Графиня Дьо Шарни

97.Господин Дьо Буйе

Нека видим какво правеше в тези тревожни часове господин маркиз Дьо Буйе, когото с такова нетърпение очакваха във Варен и върху когото почиваха последните надежди на кралското семейство.

Към девет часа вечерта, сиреч почти по времето, когато бегълците пристигаха в Клермон, господин Дьо Буйе напускаше Стене заедно със сина си и напредваше към Дюн, за да се приближи до краля. При все това, стигайки на четвърт левга от последния град, той се уплаши да не би присъствието му да бъде забелязано и се спря заедно с другарите си край пътя, като се настани в един ров и държеше конете по-назад. Там зачакаха. Това беше часът, когато по всяка вероятност трябваше да се появи куриерът на краля.

При подобни обстоятелства минутите сякаш са часове, а часовете — цели векове.

Чуха как сърцата бият бавно и с онази безстрастност, която чакащите биха искали да има биенето на сърцата им — десет часът, единайсет часът, полунощ, един, два и три часът сутринта. Между два и три часа започна да изгрява денят. През тези шест часа на очакване и най-малкият шум, който достигаше до ушите на бдящите, било приближаващ се, било отдалечаващ се, им носеше надежда или отчаяние. Когато настъпи денят, малката група се отчая.

Господин Дьо Буйе помисли, че е станало някакво произшествие, но като не знаеше какво, нареди да се връщат към Стене, за да може, намирайки се в центъра на войските си, да противостои на евентуалното произшествие. Така че се качиха на конете и поеха бавно ходом по пътя за Стене. Бяха на не повече от четвърт левга от града, когато обръщайки се, господин Луи дьо Буйе забеляза далеч от тях по пътя прах, вдигнат от препускащите копита на множество коне. Спряха и зачакаха.

Колкото повече новите конници се приближаваха, толкова по-познати изглеждаха.

Най-накрая вече нямаше никакво съмнение, че това бяха господата Жюл дьо Буйе и Дьо Режкур.

Малкият отряд се понесе насреща им.

В мига на срещата всички усти от едната група отправиха един и същ въпрос; всяка уста от другата отправи един и същ отговор.

— Какво се е случило?

— Кралят е задържан във Варен!

Беше почти четири часът сутринта.

Новината беше ужасяваща. Беше толкова по-ужасяваща и от това, че двамата младежи, настанени в края на града в странноприемницата „Великият монарх“, където изведнъж се бяха оказали в хватката на бунта, бяха принудени да си пробиват път през тълпата и всичко това, без да отнесат със себе си някакви точни сведения.

Колкото и да беше ужасна новината, тя все пак не разрушаваше всички надежди.

Господин Дьо Буйе, който като всички висши офицери се осланяше на абсолютната дисциплина, вярваше, без да помисли за пречките, че всички негови заповеди са изпълнени.

Обаче ако кралят беше арестуван във Варен, различните постове, които бяха получили заповед да потеглят след краля, трябваше да са пристигнали във Варен. Тези различни постове трябваше да бъдат съставени от четирийсет хусари от полка на Лозюн, командвани от господин Дьо Шоазьол; от трийсет драгуни в Сен-Менеулд, командвани от господин Дандоан; от сто и четирийсет драгуни в Клермон, командвани от господин Дьо Дамас; и накрая от шейсет хусари във Варен, командвани от господата Дьо Буйе и Дьо Режкур, с които, наистина, младежите не бяха успели да се свържат в момента на заминаването си, но които оставаха в тяхно отсъствие под командването на господин Дьо Рориж.

Вярно беше също така, че не бяха поискали да доверят нищо на господин Дьо Рориж, млад човек на двайсет години. Но господин Дьо Рориж щеше да получи заповеди от другите началници, господата Дьо Шоазьол, Дандоан или Дьо Дамас, и щеше да присъедини хората си към тези, дошли на помощ на краля. Така че в този час кралят трябваше да е заобиколен от около стотина хусари и сто и шейсет, сто и осемдесет драгуни. Това беше достатъчно, за да се отговори на бунта на едно по-голямо село с около хиляда и осемстотин души население.

