Графиня Дьо Шарни

35.Едип и Лот

Няколко минути преди полунощ един човек излезе от улица „Роаял“ на улица „Сен Антоан“, вървя по нея до чешмата „Сент Катрин“, спря се за миг след сянката, която тя хвърляше, за да се увери, че не е следен, пое по нещо като уличка, което водеше към двореца Сен Пол, и като пристигна там, навлезе в почти тъмната и съвсем пуста улица „Дю Роа-дьо-Сисил“. После, като забави крачка с наближаването на края на улицата, която току-що назовахме, навлезе колебливо в другата улица, „Кроа-Бланш“, и се спря, колебаейки се все повече и повече, пред железните врати на гробището „Сен Жан“.

Там, сякаш очите му се страхуваха да не видят от земята да изскача привидение, той притеснено зачака, бършейки с ръкава на сержантската си униформа потта, която струеше по челото му.

И действително, в същия миг, когато стана полунощ, нещо, подобно на сянка, се появи, плъзгайки се между тисовете и кипарисите. Тази сянка се приближи до желязната врата и скоро скърцането на ключ в ключалката показа, че привидението, ако беше такова, притежава не само способността да излиза от гроба, но и излязло веднъж от гроба, да излезе и от гробищата.

При това скърцане военният отстъпи назад.

— Е, хубава работа, господин Дьо Бозир! — каза присмехулният глас на Калиостро. — Изобщо ли не ме познахте, или пък сте забравили за нашата среща?

— А, това сте вие! — каза Бозир, въздъхвайки като човек, на когото е паднал голям товар от плещите. — Толкова по-добре. Тези проклети улици са толкова тъмни и пусти, че не можеш да срещнеш жива душа, която да върви сама.

— Хайде де! — подхвърли Калиостро. — Вие да се страхувате по всяко време на деня? Няма да ме накарате да повярвам в това. Храбрец като вас, който ходи с шпага на хълбока! Впрочем минете от тази страна на портата, скъпи господин Дьо Бозир, и ще бъдете спокоен, че няма да срещнете никого, освен мен.

Бозир се подчини на поканата и ключалката, която бе изскърцала, за да отвори вратата пред него, изскърца, за да я затвори след него.

— Оттук! Сега — каза Калиостро — следвайте тази малка пътечка, скъпи господине, и на двайсет крачки оттук ще стигнем нещо като развалини от олтар, върху чиито стъпала ще поседнем удобно, за да си поговорим по нашите нещица.

Бозир трябваше да се подчини на Калиостро. Но след миг колебание той каза:

— Къде, по дяволите, виждате път? Не виждам нищо, освен къпини, които ми издраха глезените, и треви, които ми стигат чак до коленете.

— Факт е, че тези гробища са едни от най-зле поддържаните, които познавам. Но това изобщо не е учудващо — вие знаете, че тук не погребват никого, освен осъдените, които са екзекутирани на площад „Грев“, и никой не го е грижа за тези бедни дяволи. При все това, скъпи ми господин Дьо Бозир, тук имаме и истински знаменитости. Ако беше ден, щях да ви покажа мястото, където е погребан Бутвил дьо Монморанси, обезглавен, защото се е бил на дуел; кавалерът Дьо Роан, обезглавен, защото заговорничил против правителството; граф Дьо Орн, въртян на колелото, защото убил един евреин; Дамиен, разкъсан на четири с коне за опита си да убие Луи XV, и знам ли още кой? О! Грешите като говорите лошо за гробището „Сен Жан“, господин Дьо Бозир. Това е едно лошо поддържано, но добре населено гробище.

Бозир следваше Калиостро, нагаждайки крачката си към неговата толкова точно, колкото войник от втората редица има навика да го прави спрямо водача на колоната.

— А! — каза Калиостро, като спря изведнъж, и то така, че Бозир, който не очакваше такова внезапно спиране, се блъсна с корем в гърба му. — Вижте, съвсем пресен е. Това е гробът на вашия колега Фльор-д’Епин, един от убийците на хлебаря Франсоа, който беше обесен преди седмица по решение на съда в Шатле. И той беше като вас бивш полицейски пристав, мним сержант и истински вербовчик.

Зъбите на Бозир буквално тракаха. Струваше му се, че къпините, сред които върви, са многобройни сгърчени ръце, излизащи от земята, за да го дръпнат за краката и да го накарат да разбере, че съдбата е отбелязала мястото, където той би трябвало да спи вечния си сън.

