Графиня Дьо Шарни

149.Нощта на 9 срещу 10 август

Нека нашите читатели разрешат да ги пренесем в една къща на улица „Ансиен-Комеди“, близо до улица „Дофен“, където на първия етаж живееше Фрерон. Да минем през вратата, безполезно е да звъним — той е на втория етаж при своя приятел Камий Демулен.

Докато изкачваме седемнайсетте стъпала, отделящи единия етаж от другия, да кажем набързо кой е Фрерон.

Фрерон (Луи-Станислас) бе синът на знаменития Ели-Катрин Фрерон388, така несправедливо и жестоко нападан от Волтер. Когато днес препрочитаме съчиненията на критика, насочван от журналиста срещу автора на „Орлеанската дева“, на „Философски речник“ и на „Мохамед“, се учудваме, че журналистът е предвидил през 1754 година точно онова, което става през 1854, сиреч сто години по-късно.

Фрерон-синът, който тогава беше на трийсет и пет години, раздразнен от несправедливостите, с които бе видял да отрупват баща му — умрял от мъка през 1776 година след спирането на неговия вестник „Литературна година“, — Фрерон усърдно бе прегърнал революционните принципи и издаваше или щеше да издава по онова време „Ораторът на народа“.

Вечерта на 9 август той беше, както казахме, при Камий Демулен, където вечеряше с Брюн, бъдещия маршал на Франция, докато чакаше майстора в една печатница.

Барбару и Ребески бяха другите двама сътрапезници.

Само една жена присъстваше на тази вечеря, която приличаше на онези, които са си устройвали мъчениците, преди да отидат в цирка, и които се наричаха свободни вечери.

Тази жена беше Люсил.

Нежно име, очарователна жена, оставила болезнен спомен в аналите на революцията!

Ние не можем да те придружим в тази книга поне до ешафода, където поиска да се качиш, ти, любещо и поетично създание, защото това беше най-краткият път да настигнеш съпруга си. Но ще нахвърлим, минавайки, твоя портрет с два щриха на перото.

Само един портрет е останал от теб, бедно дете! Ти си умряла толкова млада, че художникът е бил принуден, така да се каже, да те улови в движение. Това е една миниатюра, която видяхме в онази възхитителна колекция на полковник Морен, която оставиха да се пръсне със смъртта на този превъзходен човек, който с такова задоволство предоставяше съкровищата си на наше разположение.

На този портрет Люсил изглежда дребна, хубава и най-вече дръзка. Има нещо дълбоко плебейско в очарователното й лице. В действителност тя бе дъщеря на бивш служител от Министерството на финансите и на едно много красиво създание, за което твърдяха, че е било любовница на министъра на финансите Тере. Люсил, както го доказва името й — Люсил Дюплеси-Ларидон, беше от простонароден произход, досущ като госпожа Ролан.

Един брак по любов съедини през 1791 година тази относително богата девойка с онова ужасно дете, с онзи хлапак-гений, когото наричаха Камий Демулен.

Камий, беден, твърде грозен, говорещ трудно поради заекването си, което му попречи да стане оратор и може би направи от него големия писател, когото познавате, та, Камий я съблазни едновременно с финеса на ума си и с добротата на сърцето си.

Камий, каквото и да беше мнението на Мирабо, който беше казал: „Никога няма да направите нищо от революцията, ако не я дехристиянизирате“, се венча в църквата „Сен Сюлпис“ според католическия ритуал. Но през 1792 година, когато му се роди син, той отнесе този син в Кметството и поиска републиканско кръщение за него.

Там, в един апартамент на втория етаж на тази къща на улица „Ансиен-Комеди“ се разгръщаше за голяма уплаха и в същото време за голяма гордост на Люсил целият план за въстание, който Барбару признаваше, че е изпратил три дни по-рано в своите панталони на перачката.

Така че Барбару, който нямаше голяма вяра в успеха на преврата, подготвен от самия него, и който се плашеше да не попадне във властта на победоносния кралски двор, показваше с антична простота отровата, приготвена му както тази на Кондорсе, от Кабанис.

В началото на вечерята Камий, който не хранеше по-големи надежди от Барбару, беше казал, вдигайки чашата си, така че да не бъде разбран от Люсил:

— Edamus et bibamus, cras enim moriemur!389

Ho Люсил беше разбрала.

