Графиня Дьо Шарни

42.Това, което кралицата беше видяла в една гарафа преди двайсет години в замъка Таверне

Като стана от масата за игра, кралят се отправи към групата от младежи, чиито смехове бяха привлекли вниманието му точно преди да влезе в салона. При неговото приближаване настъпи пълно мълчание.

— Е, добре, господа — попита той, — нима кралят е толкова нещастен, че носи тъга със себе си?

— Сир… — прошепнаха младежите.

— Беше ви много весело и смехът беше силен, когато преди малко влязохме аз и кралицата.

После, като поклати глава, каза:

— Горко на кралете, пред които не се осмеляват да се смеят.

— Сир — каза господин Дьо Ламет, — уважението…

— Скъпи Шарл — каза кралят, — когато излизахте от пансиона си в неделите или четвъртъците и аз ви канех на забавите във Версай, нима се лишавахте от смеха, защото бях там? Току-що казах: „Горко на кралете, пред които не се осмеляват да се смеят!“ Сега казвам: „Щастливи са кралете, пред които се смеят!“

— Сир — каза господин Дьо Кастрие, — то е, защото причината, поради която се смеем, няма да се стори от най-смешните на Ваше Величество.

— Но за какво говорехте, господа?

— Сир — каза Сюло и излезе напред, — предавам виновника на Ваше Величество.

— А! Това сте вие, господин Сюло — каза кралят. — Четох последния брой на „Деянията на апостолите“. Внимавайте! Внимавайте!

— За какво, сир? — попита младият журналист.

— Вие си падате твърде много роялист — може да си навлечете неприятности с образа на любовника на госпожица Тероан.

— С господин Попюлюс? — каза, смеейки се Сюло.

— Точно така. И какво стана с героинята на вашата поема?

— С Тероан ли?

— Да… Вече не чувам да се говори за нея.

— Сир, мисля, че на нея й се струва, че нашата революция не върви много бързо и е отишла да задейства тази в Брабант. Ваше Величество вероятно знае, че тази непорочна амазонка е родом от Лиеж?

— Не, не знаех… По повод на нея ли се смеехте преди малко?

— Не, сир, по повод на Националното събрание.

— Охо! Господа! Тогава направихте добре, че станахте сериозни, като ме видяхте. Не мога да позволя да се присмиват на Националното събрание в дома ми. Вярно е — добави кралят, с вид на човек, който се предава, — че не съм у дома си, а у принцеса Дьо Ламбал. И така, значи, без да се смеете или смеейки се съвсем тихо, можете да ми кажете какво ви караше да се смеете толкова високо.

— Кралят знае ли за какво ставаше въпрос днес по време на заседанието на Националното събрание?

— Да, и това дори много ме заинтересува. Не ставаше ли въпрос за новата машина за екзекутиране на престъпници?

— Предложена от господин Гийотен на нацията… Да, сир — каза Сюло.

— Охо! Господин Сюло, вие се подигравате на господин Гийотен, на един филантроп? А така! Но вие забравяте, че и аз съм филантроп.

— О, сир! Разбирам, но има филантроп… и филантроп. Има, например, начело на френската нация един филантроп, който отмени разпитите с изтезания. Него ние уважаваме, обожаваме го. Ние правим нещо повече — обичаме го, сир.

Всички младежи се поклониха като един.

— Но — продължи Сюло, — има и други, които, бидейки вече лекари, които държат в ръцете си хиляди начини, по-сполучливи или по-несполучливи, да връщат болните към живота, а търсят начин да накарат да го напуснат тези, които се чувстват добре. А! Бога ми, тези, сир, ще помоля Ваше Величество да ми ги остави на мен.

— И какво ще ги правите, господин Сюло? Ще ги обезглавите без болка? — попита кралят, правейки намек за претенциите, изказвани от доктор Гийотен. — Ще бъдат ли доволни да усетят една лека хладина по врата?

