан, все още стояха между прозорците.

Жилбер изпусна въздишка и склони главата върху дланта си. Настоящото любопитство отстъпи, поне за миг, пред спомените за миналото.

Калиостро гледаше Жилбер така, както Мефистофел би трябвало да е гледал Фауст, когато немският философ имал непредпазливостта да остави мечтите му да го пренесат при него.

Изведнъж той каза с пронизителния си глас:

— Изглежда, скъпи докторе, че познавате този салон?

— Да — каза Жилбер. — И той ми напомня за задълженията, които имам към вас.

— Хайде де! Химери!

— Наистина — продължи Жилбер, говорейки колкото на себе си, толкова и на Калиостро, — вие сте странен човек и ако всемогъщият разум би ми позволил да добавя вяра към тези магически чудеса, за които ни съобщават поетите и хронистите от Средновековието, щях да се изкуша да повярвам, че сте вълшебник като Мерлин108, или майстор алхимик като Никола Фламел109.

— Да, за всички аз съм това, Жилбер. Но за вас, не. Никога не съм искал да ви заслепявам с авторитета си. Вие го знаете, аз винаги съм ви карал да се докосвате до дълбочината на нещата и ако понякога сте виждали, призована от мен, Истината да излиза от дупката си малко по-нагиздена и по-добре облечена, отколкото е обичайно за нея, то е защото като истински сицилианец, какъвто съм, имам вкус към фалшивия блясък.

— Тук беше, спомняте ли си, графе, че дадохте сто хиляди на едно нещастно дрипаво дете със същата лекота, с която аз давам едно су на някой просяк.

— Вие забравяте нещо много по-необикновено, Жилбер — каза Калиостро с тежък глас, — и то е, че това дете в дрипи ми донесе тези сто хиляди екю обратно, при това само с две по-малко, които бе използвало да си купи дрехи.

— Детето беше само честно, а вие постъпихте великолепно!

— И кой ви е казал, Жилбер, че не е по-лесно да бъдеш великолепен, отколкото честен, по-лесно е да дадеш сто хиляди екю, когато имаш милиони, отколкото да върнеш обратно сто хиляди на този, който ти ги е предоставил, когато нямаш и едно су?

— Може би това е вярно — каза Жилбер.

— Впрочем всичко зависи от разположението на духа, в което се намираш. Постига ме най-голямото нещастие в живота ми, Жилбер. Не държа повече на нищо и ако вие бихте поискали живота ми, мисля, че, Бог да ми прости, бих ви го дал, както ви дадох стоте хиляди екю.

— Значи вие сте подложен на нещастие, както твърдят други хора? — каза Жилбер, поглеждайки с известно учудване Калиостро.

Калиостро въздъхна.

— Вие ми говорите за спомените, които този салон ми навява. Ако ви кажа за какво ми напомня на мен… но не. Преди да завърша разказа си и останалата ми коса ще побелее. Да поговорим за друго. Нека да оставим отминалите събития да спят под техния саван. Да поговорим за настоящето. Да поговорим дори за бъдещето, ако искате.

— Графе, преди малко самият вие ме върнахте към реалността. Преди малко заради мен скъсахте, както казахте, с шарлатанството, а ето че отново произнасяте тази звучна дума — бъдеще! Като че ли това бъдеще е в ръцете ви и като че ли очите ви могат да четат неговите неразбираеми йероглифи!

— Ето че вие забравяте, че разполагайки с повече мощ от другите хора, няма нищо учудващо в това, че виждам по-добре и по-надалеч от тях!

— Само думи, графе!

— Вие пренебрегвате фактите, докторе.

— Какво искате! Когато разумът ми отказва да повярва…

— Спомняте ли си за философа, който отричал движението?

— Да.

— Какво направил неговият противник?

— Вървял пред него…110 Вървете, аз ви гледам! Или по-скоро говорете! Аз ви слушам!

— Действително, ние дойдохме тук за това, а ето че загубихме доста време за друго нещо. Хайде, докторе, докъде стигнахме с темата за нашето министерство на сливането?

— Какво министерство на сливането?

— Министерството Мирабо — Лафайет.

— Ние сме при празните слухове, които другите повтарят, а вие сте чули, и сега искате да разберете колко истина има в тях, като ме разпитвате.

— Докторе, вие сте въплъщение на съмнението и, което е най-ужасното, вие се съмнявате не защото не вярвате, а защото не искате да вярвате. Трябва ли пръв да ви кажа това, което вие искате да знаете също толкова добре, колкото и аз? Бива… След това ще ви кажа това, което знам по-добре от вас.

— Слушам, графе.

— Преди петнайсетина дни вие сте говорили на краля за господин Дьо Мирабо като за единствения човек, който може да спаси монархията. Спомняте ли си този ден? Вие излизахте от краля, когато господин Дьо Фаврас влизаше.

— Което доказва, че по това време още не е бил обесен, графе — каза, смеейки се Жилбер.