— Хубаво! — беше казала тя. -Защо трябва да се говори на език, който не разбирам? Досещам се какво каза, хайде, Камий! Бъди спокоен, не аз съм тази, която ще ти попречи да изпълниш мисията си.

И след това уверение бяха заговорили свободно и на висок глас.

Фрерон бе най-решителен от всички — знаеха, че е влюбен безнадеждно в една жена, обаче не знаеха коя е жената. Отчаянието му при смъртта на Люсил разбуди тази съдбоносна тайна.

— А ти, Фрерон — попита го Камий, — имаш ли отрова?

— О! Ако утре не успеем, ще се самоубия! — каза той. — Толкова съм уморен от живота, че само търся предлог да се отърва от него.

Ребески беше този, който се надяваше на най-добър резултат от борбата.

— Познавам моите марсилци — казваше той. — Избрал съм ги със собствените си ръце. Сигурен съм в тях от първия до последния. Нито един няма да отстъпи!

След вечерята предложиха да отидат у Дантон.

Барбару и Ребески отказаха, като казаха, че ги чакат в казармата на марсилците.

Фрерон имаше среща в Комуната със Сержан и Манюел.

Брюн щеше да прекара нощта при Сантер.

Всеки беше свързан посредством някаква нишка със събитието.

Разделиха се. Камий и Люсил отидоха сами у Дантон.

Двете семейства бяха тясно свързани, не само мъжете, но и жените.

Дантон вече ни е познат. Самият аз след майсторите, които са го обрисували с едри щрихи, неведнъж съм се опитвал да го опиша.

Жена му е по-малко известна. Да кажем няколко думи за нея.

Все така при полковник Морен можеше да се прочете един спомен за тази забележителна жена, която беше обект на дълбоко обожание от страна на съпруга си. Само че от нея съвсем не беше останала миниатюра, както от Люсил, а гипсова отливка от лицето й.

Мишле смята, че тази отливка е направена след смъртта й.

Характерът й беше изтъкан от доброта, спокойствие и сила. Без да е все още болна от болестта, която я уби през 1793 година, тя вече беше тъжна и неспокойна, сякаш, бидейки близо до смъртта, тя предусещаше бъдещето. Преданието добавя, че тя била благочестива и свенлива.

Въпреки това обаче един ден тя се беше изказала високо и ясно, макар и мнението й да беше противоположно на това на родителите й — това беше денят, когато тя заяви, че иска да се омъжи за Дантон.

Както Люсил у Камий Демулен, и тя беше открила зад тази мрачна и потресаваща външност на непознатия мъж, без име и състояние, божеството, което, както Юпитер бе сторил със Семела, трябваше да я погълне.

Чувстваше се, че бедното създание се е свързало с едно щастие, изпълнено с бури. Но може би в решението му имаше толкова набожност, колкото и любов към този ангел на сенките и светлината, който трябваше да има зловещата чест да обобщи великата 1792 година, както Мирабо беше обобщил 1791 и както Робеспиер щеше да обобщи 1793.

Когато Камий и Люсил пристигнаха у Дантон — двете семейства живееха врата до врата — Люсил и Камий, както казахме, на улица „Ансиен-Комеди“, а Дантон на улица „Паон-Сен-Андре“, — госпожа Дантон плачеше, а Дантон с решително изражение на лицето се опитваше да я утеши.

Съпругата отиде при другата съпруга, съпругът — при другия съпруг. Жените се прегърнаха, мъжете си стиснаха ръцете.

— Мислиш ли, че ще стане нещо? — попита Камий.

— Надявам се — отвърна Дантон. — При все това Сантер е несигурен. За щастие, по мое мнение, утрешното дело не е дело за личен интерес, за индивидуален водач. Гневът от една продължителна бедност, общественото възмущение, чувството за наближаващата заплаха, убеждението, че Франция е предадена — ето на какво трябва да се разчита. Четирийсет и седем секции от четирийсет и осем са гласували за свалянето на краля от престола. Всяка от тях е избрала по трима комисари, които да се съберат в Комуната и да спасят родината.

— Да спасят родината — каза Камий и поклати глава, — това е твърде утопично.

— Да. Но в същото време идеята набира популярност.

— А Марат? А Робеспиер?

— Естествено, не са видели нито единия, нито другия. Единият се е скрил на тавана си, а другият — в мазето си. Като премине опасността, ще ги видим да се появяват отново, единият като някоя невестулка, а другият като някой бухал.