— Сир, това е, което им пожелавам — каза Сюло, — но не е това, което им обещавам.

— Как така, което им пожелавате? — каза кралят.

— Да, сир, много ми харесва хората, които изобретяват нови машини, да ги опитват. Не оплаквам особено майстор Обрио, пръв изпитал стените на Бастилията, и месир Ангьоран дьо Марини, захранил бесилката на Монфокон. За нещастие нямам честта да бъда крал. За щастие нямам късмета да бъда съдия. Значи е вероятно, че ще бъда задължен да се придържам по отношение на почитаемия Гийотен към това, което съм му обещал и което вече съм започнал да изпълнявам.

— И какво сте обещали или по-скоро изпълнили?

— Ами дойде ми в ума, сир, че този голям благодетел на човечеството трябва да получи награда за благодеянието си. А пък утре сутрин, в броя на „Деяния на апостолите“, който се печата тази нощ, ще се състои кръщение. Справедливо е дъщерята на господин Гийотен, призната публично днес от баща й пред Националното събрание, да се нарича госпожица Гилотина.

Кралят не успя да сдържи усмивката си.

— И понеже няма нито сватба, нито кръщене без песен — каза Шарл Ламет, — господин Сюло е написал две песни в чест на своята кръщелница.

— Две! — каза кралят.

— Сир — каза Сюло, — по една за всеки вкус.

— И каква мелодия сте им сложили? Почти не виждам друга, освен De profundis167, която да й отива.

— Пфу, сир! Ваше Величество забравя съгласието, което би имало, за да стане тази работа с отрязването на врата от дъщерята на господин Гийотен… сиреч вятър работа! Не, сир, едната от песните ми е по мелодия, която е много на мода, тази на менуета от Екзоде. Другият вариант става на всички мелодии, на потпури.

— И можем ли да предвкусим от вашата поезия, господин Сюло? — попита кралят.

Сюло се поклони.

— Аз не съм от Националното събрание — каза той, — за да имам претенциите да ограничавам правомощията на краля. Не, аз съм един верен поданик на Негово Величество и моето мнение е, че кралят може всичко, което иска.

— Тогава ви слушам.

— Сир, подчинявам се — каза Сюло.

И запя полугласно по мелодията, както казахме, на менуета от Екзоде, следната песен:

Смехът на младежите се усили. И макар че това се стори не особено весело на краля, понеже Сюло беше от най-преданите му хора, той не позволи да му проличи чувството, което без да си дава сметка, стягаше сърцето му.

— Но, драги ми господин Сюло — каза той, — вие ни казахте, че са две песни — това беше кръстницата, сега да минем към кръщелницата.

— Сир — каза Сюло, — кръщелницата ще има честта да ви бъде представена. Ето я, по мелодията на „Париж е за краля“168.

— Е, добре, господа, вие се смеете — каза кралят. — А ако при все това тази машина на господин Гийотен е предназначена да спести ужасните страдания на нещастните осъдени! Какво иска обществото, когато изисква смъртта на един виновен човек? Чисто и просто ликвидирането на индивида. Ако това ликвидиране е съпроводено със страдание, както при умъртвяването с колело, при разчекването на четири части, това вече не е правосъдие, а отмъщение.

— Но, сир — възрази Сюло, — кой казва на Ваше Величество, че болката е премахната от факта на отделянето на главата от тялото? Кой казва, че животът не оцелява едновременно в тези два отломъка и че умрелият не страда двойно от съзнанието за своята двойственост?

— Това е въпрос — каза кралят, — който би трябвало да се обсъжда от експертите. Впрочем трябваше да е направен един опит, мисля, че в Бисетр, тази сутрин. Никой от вас ли не е присъствал на експеримента?

— Не, сир! Не, не, не! — отговориха почти хорово дванайсетина-петнайсет насмешливи гласове.

— Аз бях там, сир — каза един глас.