Видяхме как събитията объркаха стратегическите изчисления на господин Дьо Буйе.

И така първият удар по тази увереност не закъсня.

Докато господата Дьо Буйе и Дьо Режкур докладваха своите сведения на генерала, видяха един конник да пристига с бесен галоп. Този конник носеше новините. Всички очи се обърнаха към него и разпознаха господин Дьо Рориж. Щом го разпозна, генералът препусна насреща му. Той беше в онова състояние на духа, когато човек изобщо не се притеснява от това, че стоварва върху невинен цялата тежест на гнева си.

— Какво ще рече това, господине — извика генералът, — защо сте напуснали поста си?

— Извинете, господин генерал — отвърна господин Дьо Рориж, — но идвам по заповед на господин Дьо Дамас.

— Е, какво, да не би господин Дьо Дамас да е във Варен с драгуните си?

— Господин Дьо Дамас е във Варен без драгуните си, с един офицер, един вахмистър и двама-трима души, господин генерал.

— А останалите?

— Останалите не пожелали да тръгнат.

— А господин Дандоан и драгуните му? — попита господин Дьо Буйе.

— Казаха, че са задържани при общината в Сен-Менеулд.

— Но поне господин Дьо Шоазьол е във Варен с неговите и вашите хусари? — извика генералът.

— Хусарите на господин Дьо Шоазьол преминаха на страната на народа и крещят: „Да живее нацията!“, а моите са пазени от Националната гвардия в казармата им.

— И вие не застанахте начело на тях, не изпозастреляхте всичките онези негодници и не се присъединихте към краля?

— Господин генерал, забравяте, че нямах такива заповеди, че господин Дьо Буйе и господин Дьо Режкур ми бяха началници и че изобщо не ми беше известно, че Негово величество трябва да премине през Варен.

— Това е вярно — казаха едновременно господата Дьо Буйе и Дьо Режкур, отдавайки дължимото на истината.

— При първия шум, който чух — продължи младши-лейтенантът, — слязох на улицата и разпитах. Научих, че една кола, в която, както казаха, били кралят и кралското семейство, била задържана преди почти четвърт час и че хората от тази кола били отведени в дома на прокурора на общината. Упътих се към дома на общинския прокурор. Имаше голяма тълпа от въоръжени хора. Биеше барабан, а камбаните звъняха обща тревога. Сред цялата тази навалица усетих как някой ме докосва по рамото, обърнах се и познах господин Дьо Дамас с наметало върху униформата: „Вие ли сте младши-лейтенантът, командващ варенските хусари?“ — каза ми той. — Да, господин полковник. — Познавате ли ме? — Вие сте граф Шарл дьо Дамас. — Е, добре, качвайте се на коня, без да губите нито секунда, и заминавайте за Дюн, за Стене… Препускайте, докато намерите господин маркиз Дьо Буйе. Кажете му, че Дандоан и неговите драгуни са пленени в Сен-Менеулд, че моите драгуни отказаха да ми се подчиняват, че има опасност хусарите на Шоазьол да преминат на страната на народа и че кралят и кралското семейство, които са арестувани в онази къща там, нямат друга надежда, освен него. При подобна заповед, господин генерал, помислих, че не бива да правя никакви възражения, а, напротив, трябва сляпо да се подчиня. Качих се на коня си, потеглих в кариер и ето ме тук.

— И господин Дьо Дамас не ви ли каза нищо друго?

— О, да, каза ми още, че ще използват всички начини да печелят време, за да можете да стигнете до Варен, господин генерал.

— Хайде — каза с въздишка господин Дьо Буйе, — виждам, че всеки е направил каквото е можал. Сега ние трябва да направим най-доброто, което можем.

После се обърна към граф Луи и каза:

— Луи, аз оставам тук. Тези господа ще разнесат заповедите, които ще издам. Най-напред отрядите от Муза и Дюн ще тръгнат веднага към Варен, преминавайки Мьоза и ще започнат атаката. Господин Дьо Рориж, занесете им тази заповед от мое име и им кажете, че ще получат подкрепления.

Младежът, на когото бе дадена тази заповед, козирува и тръгна за Дюн, за да я изпълни.