— А! — каза най-накрая Калиостро, спирайки пред нещо като развалина. — Пристигнахме.

И като седна върху една от останките, той посочи с пръст на Бозир един камък, който изглеждаше поставен до другия, за да спести на Цина труда да приближава стола си до този на Август145.

Време беше. Краката на бившия полицейски пристав така трепереха, че той по-скоро падна върху камъка, отколкото седна.

— Хайде, сега се настанихме удобно за разговор, скъпи господин Бозир — каза Калиостро, — да видим какво стана под аркадите на площад „Роаял“? Заседанието трябва да е било интересно.

— Бога ми! — каза Бозир. — Признавам, господин графе, че в момента главата ми е малко размътена и наистина мисля, че и двамата ще спечелим от това, ако благоволите да ме разпитате.

— Бива! — каза Калиостро. — Аз съм добър, стига само да науча това, което искам да зная, а формата малко ме интересува. Колко души бяхте под аркадите на площад „Роаял“?

— Шестима, включително и аз.

— Шестима, включително и вие, скъпи господин Дьо Бозир. Да видим дали това са хората, за които си мисля? Най-напред вие, без съмнение.

Бозир изпусна въздишка, показваща, че би предпочел да се усъмнят в присъствието му.

— Правите ми голяма чест, като започвате с мен — каза той, — след като имаше толкова важни личности около мен.

— Драги мой, следвам предписанията на евангелието. Нима евангелието не казва: „Последните ще бъдат първи, а първите ще станат последни“146? Ако първите трябва да бъдат последни, то последните, естествено, ще трябва да станат първи. Както ви казах, действам според евангелието. Значи най-напред бяхте вие, нали?

— Да — каза Бозир.

— След това вашият приятел Туркати, нали? Бивш офицер вербовчик, който се наема да вдигне легиона от Брабант?

— Да — каза Бозир, — Туркати беше там.

— След това един добър роялист, наречен Марике, някогашен сержант от френските гвардейци, сега подпоручик на една дружина от центъра?

— Да, господин графе, и Марике беше.

— След това господин Дьо Фаврас?

— След това господин Дьо Фаврас.

— След това маскираният човек?

— След това маскираният човек.

— Можете ли да ми дадете някакви сведения за този човек с маската, господин Дьо Бозир?

Бозир погледна така втренчено Калиостро, че очите му сякаш припламнаха в тъмнината.

— Но — каза той, — не е ли?…

И той се спря, сякаш се страхуваше да не извърши светотатство, ако продължи по-нататък.

— Не е ли кой? — попита Калиостро.

— Не е ли?…

— А така! Май езикът ви се е вързал на възел, скъпи господин Бозир. Трябва да обърнете внимание на това. Възлите на езика понякога водят до възли на шията, а те, тъй като са плъзгащи се възли, са най-опасни.

— Но, в края на краищата — подхвана Бозир, принуден да се оттегли в последния си окоп, — не е ли Господина?

— Господин кой? — попита Калиостро.

— Господина… Братът на краля.

— А! Скъпи господин Дьо Бозир, нека маркиз Дьо Фаврас, който има интерес да накара всички да вярват, че е воден от ръката на принц по кръв в цялата тази работа, да разправя, че маскираният човек е Господина, на това лесно може да се повярва. Но вие и вашият приятел Туркати, двама вербовчици, свикнали да вземат мерките на ближния си в стъпки, палци и линии147 е просто невероятно да се оставите да бъдете заблудени.

— Действително, така е — каза Бозир.

— Господина е висок пет стъпки, три палеца и седем линии — продължи Калиостро, — а маскираният човек е едва пет стъпки и шест палеца висок.

— Вярно — каза Бозир, — и аз вече си го помислих. Но ако не е Господина, кой ли може да бъде?

— А, по дяволите! Ще бъда щастлив да ви науча на нещо, скъпи ми господин Дьо Бозир, когато си мисля, че трябва да науча нещо от вас.

— Тогава — каза бившият полицейски пристав, който постепенно се възвръщаше към нормалното си състояние, — тогава, господин графе, вие знаете кой е този човек?

— По дяволите!

— Ще бъде ли недискретно, ако ви попитам?…

— За името му?

Бозир направи знак с глава, че точно това иска.

— Винаги е трудно да се произнесе едно име, господин Дьо Бозир, и наистина бих предпочел да го отгатнете.

— Да го отгатна… Вече петнайсет дни го търся.

— А! Защото никой не ви помага?

— Помогнете ми, господин графе.

