Графиня Дьо Шарни

113.Петицията

Има моменти, когато народът вследствие на последователно подстрекателство се надига като прилив и има нужда от някакъв голям катаклизъм, за да се прибере, като океана, в леглото, което му е издълбала природата.

Така беше и с парижкия народ през първата половина на юли, когато толкова много събития го докараха до кипеж. В неделя, на десети, отидоха да посрещнат конвоя с останките на Волтер, но лошото време попречи празникът да се състои и конвоят спря при бариерата на Шарантон, където народът бе стоял през целия ден.

В понеделник, на единайсети, времето се беше изяснило. Шествието беше потеглило и беше пресякло Париж сред огромно множество стекъл се народ, спирайки пред къщата, където бе умрял авторът на „Философски речник“ и „Орлеанската дева“, за да даде време на госпожа Вилет, неговата осиновена дъщеря, и на семейството на Калас да положат венец на саркофага, поздравен от хора на артистите от операта.

В сряда, на тринайсети, имаше спектакъл в „Нотр Дам“. Играха „Превземането на Бастилията“297 с голям оркестър.

В четвъртък, на четиринайсети, празника на федерацията, имаше поклонение пред олтара на родината. Три четвърти Париж беше на Марсово поле и хората се възбуждаха все повече и повече от виковете: „Да живее нацията!“, и при гледката на всеобщата илюминация, сред която дворецът Тюйлери оставаше ням и тъмен, приличен на гробница.

В петък, петнайсети, се състоя вотът в Събранието, охраняван от четирите хиляди байонета и хилядата пики на Лафайет. Петицията на тълпата, затварянето на театрите, доведоха до глъчка и слухове през цялата вечер и през една част от нощта.

Най-накрая в събота, на шестнайсети, беше дезертирането на якобинците при фьойаните. Имаше жестоки сцени на Пон-Ньоф, където хора от полицията биха Фрерон и арестуваха един англичанин, учител по италиански, наречен Ротондо. На Марсово поле цареше възбуда, защото Бийо беше открил в петицията фразата на Лакло. Народът гласува за свалянето от престола на Луи XVI. Взето беше решение да се срещнат на следващия ден, за да подпишат петицията.

Нощта беше мрачна, неспокойна, изпълнена с глъч и докато големите шефове на якобинците и корделиерите се криеха, защото познаваха играта на противниците си, убедените и наивни хора от партиите обещаваха един на друг да се съберат и да продължат, каквото и да се случи, започнатото начинание.

Освен това и други не спяха, движени от недотам почтени и най-вече съвсем не човеколюбиви чувства. Това бяха онези хора на омразата, които се срещат при всяко голямо обществено сътресение, които обичат безредиците, сблъсъците, вида на кръвта, както лешоядите и тигрите обичат армиите, които се бият, и им осигуряват трупове.

Марат беше в сутерена си, където го държеше заточен фикс идеята му. Марат вярваше, че непрекъснато е преследван и заплашван или се преструваше, че вярва. Той живееше в сянка като хищниците и нощните птици. От тази сянка, като от преддверието на Трофоний298 или на Делфи299, излизаха всяка сутрин зловещи пророчества по листата на вестника, който наричаха „Приятелят на народа“. От няколко дни от вестника на Марат капеше кръв. От завръщането на краля той предлагаше като единствен начин за запазването на правата и интересите на народа един-единствен диктатор и всеобщо клане. По думите на Марат преди всичко трябваше да бъде изклано Събранието и да бъдат избесени властите. После, в нещо като вариант, тъй като клането и бесенето не му бяха достатъчни, той предлагаше да бъдат рязани с трион ръце, да се режат палци, да бъдат погребвани живи, да се набиват на кол! Беше време лекарят на Марат да дойде при него според обичая си и да му каже: „Вие пишете в червено, Марат. Трябва да ви пусна кръв!“

Вериер, този отвратителен гърбушко, това страховито джудже с дълги ръце и крака, което бяхме видели да се появява в началото на тази книга, за да създаде събитията от пети и шести октомври и който след пети и шести октомври се върна обратно в мрака, вечерта на шестнайсети се появи отново, видяха отново „привидението от Апокалипсиса“, както казва Мишле, яхнал белия кон на смъртта, покрай чиито хълбоци се люлееха дългите му крака с дебели прасци и грамадни стъпала. Той се спираше на ъгъла на всяка улица, на всяко кръстовище и като глашатай на нещастието свикваше за другия ден народа на Марсово поле.