— А Петион?

— О! Трудно е да се каже с кого е! На четвърти обяви война на двореца. На осми предупреди департамента, че вече не отговаря за безопасността на краля. Тази сутрин предложи да бъдат разположени национални гвардейци на Карусел. Тази вечер поиска от департамента двайсет хиляди франка, за да отпрати марсилците.

— Той приспива двора — каза Камий Демулен.

— И аз така мисля — каза Дантон.

В този момент влезе една нова двойка. Това бяха господин и госпожа Робер.

Спомняте си, че госпожа Робер (госпожица Дьо Кералио) диктуваше на 17 юли 1791 година на олтара на родината знаменитата петиция, която се приписваше на мъжа й.

Точно обратното на другите две двойки, в които мъжът превъзхождаше жената, тук жената превъзхождаше мъжа.

Робер беше дебел мъж на около трийсет и пет-четирийсет години, член на клуба на корделиерите, притежаващ повече патриотизъм, отколкото талант, нямащ никакви писателски способности, голям неприятел на Лафайет и много амбициозен, ако се вярва на „Записките“ на госпожа Ролан.

Госпожа Робер беше тогава на трийсет и четири години. Тя беше дребна, пъргава, духовита и горда. Отгледана от баща си, Гиньоман дьо Кералио, кавалер на ордена „Свети Луи“, член на Академията, между чиито ученици имаше един млад корсиканец, чийто голям успех той далеч не можа да предвиди; та, както казахме, отгледана от баща си, госпожица Дьо Кералио неусетно се превърна в учена жена писател. На седемнайсет години тя пишеше, превеждаше, съставяше. На осемнайсет създаде един роман — „Аделаид“. Тъй като пенсията на баща й не му стигаше, за да преживява, той пишеше в „Меркюр“ и във „Вестник на учените“ и неведнъж бе подписвал работи на дъщеря си, които далеч не бяха по-лоши от собствените му. Така тя достигна до този жив и пъргав ум, който направи от нея една от най-неуморимите журналистки на времето.

Съпрузите Робер идваха от квартала Сен Антоан. Гледката му била странна, казваха те.

Нощта била хубава, нежно осветена от луната, привидно спокойна. По улиците нямало никого или почти никого. Само всички прозорци били осветени и сякаш всички тези светлинки блестели, за да озарят нощта.

Това било зловещ ефект, съвсем различен от празнична илюминация. Не било и онази светлина, която бди над покойниците. Чувствало се, че предградието живее сред трескав сън.

В момента, когато госпожа Робер довършваше разказа си, звънът на една камбана накара всички да потреперят. Това беше първият звън за тревога, който отекваше от манастира на корделиерите.

— Хубаво! — каза Дантон. — Това са нашите марсилци. Досещах се, че именно те ще дадат сигнала.

Жените се спогледаха с ужас. Най-вече госпожа Дантон, чието лице издаваше всички признаци на уплаха.

— Сигналът ли? — каза госпожа Робер. — Нима ще атакуват двореца през нощта?

Никой не й отговори. Но Камий Демулен, който при първия звън на камбаната беше минал в съседната стая, се върна с една пушка в ръка.

Люсил нададе вик. После, чувствайки, че няма право да ограничава човека, когото обича, тя се хвърли в спалнята на госпожа Дантон, падна на колене и започна да плаче. Камий дойде при нея.

— Бъди спокойна — каза й той, — няма да се отделям от Дантон.

Мъжете излязоха. Госпожа Дантон беше сякаш пред умиране. Госпожа Робер, увиснала на врата на мъжа си, искаше да го придружи на всяка цена.

Трите жени останаха сами. Госпожа Дантон беше седнала и почти отчаяна. Люсил стоеше на колене и плачеше. Госпожа Робер обикаляше стаята с големи крачки и казваше, без да забелязва, че всяка от думите й удря право в сърцето на госпожа Дантон:

— Всичко това, всичко това е грешка на Дантон! Ако мъжът ми бъде убит, аз ще умра с него. Но преди да умра, ще промуша Дантон с кинжал.

Така измина почти час.

Чуха вратата на площадката да се отваря.

Госпожа Робер се устреми напред. Люсил вдигна глава. Госпожа Дантон остана неподвижна.