— Друго и не искам. Познавате ли историята на Едип?

— Зле, господин графе. Видях веднъж да играят пиесата в „Комеди франсез“ и към края на четвърто действие имах нещастието да заспя.

— Пожелавам ви винаги подобни нещастия, драги господине.

— Сам виждате, при все това, че днес ми нанася ущърб.

— Е, добре! Ще ви кажа с две думи какъв беше този Едип148. Познавах го като дете в двора на Полиб и като старец в двора на цар Адмет. Можете да вярвате на това, което ви казвам, не по-малко отколкото на това, което ви казват Есхил, Софокъл, Сенека, Корней, Волтер или господин Дюсис, които може и да са го чули да говори, но никога не са имали предимството да го познават.

Бозир направи движение, сякаш за да поиска от Калиостро обяснение за изказаната от него странна претенция да познава човек, починал преди някакви си три хиляди години. Но несъмнено помисли, че не си струва да прекъсва разказвача за такава дреболия, така че спря движението си и го продължи със знак, който искаше да каже: „Давайте нататък, слушам ви.“

Действително, сякаш нищо не бе забелязал, Калиостро продължи нататък:

— Значи, познавах Едип. Бяха му предсказали, че ще стане убиец на баща си и съпруг на майка си. Той мислеше Полиб за свой баща, напусна го, без нищо да му каже и тръгна за Фокида. Когато тръгваше, го посъветвах, вместо да поема по пътя от Долий за Делфи, да хване през планината един път, който познавах. Но той се бе замаял и тъй като не можах да му кажа с каква цел му давам този съвет, всичките ми увещания да промени пътя бяха безполезни. От главозамайването му последва, че това, което бях предрекъл, се сбъдна. На разклона на пътя от Делфи за Тива той срещнал един човек, следван от петима роби. Човекът се бил качил на една колесница и колесницата преграждала пътя. Всичко можело да се размине, ако човекът с колесницата се съгласял да мине малко вляво, а Едип малко вдясно. Човекът с колесницата бил с избухлив нрав. Едип също не бил от най-търпеливите. Петимата роби се хвърлили един след друг пред господаря си и един след друг паднали. След тях, на свой ред, паднал и господарят им. Едип прескочил шестте трупа, а между тях бил и трупът на баща му.

— По дяволите! — каза Бозир.

— После той продължил по пътя към Тива. Обаче по пътя към Тива се издига планината Фикион и на едно място, още по-тясно от онова, където Едип убил баща си, едно странно животно имало пещера. Това животно било с крила на орел, глава и гърди на жена, тяло и нокти на лъв.

— Охо! — каза Бозир. — Мислите ли, господин графе, че съществуват подобни чудовища.

— Не бих могъл да го потвърдя, скъпи господин Бозир — каза важно Калиостро, — като се има предвид, че когато отивах в Тива по същия път, хиляда години по-късно, по времето на Епаминонд, сфинксът беше мъртъв. Обаче по времето на Едип беше жив и една от неговите приумици беше да стои на пътя, предлагайки на минаващите една гатанка и изяждайки тези, които не могат да я отгатнат. Обаче, тъй като това нещо продължило три века, пътниците ставали все по-редки, а зъбите на сфинкса били твърде дълги. Когато забелязал Едип, сфинксът застанал на средата на пътя и вдигнал лапа, за да направи знак на младия човек да спре: „Пътниче, казва му той, аз съм сфинксът. — Е, добре, и какво? — пита го Едип. — Ами съдбата ме е изпратила на земята, за да предлагам една гатанка на смъртните. Ако не я отгатнат, те ми принадлежат. Ако я отгатнат, аз принадлежа на смъртта и сам ще се хвърля в бездната, където досега хвърлях труповете на всички онези, които имаха нещастието да ме срещнат по пътя си.“ Едип хвърлил един поглед към дъното на пропастта и видял, че е побеляло от кости. „Това е добре, казва младежът, а каква е гатанката? — Гатанката ли, ето я, — казва птицата лъв: «Кое е животното, което сутрин ходи на четири крака, на два крака по обед и на три крака вечерта?»“ Едип се замисля за миг, после, с усмивка, която обезпокоява сфинкса, му казва: „И ако отгатна ти ще се хвърлиш в пропастта сам? — Такъв е законът, — отвръща сфинксът. — Ами, добре, отвръща Едип, това животно е човекът.“

— Как така човекът? — прекъсна го Бозир, който се беше заинтересувал от разговора, сякаш ставаше въпрос за нещо, случващо се начаса.