Фурние щеше да се покаже за пръв път и щяха да го нарекат Фурние Американеца, съвсем не защото беше роден в Америка — Фурние беше овернец — а защото е бил надзирател на негри в Сен Доминик; Фурние беше съсипан и вкиснат поради един загубен процес, обезнадежден от мълчанието, с което Националното събрание бе приело двайсетте петиции, които му бе изпратил. А всичко беше много просто — шефовете на Събранието бяха плантатори като Ламет или приятели на плантаторите като Дюпор и Барнав. Така че той си беше обещал да си отмъсти при пръв удобен случай. И щеше да удържи на думата си, този човек, с недодялана мисъл и лице като на смееща се хиена. Така че вие виждате какво беше цялостното положение през нощта на шестнайсети срещу седемнайсети.

Кралят и кралицата чакаха тревожно в Тюйлери. Барнав им бе обещал триумфална победа над народа. Той не им беше казал каква ще бъде тази триумфална победа, нито по какъв начин ще бъде постигната. Малко ги интересуваше! Начините нямаха значение — ставаше въпрос за оцеляването им. Само че кралят искаше триумфална победа, защото тя щеше да укрепи положението на монархията; кралицата — защото това щеше да е началото на едно отмъщение и този народ, който я беше накарал толкова да изстрада, според нея си заслужаваше да му бъде отмъстено.

Събранието, опряно на едно от онези мними мнозинства, които успокояват събранията, чакаше с известно спокойствие. То беше взело своите мерки. Каквото и да станеше, законът беше на негова страна и в случай на провал, в случай на нужда то щеше да прибегне до тези върховни думи: обществено спасение!

Лафайет също чакаше без страх. Той си притежаваше своята Национална гвардия, която все още му беше напълно предана, един корпус от девет хиляди души, съставен от бивши военни, френски гвардейци и доброволци. Този корпус принадлежеше повече на армията, отколкото на града. Впрочем той беше платен — така че го наричаха „платена гвардия“. Ако на другия ден трябваше да се извърши нещо ужасно, този корпус щеше да го извърши.

От своя страна, Байи и общината също чакаха. След като бе отдал целия си живот на науката и го беше прекарал в кабинета си, Байи беше набутан набързо в политиката и по площадите и кръстовищата. Смъмрен предната вечер от Събранието за слабостта, която беше показал на петнайсети вечерта, той беше заспал, полагайки глава на военновременния закон, който щеше да приложи с цялата му строгост, ако се наложеше.

Якобинците чакаха, но в състояние на пълно разпадане. Робеспиер се беше скрил. Лакло, който видя, че задраскват изречението му, се цупеше. Петион, Бюзо и Брисо се държаха в готовност, предполагайки, че утрешният ден ще бъде тежък. Сантер, който в единайсет часа сутринта трябваше да отиде на Марсово поле, за да оттегли петицията, щеше да им донесе новини.

Корделиерите се бяха оттеглили. Дантон, както казахме, беше във Фонтене при тъста си. Лежандр, Фрерон и Камий Демулен щяха да отидат при него. Останалото не представляваше нищо — липсваше главата.

Народът, който не знаеше всичко това, щеше да отиде на Марсово поле. Той щеше да подпише петицията, да вика: „Да живее нацията!“ Щеше да танцува в кръг около олтара на родината, пеейки знаменитата „Ще върви“ от 1790 година.

Между 1790 и 1791 година реакцията беше издълбала бездна. Щяха да бъдат необходими мъртвите от 17 юли, за да я запълнят!

