Графиня Дьо Шарни

8.Привидението

Както се бяха уговорили, тримата конници продължиха по пътя си до Дамартен.

В Дамартен пристигнаха към десет часа.

Всички имаха нужда да хапнат нещо, а и трябваше да наемат карета и коне.

Докато поднасяха обяда на Изидор и Себастиен, първият, обладан от мъка, а вторият от безпокойство, те не си бяха разменили и дума. През това време Батист беше завел конете на господаря си да почиват и се бе заел да намери карета и коне под наем.

Към обяд бяха приключили с храненето, а каретата и конете чакаха пред вратата.

Само че Изидор, който винаги сам беше разнасял пощата с каретата си, не знаеше, че когато се пътува с обичайната пощенска карета, тя трябва да се сменя на всеки пункт.

Ето защо тези, които отговаряха за стриктното спазване на тези правила, но които и самите те не спазваха, нямаха по всяко време карети в заслона и коне в конюшните.

Вследствие на това, въпреки че тръгнаха от Дамартен на обяд, пътниците стигнаха до бариерата едва към четири часа и половина, а в пет часа вечерта пред вратите на Тюйлери.

Там трябваше да се представят, тъй като господин Дьо Лафайет бе завзел всички постове и в тези смутни времена той отговаряше пред Събранието за краля и го пазеше съвестно.

Все пак, когато дьо Шарни спомена името си и назова това на своя брат, трудностите намаляха и Изидор и Себастиен бяха въведен в двора на швейцарците52 и оттам в средния двор.

Себастиен искаше веднага да го отведат на улица „Сен Оноре“, в къщата, където живееше баща му. Но Изидор му напомни, че тъй като Жилбер е на служба при краля, никой не би знаел по-добре от самия крал какво се е случило.

Себастиен, който разсъждаваше много точно, също бе достигнал до този извод.

Ето защо той последва Изидор.

Въпреки че бяха пристигнали предната вечер, гостуващите вече бяха успели да въдворят някои порядки в двореца Тюйлери. Изидор беше въведен по главните стълби от един прислужник и оставен да изчака в голяма стая със зелена тапицерия, слабо осветена от два свещника.

Останалата част от двореца също бе потънала в полумрак. В двореца, в който винаги бяха живели важни особи, силното осветление не беше запалено.

Прислужникът трябваше да получи сведения и за граф Дьо Шарни и за доктор Жилбер.

Детето седна на едно канапе, Изидор сновеше напред-назад.

След десет минути прислужникът се появи.

Граф Дьо Шарни беше при кралицата.

А що се отнася до доктор Жилбер, нищо не му се беше случило. Дори се смяташе, но без да може да се каже с точност, че той е при краля. „Кралят — беше казал камериерът — е в стаята си със своя лекар.“

Но тъй като кралят имаше четирима почетни лекари и един обикновен, не можеше да се знае точно доктор Жилбер ли е при краля.

Ако той беше там, щяха да го предупредят, че го чакат във вестибюла на кралицата.

Себастиен въздъхна облекчено. Нямаше повече от какво да се страхува. Баща му беше жив и здрав.

Той се отправи към Изидор, за да му благодари, че го е довел.

Изидор го целуна разплакан.

Самата мисъл, че Себастиен намира баща си, правеше още по-скъп брат му, когото беше изгубил и не можеше да открие. В този момент вратата се отвори и един прислужник извика:

— Господин виконт дьо Шарни?

— Аз съм — каза Изидор и се отправи към него.

— Господин виконт дьо Шарни е повикан от кралицата — каза прислужникът и се оттегли.

— Ще ме изчакате, нали, Себастиен — каза Изидор, — освен ако не ви повика доктор Жилбер? Знаете, че аз отговарям за вас пред баща ви.

— Добре, господине — каза Себастиен, — ще ви чакам и приемете още веднъж моите благодарности.

Изидор последва прислужника и вратата се затвори.

Себастиен отново седна на канапето.

И тогава, успокоен за здравето на баща си и за себе си, сигурен, че докторът ще му прости това, което е направил, той си спомни за абат Фортие и Питу и за притеснението, което е причинил на единия с бягството си, а на другия с писмото си.

Той не разбираше как така, въпреки закъснението им по пътя, Питу, който дори вървейки пеш, с дългите си крака можеше да се придвижва толкова бързо, колкото пощенската кола, не ги беше настигнал още.

И така както мислеше за Питу, той се замисли за обичайното му обкръжение. Мислеше за големите дървета, за красивите сенчести пътища, за синкавата далечина, която се разкрива отвъд горите. После си спомни тези странни видения, които му се явяваха понякога под същите големи дървета, в дълбочината на огромните сводове, образувани от клоните им.