Това беше Дантон, който се прибираше.

— Сам! — провикна се госпожа Робер.

— Успокойте се — каза Дантон, — няма да стане нищо преди утрешния ден.

— Ами Камий? — попита Люсил.

— Ами Робер? — попита госпожица Дьо Кералио.

— Те са в в манастира на корделиерите, където съчиняват призив за въоръжаване. Дойдох да ви съобщя новините, да ви кажа, че тази нощ няма да има нищо, и доказателството за това е, че ще лягам да спя.

И той действително се хвърли напълно облечен на леглото, сякаш в този момент не се решаваше въпрос на живот и смърт между народа и монархията. В един часа сутринта Камий на свой ред се прибра.

— Нося ви новини от Робер — каза той. — Той отиде в Комуната, за да отнесе нашите възвания… Не се безпокойте, за утре е и все пак, и все пак!

Камий поклати глава като човек, който се съмнява. После опря същата тази глава на рамото на Люсил и заспа на свой ред. Той спеше вече почти половин час, когато на вратата се позвъни.

Госпожа Робер отиде да отвори.

Беше Робер. Той идваше да повика Дантон от името на Комуната.

Събуди Дантон.

— Я да вървят… и да ме оставят да спя! — извика той. — И утре е ден.

Робер и жена му излязоха. Те се прибраха у дома.

Скоро се позвъня отново.

Този път госпожа Дантон отиде да отвори. Тя въведе един едър рус момък на около двайсетина години, облечен като капитан от Националната гвардия. Той държеше пушка в ръката си.

— Господин Дантон? — попита той.

— Приятелю! — каза госпожа Дантон, разбуждайки мъжа си.

— Е, добре, какво? — изръмжа той. — Пак!

— Господин Дантон — каза едрият рус момък, — там долу ви чакат.

— Къде е това там долу?

— В Комуната.

— Кой ме чака?

— Комисарите от секциите и в частност господин Бийо.

— Побеснявам! — каза Дантон. — Добре! Кажете на Бийо, че идвам.

После, гледайки този младеж, чието лице му беше непознато и който, макар и почти дете, носеше знаците на почти висш чин, каза:

— Простете, господин офицер. Но кой сте вие?

— Аз съм Анж Питу, господине, капитан на Националната гвардия от Арамон…

— Аха!

— Победител от Бастилията.

— Хубаво!

— Получих вчера едно писмо от господин Бийо, който ми пишеше, че вероятно тук ще има жесток тупаник и че ще има нужда от всички добри патриоти.

— Е, и?

— Тогава тръгнах с онези от хората ми, които благоволиха да ме последват. Но понеже не са толкова добри пешеходци като мен, те останаха в Дамартен. Утре рано сутринта ще бъдат тук.

— В Дамартен? — попита Дантон. — Но това е на осем левги оттук.

— Да, господин Дантон.

— А на колко левги от Париж е Арамон?

— На деветнайсет левги… Ние тръгнахме тази сутрин в пет часа.

— Аха! И вие сте изминали деветнайсет левги през деня?

— Да, господин Дантон.

— И сте пристигнали?…

— В десет часа вечерта… Попитах за господин Бийо. Казаха ми, че сигурно е в предградието Сен Антоан, при господин Сантер. Но там ми казаха, че не са го виждали и че вероятно ще го намеря в клуба на якобинците на улица „Сен Оноре“. При якобинците не го бяха виждали и ми казаха да ида и да погледна в Кметството…

— И го намерихте в Кметството?

— Да, господин Дантон. Тогава той ми даде адреса ви и ми каза: „Не си уморен, нали, Питу? — Не, господин Бийо. — Е, добре, иди да кажеш на Дантон, че е мързеливец и че ние го чакаме.“

— По дяволите! — каза Дантон скачайки от леглото. — Ето един момък, който ме засрами. Да вървим, приятелю, да вървим!

И той отиде да прегърне жена си, после излезе с Питу.

Жена му леко въздъхна и отпусна глава на облегалката на фотьойла си.

Люсил помисли, че тя плаче и уважи мъката й.

При все това след миг, като видя, че тя не помръдва, събуди Камий. После отиде при госпожа Дантон — бедната жена беше припаднала.

Първите лъчи на деня се плъзгаха през прозорците. Денят обещаваше да е хубав. Но сякаш като злокобна поличба небето беше с цвят на кръв.