Но денят изгряваше великолепен. От четири часа сутринта всички онези дребни панаирджийски производители, които живеят от тълпите, тези бохеми на големия град, които продават кокосово мляко, меден хляб, сладкиши, се запътиха към олтара на родината, който се издигаше самотен насред Марсово поле, подобен на голяма катафалка. Един художник, настанил се на двайсетина крачки от страната, обърната към реката, старателно рисуваше.

Към четири и половина вече можеха да се наброят сто и петдесет души на Марсово поле.

Онези, които стават толкова рано сутринта, са, общо взето, онези, които са спали лошо, и повечето от онези, които са спали лошо — говоря за мъжете и жените от народа — са онези, които са вечеряли зле или пък изобщо не са вечеряли.

Така че измежду тези сто и петдесет човека, които заобикаляха олтара на родината, немалко имаха лошо настроение и най-вече лош вид.

Изведнъж една жена, търговка на лимонада, която се беше качила на стъпалата на олтара, нададе вик. Острието на един свредел беше пробило обувката й.

Притекоха се на вика й. Дъската беше надупчена с дупки, за които никой не знаеше нито повода, нито причината. Само че свределът, току-що пробил обувката на продавачката на лимонада, показваше присъствието на един или повече хора под платформата на олтара на родината. Какво можеха да правят там?

Питаха ги, призоваваха ги да отговорят, да кажат какви са намеренията им, да излязат, да се появят. Никакъв отговор.

Художникът напусна табуретката си, остави платното и изтича до Гро-Кайу, за да извика стражата. Стражата, която не видя в убождането на крака на някаква жена със свредел достатъчен повод, за да се размърда, отказа да изпълни задълженията си и върна рисувача.

След завръщането му безнадеждността бе достигнала своя връх. Близо триста души се бяха събрали около олтара на родината. Повдигнаха една дъска и се промъкнаха в кухината. Откриха съвсем смутени перукера и инвалида. Перукерът, който бе видял в свредела доказателство за вина, го беше хвърлил далеч от себе си. Но той и не помисли да разкара буренцето.

Хванаха ги за яките, принудиха ги да се качат на платформата, разпитаха ги за намеренията им и понеже те пелтечеха неразбрано, ги заведоха при комисаря.

Там, след като ги разпитаха, те си признаха с каква цел се бяха скрили. Комисарят не видя в това друго, освен една шега без последствия и ги пусна на свобода. Но на вратата те откриха перачките на бельо от Гро-Кайу с бухалки в ръка. Перачките от Гро-Кайу, както изглежда, бяха твърде чувствителни по отношение на женската чест. Като разярени Диани300, те стовариха със силни удари бухалките си върху модерните Актеоновци.

В този момент дотича един човек. Били намерили под олтара на родината едно буренце с барут. Двамата виновници били там изобщо не както разправяли, за да пробиват дупки и да гледат нагоре, а за да вдигнат патриотите във въздуха.

Трябваше само да издърпат запушалката на буренцето, за да се уверят, че съдържа не барут, а вино. Трябваше да съобразят, че подпалвайки фитила на буренцето, двамата заговорници — ако се предположеше, че в буренцето има барут, — щяха да хвърлят сами себе си във въздуха по-сигурно, отколкото щяха да направят това с патриотите, и че двамата, така наречени виновни, всъщност бяха невинни. Но има моменти, когато не се мисли за нищо, или не се проверява нищо.

Още в същия миг вихрушката премина в буря. Пристигна една група мъже. Откъде бяха излезли? Не се знаеше. Откъде излизат онези хора, които убиха Фулон, Бертие, Флесел; които създадоха пети и шести октомври? От мрака, където се връщат, когато свършат смъртоносното си дело. Тези хора сграбчиха нещастния инвалид и бедния перукер — и двамата бяха съборени на земята. Единият от тях, инвалидът, надупчен от удари с нож, не се повдигна повече. Другият, перукерът, беше завлечен до един уличен фенер — метнаха на врата му едно въже и го обесиха… На височина почти десет стъпки тежестта на тялото му скъса въжето. Той падна обратно жив, поблъска се за миг и видя главата на другаря си на върха на една пика. Как ли пък точно там се беше намерила пика? При тази гледка той нададе вик и припадна. Тогава му отсякоха или по-скоро отрязаха като с трион главата и тя се намери на върха на една втора пика, приготвена да поеме кървавия трофей!