Господин Дьо Буйе продължи:

— Господин Дьо Режкур, отидете при швейцарския полк на Кастела, който е на път да се прибере в Стене. Където и да го настигнете, обяснете извънредността на положението и им предайте заповедта ми да удвоят бързината на придвижване. Вървете.

После, като видя, че младият офицер потегля в посока, противоположна на онази, в която бе тръгнал с цялата възможна за вече изтощения му кон бързина господин Дьо Рориж, той се обърна към втория си син.

— Жюл — каза той, — смени коня си в Стене и заминавай за Монмеди. Нека господин Дьо Кленжлен нареди пехотният полк от Насау, който е в Монмеди, да тръгне към Дюн, а той лично да отиде в Стене. Върви!

Младежът козирува и потегли на свой ред. Най-накрая, обръщайки се към големия си син, господин Дьо Буйе каза:

— Луи, полкът на Кралските германски войници дали е в Стене?

— Да, татко.

— Той получи ли заповед да бъде готов по изгрев слънце?

— Лично предадох заповедта от ваше име на полковника му.

— Доведи ми го, ще чакам тук, на пътя. Може би ще ми донесат още новини. Кралските германски войници сигурни ли са?

— Да, татко.

— Е, добре, техният полк ще ни е достатъчен. Ще тръгнем с него към Варен. Върви!

И граф Луи потегли на свой ред. Десет минути по-късно се върна.

— Кралските германски войници ме следват — каза той на генерала.

— Значи си ги намерил готови за поход?

— За мое най-голямо учудване, не. Командирът им трябва да не ме е разбрал добре вчера, когато му предавах вашата заповед, защото го намерих в леглото. Но той стана и ми обеща да отиде в казармите и да ускори тръгването. Понеже се страхувах да не загубите търпение, дойдох да ви съобщя причината за закъснението.

— Добре — каза генералът, — тогава значи те ще дойдат?

— Командирът им каза, че ме следва.

Почакаха десет минути, четвърт час, двайсет минути, но никой не се появяваше. Генералът нетърпеливо погледна сина си.

— Ще се върна, татко — каза синът му.

И като подкара коня си в галоп, влезе обратно в града. Времето, изглеждащо толкова много за нетърпението на господин Дьо Буйе, беше лошо използвано от командира. Едва няколко души бяха готови. Младият офицер се оплака горчиво, повтори заповедта на генерала и след като получи отново обещание от командира на полка, че след пет минути войниците му ще бъдат извън града, се върна при баща си.

На връщане той забеляза, че портата, през която беше минал вече четири пъти, се охранява от Националната гвардия. Отново изчакаха пет минути, десет минути, четвърт час. Никой не се появяваше. А при това господин Дьо Буйе разбираше, че всяка загубена минута може да струва една година от живота на пленниците.

Видяха по пътя да се задава един кабриолет, който се движеше по посока на Дюн.

Кабриолетът беше на Леонар, който, все по-уплашен, продължаваше пътя си.

Господин Дьо Буйе го спря. Но колкото повече бедният момък се отдалечаваше от Париж, толкова повече споменът за това как бе отмъкнал наметалото и шапката на брат си и за госпожа Дьо л’Ааж, която заради него не беше фризирана добре и която го очакваше, за да бъде фризирана, все по-често минаваха през ума му и предизвикваха в него такъв хаос, че господин Дьо Буйе не успя да измъкне нищо смислено.

Наистина Леонар беше потеглил от Варен преди арестуването на краля и не можеше да съобщи нищо ново на господин Дьо Буйе.

Този малък инцидент успя да накара генерала да потърпи още няколко минути. Но най-накрая, след като измина почти час, след като беше предадена заповедта на командира на Кралските германски войници, господин Дьо Буйе прикани сина си да влезе за трети път в Стене и да не се връща обратно без полка.

Граф Луи тръгна побеснял. Когато пристигна, гневът му още повече нарасна — едва петдесетина души бяха по конете!

Той пое тези петдесет човека за начало и с тях отиде да завземе портата, което му осигуряваше свободно влизане и излизане. После се върна при генерала, който все така чакаше, уверявайки го, че този път е следван от командира на полка и неговите войници.

