Графиня Дьо Шарни

102.Един тъжен граф

В Дорманс нищо не беше подготвено, за да бъде прието кралското семейство, принудено да слезе в една странноприемница. Било по заповед на Петион, когото мълчанието на краля и кралицата по време на пътя бе уязвило силно, било защото наистина странноприемницата беше пълна, но за августейшите пленници се намериха само три мансарди, в които се настаниха.

Слизайки от колата, Шарни по навик поиска да се доближи до краля и кралицата, за да получи заповеди от тях, но кралицата с един бърз поглед му направи знак да стои настрани от тях. Без да знае причините за подобно разпореждане, графът побърза да му се подчини.

Петион беше този, който влезе в странноприемницата, нагърбвайки се със задълженията на подофицер. Той дори не си направи труд да слезе обратно и трябваше да дойде едно момче, за да съобщи, че стаите за кралското семейство са готови.

Барнав беше твърде затруднен. Той умираше от желание да предложи ръката си на кралицата, но се страхуваше, че онази, която така здравата бе осмяла етикета в лицето на госпожа Дьо Ноай, може да каже, че на него, Барнав, той му е непознат.

Така че зачака.

Кралят слезе пръв, опирайки се на ръцете на двамата телохранители, господата Дьо Малден и Дьо Валори. Както вече знаем, Шарни по знак на Мария-Антоанета се бе отдръпнал малко встрани. Кралицата слезе след него и протегна ръце, за да й подадат дофина. Но сякаш бедното дете беше усетило нуждата, която майка му имаше от това ласкателство, каза:

— Не, искам да остана с моя приятел Барнав.

Мария-Антоанета направи един утвърдителен знак, придружен с нежна усмивка. Барнав пропусна госпожа Елизабет и принцесата, а после слезе и той, носейки дофина на ръце.

Следваше госпожа Дьо Турзел, желаеща единствено да отнеме своя кралски възпитаник от недостойните ръце, които го държаха. Но един нов знак на кралицата укроти аристократичното усърдие на гувернантката на кралските деца.

На първия етаж Мария-Антоанета се спря, като мислеше, че е направила достатъчно усилие, изкачвайки двайсет стъпала. Но гласът на момчето извика:

— По-нагоре, по-нагоре!

И след тази покана кралицата продължи да се изкачва. От срам по челото на Барнав изби пот.

— Как така по-нагоре? — попита той.

— Да — каза момчето, — тук са трапезарията и апартаментите на господата от Националното събрание.

На Барнав му притъмня пред очите. Петион беше заел апартаментите на първия етаж за себе си и своите колеги и беше настанил кралското семейство на втория етаж.

Все пак младият депутат не каза нищо. Но като се страхуваше от първия порив на кралицата, когато видеше стаите на втория етаж, определени от Петион за нея и за семейството й, стигайки до този втори етаж, Барнав остави кралското дете на площадката.

— Госпожо! Госпожо! — каза малкият принц, обръщайки се към майка си. — Ето че приятелят ми Барнав си отива.

— Добре прави — каза смеейки се кралицата, която току-що беше хвърлила един поглед на апартамента.

Както вече казахме, този апартамент се състоеше от три мънички преходни стаи.

Кралицата се настани в първата с принцесата. Втората — госпожа Елизабет взе за себе си. Най-накрая кралят взе последната, която представляваше малък кабинет, чиято врата извеждаше на стълбите.

Кралят беше уморен. Той поиска, докато чакаше вечерята, да се хвърли за няколко минути на леглото си. Но това легло бе толкова късо, че само след минута се принуди да стане, да отвори вратата и да поиска един стол.

Господата Дьо Малден и Дьо Валори вече бяха застанали на пост на стъпалата на стълбата. Господин Дьо Малден, който беше по-наблизо, слезе, взе един стол от трапезарията и го занесе на краля. Луи XVI, който вече имаше един дървен стол в кабинета си, постави този втори стол, донесен му от господин Дьо Малден, така, че да направи легло според ръста си.

— О, сир! — каза господин Дьо Малден, кършейки ръце и поклащайки тъжно глава. — Мислите ли, че ще можете да изкарате нощта така?