На мига простолюдието бе обхванато от нуждата да поразходи из Париж тези две отрязани глави и носителите на главите, следвани от стотина подобни на тях бандити, поеха, пеейки, по улица „Грьонел“.

В девет часа общинските служители, с глашатаите, с пристави и тръби, обявяваха на площада пред Пале Роаял декрета на Събранието и репресивните мерки, до които водеше всяко нарушение на този декрет, когато от улица „Сен-Тома-дю-Лувър“ излязоха убийците.

Това представляваше чудесна възможност за общината — колкото и да бяха строги мерките й, те никога нямаше да достигнат до висините на току-що извършеното престъпление. Събранието започваше да се събира. От Пале Роаял до манежа не беше далече. На новината й трябваше само един скок, за да избухне в залата.

Само че това вече не бяха един перукер и един инвалид, наказани свръх мярката за една почти колежанска щуротия. Това бяха двама добри граждани, които били заклани, защото препоръчвали на революционерите да уважават закона. Тогава Реньо дьо Сен-Жан д’Анжели се хвърли на трибуната.

— Граждани — каза той, — искам военно положение. Искам Събранието да обяви онези, които чрез индивидуални или колективни писания подтикват народа към съпротива, за престъпници, оскърбители на нацията!

Почти цялото Събрание стана на крака и по предложението на Сен-Жан д’Анжели обяви за виновни в оскърбление на нацията онези, които чрез „индивидуални или колективни“ писания подтикват народа към съпротива. И така, ето че вносителите на петицията станаха оскърбители на нацията. Това и се искаше.

Робеспиер беше скрит в един ъгъл на Събранието. Той чу обявяването на вота и изтича при якобинците, за да даде мнение какви мерки трябва да бъдат предприети.

Залата в клуба на якобинците беше пуста. Едва двайсет и пет-трийсет членове обикаляха из стария якобински манастир. Сантер беше там и очакваше заповеди от шефовете.

Изпратиха Сантер на Марсово поле, за да предупреди вносителите на петицията за заплашващата ги опасност. Той откри, че към двеста-триста души подписват петицията на якобинците върху олтара на родината.

Човекът от предишната вечер, Бийо, беше в центъра на това широко движение. Той не знаеше как да се подпише сам. Но като каза името си, заповяда да водят ръката му и се подписа като един от първите.

Качил се на олтара на родината, Сантер съобщи, че Събранието току-що е обявило за бунтовник всеки, който би посмял да иска свалянето на краля от престола, и заяви, че е изпратен от якобинците, за да оттегли петицията, съставена от Брисо.

Бийо слезе три стъпала и застана срещу знаменития пивовар. Двамата мъже от народа се изучаваха един друг. Те бяха символи на двете материални сили, които действаха в този момент: провинцията и Париж. Двамата признаха, че са побратими — бяха се били заедно при Бастилията.

— Това е добре! — каза Бийо. — Ще върнем на якобинците тяхната петиция. Но ще направим друга.

— И трябва само да донесете тази петиция при мен в предградието Сен Антоан — каза Сантер. — Ще я подпиша и ще накарам работниците ми да я подпишат.

И му протегна широката си длан, в която Бийо постави своята.

При вида на това могъщо братство, обединяващо провинцията и града, започнаха ръкопляскания. Бийо върна на Сантер неговата петиция и той се отдалечи, правейки на народа един от онези жестове на обещание и одобрение, в които народът не се лъже. Впрочем той започваше да опознава Сантер.