— Да, човекът! Човекът, който в детството, сиреч сутринта, ходи на ръце и крака, който в зрялата си възраст, сиреч по обед, ходи на два крака, и който вечер, сиреч в старостта си, се подпира на бастун.

— А! — провикна се Бозир. — Правилно!… Ама че досаден сфинкс!

— Да, скъпи господин Дьо Бозир, толкова досаден, че се хвърлил с главата напред в бездната и понеже бил достатъчно почтен, за да не използва крилата си, което вероятно ще ви се стори твърде глупаво от негова страна, разбил главата си в скалите. А Едип продължил по пътя си, пристигнал в Тива, открил Йокаста вдовица и така изпълни пророчеството на оракула, който му предрече, че ще убие баща си и ще се ожени за майка си.

— Но, господин графе — каза Бозир, — в края на краищата каква аналогия виждате между историята на Едип и тази на маскирания човек?

— О, голяма!… Почакайте! Най-напред вие пожелахте да узнаете името му.

— Да.

— А аз ви отговорих, че ще ви предложа една гатанка. Наистина, аз съм замесен от по-добро тесто от сфинкса и няма да ви изям, ако имате нещастието да не отгатнете. Внимание, вдигам лапата: „Кой е сеньорът от двора, който е внук на собствения си баща, брат на майка си и чичо на сестрите си?“

— А, дявол да го вземе! — каза Бозир и изпадна в размисъл, не по-малко дълбока от този на Едип.

— Хайде, мислете, драги господине — каза Калиостро.

— Помогнете ми малко, господин графе.

— На драго сърце… Попитах ви дали знаете историята за Едип? Сега ще преминем от езическата към свещената история. Знаете ли историята за Лот?

— С дъщерите ли149?

— Точно така.

— По дяволите, дали я знам! Ама почакайте! Ей!… Да… това, което разправяха за стария крал Луи XV и дъщеря му, госпожа Аделаид!…

— Горещо, драги господине.

— Тогава, маскираният човек ще бъде…?

— Пет стъпки и шест палеца.

— Граф Луи…

— Хайде де!

— Граф Луи Дьо…

— Шт!

— Ама понеже казвате, че тук има само мъртъвци…

— Да, но върху гробовете расте трева и расте по-добре от където и да било другаде. Е, добре, ако тази трева, като тръстиките на цар Мидас… Знаете ли историята на цар Мидас?

— Не, господин графе.

— Ще ви я разкажа някой друг ден. А сега да се върнем към нашия разговор.

И като стана отново съвсем сериозен, попита:

— И какво казвахте?

— Простете, но мисля, че вие сте този, който разпитва.

— Имате право.

И докато Калиостро подготвяше въпросите си, Бозир прошепна:

— Вярно е, честна дума. Внукът на баща си, братът на майка си, чичото на сестрите си… Това е граф Луи дьо Нар!…

— Внимание! — каза Калиостро.

Бозир прекъсна монолога си и наостри уши.

— Сега, след като не остава никакво съмнение кои са съзаклятниците, били те със или без маски, да преминем към целта на заговора.

Бозир кимна с жест, с който искаше да покаже, че е готов да отговаря.

— Целта на заговора е да бъде отвлечен кралят, нали?

— Наистина това е целта на заговора.

— И да бъде заведен в Перона.

— В Перона.

— А сега, средствата?

— Паричните ли?

— Да, най-напред паричните.

— Имат два милиона.

— Които са им предоставени от един генуезки банкер. Познавам този банкер. Няма ли и други?

— Не зная.

— Значи са добре с парите. Но не е достатъчно да имаш пари, трябва да имаш и хора.

— Господин Дьо Лафайет даде разрешение да се вдигне един легион на помощ на Брабант, който се бунтува срещу Империята150.

— Ох, този добър Лафайет! — прошепна Калиостро. — Колко добре го познавам.

После каза високо:

— Добре! Разполагат с един легион, но за да се изпълни подобен проект, не е достатъчен един легион, трябва им армия.

— Имат армия.

— О!

— Хиляда и двеста кавалеристи ще бъдат събрани във Версай. Те ще потеглят в уречения ден в единайсет часа вечерта. В два часа сутринта те ще пристигнат в Париж, разделени на три колони.

— Хубаво!