Той мислеше за тази жена, която толкова пъти беше сънувал, и веднъж, поне така си мислеше, беше видял наистина в гората на Сатори, където се разхождаше през деня. Тя се появи, премина и изчезна като облак, отнесена от приказна каляска, водена от два великолепни коня.

И той си спомни за дълбокото вълнение, което тази гледка винаги предизвикваше, и потънал наполовина в този сън, промълви съвсем тихо:

— Моята майка! Моята майка!

Изведнъж вратата, която се затвори след Изидор дьо Шарни, се отвори отново. Този път се появи жена.

По някаква случайност очите на детето бяха вперени в тази врата, когато тя се появи.

Появяването на жената беше така свързано с това, което се въртеше в главата му, че виждайки как сънят му оживява чрез това истинско същество, детето потрепери.

У тази жена, която току-що пристигна, той съзря сянката и действителността.

Сянката от неговите сънища, действителността от Сатори.

Той се изправи рязко, сякаш имаше пружина на краката си. Отвори уста, очите му се уголемиха, зениците му се разшириха. От задъханата му гръд напразно се мъчеше да излезе звук.

Жената мина величествено покрай него, гордо и пренебрежително, без да му обърне внимание.

На пръв поглед изглеждаше спокойна, но смръщените й вежди, бледността, учестеното дишане показваха, че тя явно е под влиянието на силна нервна възбуда.

Жената прекоси по диагонал стаята, отвори срещуположната врата на тази, от която се бе появила, и се отдалечи по коридора.

Себастиен разбра, че ще я изгуби, ако не побърза. Той погледна объркано вратата, през която беше влязла, и вратата, през която излезе, сякаш за да се увери, че наистина е минала. После забърза след нея, преди копринената й рокля да изчезне зад ъгъла на коридора.

Но тя, като чу, че някой я следва, ускори крачка, сякаш се страхуваше, че я следят.

Себастиен забърза колкото може. Коридорът беше тъмен, той отново се изплаши, че видението ще изчезне.

А тя, като усети, че човекът зад нея върви все по-бързо, обърна се и почти побягна.

Себастиен нададе тих радостен вик: „Тя е, пак е тя!“

На свой ред, виждайки, че я преследва дете с протегнати към нея ръце и не разбирайки нищо от това преследване, тя стигна до стълбите и се спусна по тях.

Но едва бе слязла един етаж, и Себастиен също се появи в края на коридора и извика:

— Госпожо! Госпожо!

Този глас предизвика странно усещане в цялото тяло на младата жена. Стори й се, че нещо наполовина болезнено, наполовина очарователно я прободе в сърцето и оттам се разля по вените й като блага тръпка.

И тъй като не разбираше все още нищо от този повик и от чувството, което беше изпитала, тя удвои крачка и започна да потичва.

Но нямаше такава преднина пред детето, че да може да му се изплъзне.

Почти едновременно пристигнаха долу на стълбите.

Младата жена изтича на двора. Там я чакаше карета. Един прислужник държеше отворена вратата на каретата.

Тя бързо се качи и седна.

Но преди вратата да се затвори, Себастиен се бе промъкнал между прислужника и вратата, беше хванал края на роклята на бегълката, целуваше я страстно и почти проплакваше:

— О, госпожо! О, госпожо!

Тогава младата жена погледна това очарователно дете, което първо я бе изплашило, и му каза по-меко, отколкото обикновено говореше, въпреки че гласът й все още издаваше смесица от вълнение и страх:

— Добре, приятелю — каза тя. — Защо тичате след мен, защо ме викате? Какво искате от мен?

— Искам — каза детето задъхано, — искам да ви видя, да ви целуна.

И съвсем тихо, за да може само младата жена да го чуе, каза:

— Искам да ви наричам моя майка.

Младата жена извика, хвана с две ръце главата на детето и сякаш внезапно бе открила нещо, тя живо го притегли към себе си и горещо го целуна по челото.

После тя на свой ред се изплаши да не би някой да й отнеме това дете, което току-що бе намерила. Тя го придърпа в каретата, бутна го на отсрещната страна и сама затвори вратата. Свали стъклото само за да каже:

— Към вкъщи, улица „Кок-Ерон“ номер девет, при първата врата откъм улица „Платриер“.

После се обърна към детето:

— Как се казваш? — попита тя.

— Себастиен.

— Ела, Себастиен, ела тук, до сърцето ми!

Тя се облегна назад, сякаш всеки момент щеше да припадне.

— О! — промълви тя. — Какво е това непознато усещане? Това ли е, което наричат щастие?