— Сега — каза Бийо — якобинците ги е страх, така да е. Щом ги е страх, имат пълното право да оттеглят петицията си, нека и това да е така. Но ние, ние, които не се страхуваме, имаме правото да направим друга.

— Да! Да! — извикаха множество гласове. — Друга петиция! Тук, утре!

— А защо не днес? — попита Бийо. — Утре! Кой знае какво ще стане от днес до утре?

— Да, да — извика множеството, — днес! Веднага!

Една група от по-забележителни хора се беше оформила около Бийо — силата има това добро качество, че е обичана, тя привлича.

Тази група се състоеше от депутати от корделиерите или от привърженици на якобинците, които, по-зле осведомени от своите шефове, бяха дошли на Марсово поле въпреки заповедта, отменяща идването им.

По-голямата част от тези хора носеха съвсем непознати тогава имена. Но те нямаше да се забавят да придадат на имената си различна известност.

Това бяха: Робер, госпожица Дьо Кералио, Ролан, Брюн — работник печатар, той щеше да стане маршал на Франция; Ебер — писател общественик, бъдещ редактор на ужасния „Пер Дюшен“; Шомет, журналист, учещ за лекар; Сержан, гравьор на мед, който щеше да стане шурей на Марсо и щеше да прави постановките на патриотичните празници; Фабр д’Еглантен, авторът на „Писмовна интрига“301; Анрио, жандармът на гилотината; Майар, страховитият ключар на Шатле, когото бяхме изгубили от очи след 6 октомври и когото ще открием отново на 2 септември; Изабей-баща и Изабей-син, може би единственият от актьорите, участващи в тази сцена, който би могъл да я разкаже, все още млад и жизнен на своите четирийсет и осем години.

— Веднага! — викаше народът. — Веднага!

Мощни аплодисменти се разнесоха над Марсово поле.

— Но кой ще държи перото? — попита нечий глас.

— Аз, вие, ние, всички — извика Бийо. — Това наистина ще бъде петиция от народа.

Един патриот се отдалечи тичешком — той отиваше да намери хартия, мастило и пера. Докато го чакаха, се хванаха за ръце и затанцуваха фарандола, пеейки знаменитата „Ще върви“.

След десет минути патриотът се върна с хартия, пера и мастило. От страх да не би да не стигне, той беше купил цяла бутилка мастило, един пакет пера и пет или шест тетрадки хартия.

Тогава Робер взе перото и под диктовката на госпожица Дьо Кералио, господин и госпожа Ролан, които се редуваха, написа следната петиция:

Когато петицията беше съставена, настъпи тишина. Мигновено бе прекратен всякакъв шум, челата се вдигнаха и Робер прочете на висок глас редовете, които нашите читатели вече знаят. Те отговаряха на желанието на всички, така че не беше направена никаква забележка. Напротив, при последното изречение избухнаха единодушни аплодисменти.

Настана време петицията да бъде подписана. Вече не бяха двеста-триста души — бяха може би десет хиляди и понеже през всички изходи към Марсово поле тълпите продължаваха да прииждат, беше очевидно, че преди да измине и час, петнайсет хиляди души ще наобиколят олтара на родината.

Членовете на комисията, която беше съставила петицията, се подписаха първи, после предадоха перото на съседите си. После, тъй като за секунди долната част на страницата беше покрита с подписи, раздадоха бели листове хартия със същия формат като този на петицията. Номерирани, тези листа щяха да бъдат добавени впоследствие.

След като раздадоха листовете, най-напред се подписваха върху декоративните съдове, поставени по четирите ъгъла на олтара на родината, после по стъпалата, върху коленете, върху формите на шапките, върху всичко, което предлагаше някаква опора.

Все пак, според заповедите на Събранието, предадени на Лафайет, които имаха отношение не към петицията, която се подписваше в този час, а към убийството от сутринта, първите отряди пристигнаха на Марсово поле, но заетостта около петицията беше такава, че почти не обърнаха внимание на войската.

Това, което щеше да се случи обаче, имаше известно значение.