— О! Много бързате, докторе! Не знаех, че жестокостта ви е присъща. Оставете няколко дни на бедния дявол. Аз ви направих предсказанието на шести октомври, сега е шести ноември. Вие сигурно ще отпуснете на душата му времето, което дават на наемателя да напусне жилището — три месеца. Но ще ви направя забележка, докторе, че ме отклонявате от правия път.

— Върнете се на него, графе. Друго не искам, освен да ви следвам.

— Значи вие говорихте на краля за господин Дьо Мирабо като за единствения човек, който може да спаси монархията…

— Това е моето мнение, графе. Ето защо представих тази комбинация на краля.

— И моето мнение е същото, докторе! Ето защо комбинацията, която сте представили на краля, ще се провали.

— Ще се провали?

— Несъмнено. Вие добре знаете, че аз не искам монархията да бъде спасена!

— Продължавайте.

— Кралят, твърде разколебан от казаното му от вас… — простете, но съм длъжен да подхвана нещата отвисоко, за да ви покажа, че ми е известна всяка фаза на преговорите — та, казах, кралят, твърде разколебан от казаното му от вас, е говорил за вашата комбинация с кралицата и за голямо учудване на повърхностните умове, кралицата много по-малко се противопоставила на вашия проект, отколкото кралят. Тя изпратила да ви търсят. Тя обсъди с вас всичко „за“ и „против“ и завърши, като ви упълномощи да говорите с господин Дьо Мирабо. Вярно ли е, докторе? — каза Калиостро, гледайки Жилбер в лицето.

— Трябва да призная, графе, че дотук за миг не се отклонихте от истината.

— След упълномощението вие, високомерни господине, се оттеглихте възхитен и с дълбокото убеждение, че това кралско превращение се дължи на вашата несъкрушима логика и на неустоимите ви доводи.

При този ироничен тон Жилбер не можа да се сдържи да прехапе леко устни.

— И на какво се дължи това превращение, ако не на моята логика и на моите аргументи? Кажете, графе. Изучаването на сърцето за мен е толкова важно, колкото изучаването на тялото. Вие сте изобретили инструмент, с чиято помощ може да се чете в сърцата на кралете? Дайте ми този чудесен телескоп, графе. Ще бъде постъпка на враг на човечеството да го запазите само за себе си.

— Казах ви, че нямам тайни от вас, докторе. Ще дам в ръцете ви, както пожелахте, моя телескоп. Вие ще можете да гледате, по ваша прищявка, от края, който намалява, или от края, който увеличава. Е, добре, кралицата е отстъпила по две причини: първата е, че предишната вечер тя е изпитала голяма сърдечна болка и да й се предложи интрига за заплитане и разплитане, това значи да й се предложи забавление. Втората е, че кралицата е жена и че й се говори за господин Дьо Мирабо като за лъв, като за тигър, като за мечка, а една жена няма да устои никога на толкова ласкателното за самолюбието й желание да опитоми една мечка, един тигър или един лъв. Тя си е казала: „Ще бъде любопитно да видя укротен в краката ми този мъж, който ме мрази. Ще го накарам да ми поиска прошка от трибуната, от която ме оскърби. Ще го видя в краката си. Това ще е отмъщението ми. После, ако от това коленопреклонение се получи нещо добро за Франция и за монархията, толкова по-добре!“. Но вие разбирате, че последното чувство е само второстепенно.

— Вие градите хипотези, графе, а ми бяхте обещали да ме убедите с факти.

— Вие отказвате телескопа ми и няма какво да говорим повече за него, а да се върнем към материалните неща, към тези, които могат да се видят с просто око — например дълговете на господин Дьо Мирабо. А! Ето за тези неща няма нужда от телескоп!

— Е, добре, графе, разполагате със случай да покажете вашата щедрост!

— Като платя дълговете на господин Дьо Мирабо?

— Защо не? Един ден вие платихте дълговете на кардинал Дьо Роан!

— Не ме упреквайте за тази спекулация, тя беше една от най-успешните ми!

— И какво ви донесе?

— Аферата с колието… това е хубаво, струва ми се. На подобна цена ще платя и дълговете на господин Дьо Мирабо. Но както ви е известно, той в момента изобщо не разчита на мен. Той разчита на бъдещия генералисимус Лафайет, който го кара да скача като куче на кокал подир едни нещастни петдесет хиляди франка, които накрая няма и да му даде.

— О! Графе!

— Бедни Мирабо! Наистина, как всички тези глупаци с високо самомнение, с които си имаш работа, те карат да плащаш за младежките си лудории със своя гений! Вярно е, че всичко това е работа на Провидението и че Бог е принуден да постъпва по този начин. „Неморалният Мирабо“, казва Господина, който е безсилен. „Мирабо — прахосникът!“, казва граф Д’Артоа, чийто брат три пъти плаща дълговете му. Бедни гениални човече! Да, може би ти щеше да спасиш монархията, но понеже монархията не трябва да бъде спасена, „Мирабо е един чудовищен бърборко!“, казва Риварол. „Мирабо е един повече освиркван, отколкото аплодиран оратор!“, казва Ламбеск. „Мирабо трябва да бъде обесен!“, казва Марат. И ако утре Мирабо умре, народът ще му устрои апотеоз, а всички тези джуджета, които стоят в краката му, ще последват погребалното шествие, пеейки и викайки: „Нещастие за Франция, която загуби своя трибун! Нещастие за монархията, която загуби своята опора!“

— Хайде де, и смъртта на Мирабо ли ще ми предскажете? — извика почти ужасено Жилбер.