Но си мислеше така. Едва десет минути по-късно, когато щеше да се върне в града за четвърти път, се видя челото на колоната на Кралските германски войници.

При всички други обстоятелства господин Дьо Буйе щеше да накара собствените му хора да арестуват командира им. Но в подобен момент той се боеше да не би да предизвика недоволството на войниците и командирите им. Той се задоволи да му отправи няколко упрека за забавянето. После се обърна с реч към войниците, в която им каза каква почетна мисия е определена за тях; как не само свободата, но и животът на краля и кралското семейство зависят от тях. Той обеща на офицерите почести, а на войниците възнаграждения и за начало разпредели четиристотин луи.

Речта му, получила такъв завършек, предизвика въздействието, което очакваше. Мощен вик: „Да живее кралят!“, отекна и целият полк тръгна в бърз галоп към Варен.

В Дюн се натъкнаха на отряда от трийсет души, който господин Дезлон, напускайки Дюн заедно с Шарни, беше оставил там да охранява моста на Мьоза. Взеха със себе си тези трийсет човека и продължиха пътя си. Понеже трябваше да изминат осем дълги левги през местност с много изкачвания и спускания, не вървяха с хода, който биха желали. Трябваше да стигнат, но да стигнат с войници, които са в състояние да удържат при евентуален сблъсък или да стрелят, ако се наложи. При все това усещаха, че напредват през неприятелски места — камбаните по селата вляво и вдясно от пътя биеха тревога. На няколко пъти пред себе си чуха нещо като пушечна стрелба. Но непрестанно напредваха…

При Гранж-о-Боа един конник без шапка, навел се на коня си, който сякаш поглъщаше пътя, изглеждаше като че ли още отдалеч ги вика. Ускориха хода и полкът и ездачът се приближиха. Този конник беше господин Дьо Шарни.

— При краля, господа! При краля! — викна той от най-далечното разстояние, от което можеха да го чуят, като вдигна ръка.

— При краля! Да живее кралят! — викнаха едновременно войници и офицери.

Шарни зае място в редиците им. Той изложи с няколко думи положението: кралят все още беше във Варен. Значи не всичко е загубено. Конете бяха доста изморени. Но това нямаше значение, щяха да издържат на препускането — конете се бяха натъпкали със зоб, хората се бяха нажежили до бяло от речта и луидорите на господин Дьо Буйе. Полкът препускаше като ураган с викове: „Да живее кралят!“

В Крепи срещнаха един свещеник. Този свещеник беше конституционен. Като видя цялата тази войска, препускаща към Варен, каза:

— Вървете! Вървете! За щастие ще пристигнете твърде късно.

Граф Дьо Буйе го чу и препусна към него с вдигната сабя.

— Нещастнико! — извика след него баща му. — Какво правиш?

Наистина младият граф разбра, че ще убие беззащитен човек и че този човек е духовник — което правеше престъплението двойно. Затова измъкна крака си от стремето и ритна свещеника в гърдите.

— Ще пристигнете твърде късно! — повтори свещеникът, търкулвайки се в праха.

Продължиха пътя си, проклинайки пророка на нещастието.

В това време малко по малко шумът от пушечните изстрели започваше да се чува все по-ясно. Това бяха господин Дезлон и неговите седемдесет хусари, счепкали се с горе-долу също толкова мъже от Националната гвардия. Дадоха залп по националните гвардейци, разпръснаха ги и преминаха.

Но там научиха от господин Дезлон, че към осем часа сутринта кралят е заминал от Варен.

Господин Дьо Буйе извади часовника си — беше девет часът без пет минути.

Добре! Не всяка надежда е загубена. Не можеше и да се помисли да се премине през града поради барикадите. Щяха да заобиколят Варен.

Щяха да заобиколят отляво. Отдясно беше невъзможно поради особеностите на терена.

Наляво трябваше да преминат през една река. Но господин Дьо Шарни увери, че може да се прегази.

Щяха да оставят Варен от дясната си страна и да препуснат през полето. Щяха да атакуват ескорта по пътя за Клермон, колкото и да се окажеше многоброен. Щяха да освободят краля или да умрат.