— Първата ще влезе през железните врати на Шайо, втората през бариерата Рул, а третата през тази на Грьонел. Колоната, която ще навлезе по улица „Грьонел“, ще заколи генерал Лафайет. Тази, която ще влезе през железните врати на Шайо, ще заколи господин Некер. И накрая тази, която ще навлезе през бариерата Рул, ще заколи господин Байи.

— Хитро! — повтори Калиостро.

— След като ударът е направен, дотикват оръдията, събират се на „Шан-з-Елизе“ и тръгват към Тюйлери, който е наш.

— Как така ваш? А Националната гвардия?

— Там ще трябва да действа Брабантската колона. Заедно с една част от наемната гвардия, с четиристотин швейцарци и триста съзаклятници от провинцията, благодарение на връзките ни вътре в двореца, тя ще завладее външните и вътрешните врати. Ще влязат при краля, крещейки: „Сир, предградието Сен Антоан въстана… Отвън има впрегната кола… трябва да бягаме!“ Ако кралят се съгласи да бяга, нещата си тръгват от само себе си. Ако не се съгласи, отнасят го със сила и го завеждат в Сен Дьони.

— Хубаво!

— Там намират двайсет хиляди души пехота, към които се присъединяват хиляда и двестате кавалеристи, Брабантският легион, четиристотинте швейцарци, тристате съзаклятници и десет, двайсет, трийсет хиляди роялисти, събрани по пътя, и с тази голяма сила отвеждат краля в Перона.

— От добре по-добре! И какво правят в Перона, скъпи ми господин Дьо Бозир?

— В Перона намират двайсет хиляди души, които са пристигнали през това време по море от Фландрия, от Пикардия, от Артоа, от Шампан, от Бургундия, от Лотарингия, от Елзас и от Камбрези. Спазарили са се за двайсет хиляди швейцарци, дванайсет хиляди германци и дванайсет хиляди сардинци, които, добавени към първоначалния ескорт на краля, правят наличен състав от сто и петдесет хиляди души.

— Хубава цифра! — каза Калиостро.

— Най-накрая с тези сто и петдесет хиляди души тръгват към Париж. Ще преградят по-нагоре и по-надолу реката, за да спрат продоволствието. Изгладнял, Париж ще капитулира. Ще разтурят Националното събрание и ще поставят отново краля, истинския крал, на трона на предците му.

— Амин! — каза Калиостро.

И като се надигна, каза:

— Скъпи ми господин Дьо Бозир, разговорът с вас е много приятен. Но в края на краищата и вие като големите оратори, когато кажете всичко, нямате какво повече да добавите — а вие казахте всичко, нали?

— Да, за момента, господин графе.

— Тогава, лека нощ, скъпи господин Дьо Бозир. Когато имате нужда от други десет луи, както винаги в качеството им на подарък, разбира се, елате да ме намерите в Белвю.

— В Белвю и да питам за господин граф Дьо Калиостро?

— За граф Дьо Калиостро? О, не! Няма да знаят какво да ви отговорят. Питайте за барон Заноне.

— Барон Заноне! — извика Бозир. — Но това е името на генуезкия банкер, който изплати двата милиона по полиците на Господина.

— Възможно е — каза Калиостро.

— Как така е възможно?

— Да. Само че аз върша толкова работи, че тази се е смесила с другите. Ето защо най-напред не можах да си спомня добре. Но сега наистина мисля, че си спомням.

Бозир стоеше смаян пред този човек, който забравяше сделки за два милиона и започваше да вярва, че дори не само от финансова гледна точка си струва повече да бъдеш в услуга на този, който дава парите, отколкото на този, който взема заема.

Но това смайване не стигаше дотам, че да го накара да забрави къде се намира и при първите крачки на Калиостро към вратите, Бозир си възвърна способността да се движи, като го последва с походка, толкова наподобяваща неговата, че ако някой ги видеше да вървят така, почти долепени един към друг, можеше да каже, че са два автомата, движени от една и съща пружина.

Чак когато желязната врата се затвори зад тях, двете тела се разделиха.

— А сега — попита Калиостро — в каква посока ще тръгнете вие, скъпи господин Дьо Бозир?

— А вие самият?

— В посоката, в която не отивате вие.

— Аз отивам към Пале Роаял, господин графе.

— А аз към Бастилията, господин Дьо Бозир.

С тези думи двамата мъже се разделиха, Бозир, поздравявайки графа с дълбок реверанс, а Калиостро, поздравявайки Бозир с лек поклон с глава, и двамата изчезнаха почти веднага в тъмнината. Калиостро по улица „Тампъл“, а Бозир по улица „Ла Вериер“.