— Погледнато честно, докторе, вярвате ли, че ще живее дълго човек, чиято кръв гори, чието сърце се задушава, чийто гений го поглъща? Вярвате ли, че силите му, колкото и да са гигантски, няма да се изтощят в борба с течението на посредствеността? Делото, започнато от него, е сизифов труд. Не го ли смазват от две години неспирно с тази дума — неморалност? Всеки път, когато след нечувани усилия той мисли, че я е отблъснал, тази дума пада обратно върху него, по-тежка от всякога. Какво казаха на краля, който почти бе приел мнението на кралицата относно издигането на Мирабо за пръв министър? „Сир, Париж ще се развика за неморалността. Франция ще надигне глас за неморалността. Европа ще се възмути от неморалността!“. Сякаш Бог прави великите хора в същия калъп, както и обикновените, и сякаш, разширявайки се, кръгът, който обхваща големите добродетели, не трябва да обхваща също така и големите пороци. Жилбер, вие и още двама-трима интелигентни хора ще се изтощите, за да направите Мирабо министър — сиреч това, което беше господин Тюрго, един простак; господин Некер, един педант; господин Дьо Калон, един глупак; господин Дьо Бриен, един безбожник; и Мирабо няма да бъде министър, защото има сто хиляди франка дългове, които биха били платени, ако беше син на обикновен главен бирник и защото бе осъден на смърт за отвличането на жената на един дърт глупак, която пък свърши с това, че се обеси заради един хубав капитан! Каква комедия от човешки трагедии! И как бих плакал, ако не се смеех!

— Ама какво е това предсказание, което правите? — попита Жилбер, който, напълно одобрявайки разходката, която Калиостро си бе направил в страната на въображението, се безпокоеше само от заключението, което той му беше съобщил.

— Казвам ви — повтори Калиостро с онзи, присъщ само на него тон на пророк, без да забелязва репликата, — че Мирабо, гениалният човек, държавникът, големият оратор, ще похаби живота си и ще стигне до гроба, без да е станал това, което са били всички, сиреч министър! Ах, скъпи Жилбер, каква чудна защита е посредствеността!

— Значи, кралят в края на краищата ще се противопостави?

— Чума да го тръшне! Той добре се предпазва от отговорност! Ще трябва да го обсъди с кралицата, на която почти е дал думата си. Вие знаете, че политиката на краля се заключава в думата почти. Той е почти конституционен, почти философ, почти популярен, дори почти умен, когато е съветван от Господина. Идете утре в Събранието, скъпи докторе, и вижте какво ще стане.

— Не можете ли да ми кажете предварително?

— Ще ви отнема удоволствието от изненадата!

— Утре, това е твърде дълго време!

— Тогава направете нещо по-добро. Часът е пет. След един час се отваря Клубът на якобинците… те са нощни птици, господа якобинците111, сам знаете. Вие от тяхното общество ли сте?

— Не. Камий Демулен и Дантон уредиха приемането ми при Корделиерите112.

— Е, добре, както ви казах, след един час Клубът на якобинците ще отвори. Това е едно много добре подбрано общество, в което няма да бъдете игнориран, бъдете спокоен. Сега ще вечеряме заедно. След вечеря ще наемем фиакър и ще отидем на улица „Сен Оноре“ и като излезем от стария манастир113, вие ще бъдете осветлен по въпроса. Впрочем, бидейки предупреден дванайсет часа по-рано, може би ще имате време да отбиете удара.

— Как така — попита Жилбер, — вие в пет часа ли вечеряте?

— Точно в пет. Държа на точността във всичко. За десет години във Франция само два пъти ми се е случвало нещо по-необичайно — веднъж да обядвам в десет часа сутринта и една вечеря в шест вечерта.

— И какво доведе до такава промяна в навиците ви?

— Гладът, скъпи!

— Вие наистина сте пророк на нещастието.

— Не, защото ви предсказвам една добра вечеря.

— Имате ли гости?

— Съвсем сам съм. Но вие знаете какво е казал античният гастроном: „Лукул вечеря у Лукул“114.

— Вечерята е сервирана — каза един прислужник, отваряйки двете крила на вратата, водеща към великолепно осветената и пищна трапезария.

— Хайде, елате, господин питагореецо115 — каза Калиостро, хващайки Жилбер под ръка. — Хайде де! Един път не значи навик.

Жилбер последва вълшебника, завладян от магията на неговите думи и може би воден от надеждата в разговора да проблесне някаква светлина, която би могла да го поведе сред тъмнината на нощта, в която вървеше.