На две-трети левги по-нагоре от града се натъкнаха на реката. Шарни пръв подкара коня си, последваха го господата Дьо Буйе, офицерите се устремиха след тях, войниците следваха офицерите. Течението на реката изчезна под конете и униформите. За десет минути бродът беше преминат.

Преминаването през водата освежи и конете, и конниците. Отново препуснаха в галоп, спускайки се като ято птици към пътя за Клермон. Изведнъж Шарни, който предшестваше на двайсет крачки отряда, спря и нададе вик — беше на брега на един канал с непристъпни брегове. Той беше забравил за тази трудност, открита от него по време на топографските проучвания на местността. Каналът се простираше на няколко левги и навсякъде беше толкова труден за преминаване, колкото и там, където бяха стигнали до него. Ако не го преминеха веднага, нямаше да го преминат никога.

Шарни даде пример, като се хвърли пръв във водата. Каналът нямаше брод, но конят на графа мощно преплува до другия бряг. Само че брегът на канала представляваше стръмен и хлъзгав склон, по който железните шипове на конските подкови не можеха да се закачат.

Три или четири пъти Шарни се опита да се изкачи. Но въпреки цялото умение на ловък ездач конят му винаги, след като полагаше отчаяни, интелигентни, почти човешки усилия, за да изкачи брега, се плъзгаше назад по липса на солидна опора и дишайки мъчително, падаше обратно във водата, почти затискайки ездача си.

Шарни разбра, че онова, което не можеше да направи неговият кон, — чистокръвно и подбрано животно, водено от опитен ездач, четиристотинте коня на полка нямаше също да могат. Така че това беше още един провалил се опит. Съдбата беше по-силна. Кралят и кралицата бяха загубени и след като не беше могъл да ги спаси, му оставаше само да се погуби заедно с тях.

Шарни опита едно последно усилие, безполезно като останалите, за да се изкачи до брега. Но по средата на изкачването заби сабята си в глината чак до средата на острието.

Тази сабя остана като опорна точка безполезна за коня, но в помощ на конника.

Наистина Шарни изостави стремената и поводите. Той остави коня си да се измъкне от тези съдбовни води както може без конник. Доплува до сабята, хвана я с ръка, сви се и след няколко напразни усилия, успявайки да стъпи върху нея, се изхвърли на брега.

Тогава се обърна и видя от другата страна на канала господин Дьо Буйе и сина му да плачат от гняв и войниците, които стояха мрачни и неподвижни, разбиращи след борбата, която Шарни бе водил пред очите им, колко безполезно би било да опитват да преминат този непреодолим канал.

Най-силно кършеше ръце от отчаяние господин Дьо Буйе, чиито начинания до този момент винаги бяха успявали, чиито действия винаги се бяха увенчавали с успех, заради когото в армията се беше родила поговорката: „Щастлив като Буйе“.

— О, господа! — провикна се той с измъчен глас. — Пак кажете, че съм щастливец!

— Не, генерале — отвърна Шарни от другия бряг. — Но бъдете спокоен, ще кажа, че сте направили всичко онова, което един човек може да направи, и тъй като ще го кажа аз, ще ми повярват. Сбогом, генерале.

И пеша, през нивите, целият оплискан в кал, със струяща от него вода, лишен от сабята си, останала в канала и от пистолетите си, чийто барут се беше намокрил, Шарни пое по пътя си и изчезна сред дърветата, които сякаш като предни постове на гората, стояха пред пътя.

Този път бе онзи, в края на краищата, по който отвеждаха краля и кралското семейство. Трябваше само да го следва, за да ги настигне.

Но преди да тръгне по него, той се обърна за последен път и видя на брега на проклетия канал господин Дьо Буйе и войската му, които въпреки очевидната невъзможност да продължат напред не можеха да се решат да потеглят назад. Той им отправи последен поздрав, после тръгна по пътя, навлезе в един завой и изчезна от погледите им.

Оставаше му да се води по голямата гълчава, която го предшестваше, състояща се от виковете, възгласите, заплахите, смеховете и проклятията на десет хиляди души.