Кралят се обърна и разпозна Жилбер, който, влизайки по време на обсъждането, се беше приближил почтително и беше мълчал до този момент, като отговори само на запитването на краля.

— А! Това сте вие, докторе — каза кралят, трепвайки. — Вие сте били тук?

— Да, сир.

— И как, успешно ли мина опитът?

— Напълно, при първите двама, сир. Но при третия, макар че гръбначният стълб беше прерязан, бяха принудени да довършат отрязването на главата с нож.

Младежите слушаха с отворени уста и опулени очи.

— Как, сир! — каза Шарл Ламе, говорейки очевидно едновременно от свое име и от името на всички останали. — Тази сутрин са екзекутирали трима души?

— Да, господа — отвърна кралят, — само че тези трима души бяха трупове, осигурени от Отел-Дийо169. А вашето мнение, господин Жилбер?

— За кое, сир?

— За инструмента.

— Сир, това е очевиден напредък по отношение на този род машини, изобретени до днес. Но произшествието, станало с третия труп, доказва, че тази машина има нужда от усъвършенстване.

— И как е направена? — попита кралят, у когото се пробуди духът на механика.

Тогава Жилбер се опита да обясни. Но кралят, като не можа да долови от думите му формата на инструмента, каза:

— Елате, елате, докторе. Ето тук на масата има пера, мастило и хартия… Рисувате добре, надявам се?

— Да, сир.

— Добре, ще ми направите скица, така ще разбера по-добре.

И понеже младежите, удържани от почтителността, не се осмелиха да го последват, без да бъдат поканени, Луи XVI каза:

— Елате, елате, господа, тези въпроси интересуват цялото човечество.

— Освен това, кой знае… — каза Сюло полугласно. — Дали на някого от нас не е съдено да има честта да се ожени за госпожица Гилотина? Хайде, господа, хайде да се запознаем с нашата годеница.

И като последваха краля и Жилбер, всички застанаха около масата, пред която по покана на краля Жилбер седна, за да обясни по-лесно творението.

Жилбер започна скицата, чиито очертания Луи XVI следеше най-внимателно и добросъвестно.

Нищо не беше пропуснато, нито платформата, нито стълбата, водеща към нея, нито люлката, нито малкото прозорче, нито желязото, изрязано във формата на полумесец. Едва бе довършил последната подробност, когато кралят го спря.

— По дяволите! — каза той. — Няма нищо учудващо в това, че опитът не е успял и то най-вече третия път.

— Как така, сир? — попита Жилбер.

— Това се дължи на формата на сатъра — каза Луи XVI. — Трябва и понятие да си нямаш от механика, за да придадеш на нещо, предназначено да реже материя, която оказва съпротивление, формата на полумесец.

— А каква форма бихте му придали, Ваше Величество?

— Много просто, триъгълна.

Жилбер се опита да поправи рисунката.

— Не, не, не така — каза кралят, — не така. Дайте ми перото.

— Сир — каза Жилбер, — ето ви и перото, и стола.

— Почакайте, почакайте — каза Луи XVI, увлечен в страстта си към механиката. — Вземете и изрежете желязото така, полегато… Тук! Така… И аз ви гарантирам, че ще отсечете двайсет и пет глави, без ножът да откаже при нито една.

Едва бе свършил да говори, когато един разтърсващ вик, вик на ужас и почти на болка, отекна над главата му. Той бързо се обърна и видя кралицата — бледа, олюляваща се, обезумяла от вълнение, да припада в ръцете на Жилбер.

Подтиквана като всички останали от любопитството, тя се беше приближила до масата и, навеждайки се над стола на краля в момента в който той поправяше главния детайл, разпозна отвратителната машина, която Калиостро я бе накарал да види преди двайсет години в замъка Таверне-Мезон-Руж.

При тази гледка на нея й останаха сили, колкото да нададе един ужасен вик и живецът я напусна, като че ли съдбоносната машина бе подействала върху нея, така че, както казахме, тя припадна в ръцете на Жилбер.