— Разбира се, господине — каза кралят.

После добави:

— Впрочем, ако е вярно онова, което ми крещят в ушите за мизерията на моя народ, колко ли от моите поданици биха били щастливи да преспят в малкия кабинет, разполагащ с това легло и тези два стола!

И той се изтегна на импровизираното ложе, което беше своеобразна прелюдия към дългите му мъки в Тампъл.

Миг по-късно дойдоха да съобщят на Техни величества, че вечерята им е сервирана.

Кралят слезе и видя на масата шест прибора.

— Защо са тези шест прибора? — попита той.

— Ами — отвърна момчето — един за краля, един за кралицата, един за госпожа Елизабет, един за принцесата, един за монсеньор дофина и един за господин Петион.

— А защо няма прибори за господин Барнав и за господин Дьо ла Тур Мобурж?

— Имаше, сир — отвърна момчето. Но господин Барнав накара да ги махнат.

— И остави този на господин Петион?

— Господин Петион нареди да го оставят.

В този момент важното, дори повече от важно, сериозното лице на депутата от Шартър се появи в отвора на вратата. Сякаш го нямаше там, кралят отговори на момчето:

— Сядам на масата си само със семейството си. Ние вечеряме сами или с хора, които сме поканили. В противен случай няма да ядем.

— Добре ми беше известно — каза Петион, — че Ваше Величество е забравил член първи на Декларацията за правата на човека, но мислех, че поне ще дадете вид, че си го спомняте.

Кралят се направи, че не чува Петион, както се беше направил, че не го вижда, и с поглед и помръдване на веждата даде знак на прислужника да вдигне прибора. Прислужникът се подчини. Петион излезе разярен.

— Господин Дьо Малден — каза кралят, — дръпнете вратата, за да може, доколкото е възможно, да се почувстваме у дома си.

На свой ред господин Дьо Малден се подчини и Петион чу как вратата се затваря зад гърба му. Така кралят седна да вечеря със семейството си. Двамата телохранители прислужваха както обикновено.

Колкото до Шарни, той не се появи изобщо. Ако и вече да не беше прислужник, той продължаваше да бъде роб на кралицата. Но имаше моменти, когато пасивното подчинение на кралицата нараняваше жената. Така че през време на цялата вечеря Мария-Антоанета нетърпеливо търсеше с поглед Шарни. Тя би искала, след като й се е подчинил, за миг да престане да се подчинява.

В момента, когато кралят, привършил вечерята си, избута стола назад, за да стане от масата, вратата на салона се отвори и влезе прислужникът, който помоли от името на господин Барнав Техни величества да благоволят да заемат апартамента на първия етаж, вместо техния.

Луи XVI и Мария-Антоанета се спогледаха. Трябваше ли да се показва достолепие и да се отблъсква любезността на единия, за да бъде наказана простащината на другия? Може би това би било мнението на краля. Но дофинът изтича в салона, викайки:

— Къде е моят приятел Барнав?

Кралицата последва дофина, а кралят последва кралицата. Барнав изобщо го нямаше в салона. От салона кралицата премина в стаите. Бяха три, както на горния етаж.

Не бяха успели да им придадат елегантност, но бяха чисти. Свещите, наистина, горяха в медни свещници, но бяха в изобилие.

На два или три пъти по време на пътя кралицата беше възкликнала при вида на хубави градини, изпълнени с цветя. Стаята на кралицата беше украсена с най-красивите цветя на лятото, докато в същото време отворените прозорци позволяваха на твърде острите аромати да изветреят. Муселинени завеси, закриващи отворите на прозорците, не позволяваха на нескромни погледи да надничат при августейшата пленница.

Барнав се беше погрижил за всичко това.

Бедната кралица въздъхна. Преди шест години Шарни би се нагърбил с всички тези грижи.

Освен това Барнав бе проявил деликатност, като не бе дошъл да търси благодарност.

Също така би постъпил и Шарни.

Как един дребен провинциален адвокат притежаваше същата деликатност и умееше да проявява същото внимание като най-елегантния и забележителен човек в двора? В това се съдържаше нещо, което би накарало всяка жена да се замисли, та била тя и кралица.

Така че кралицата размишляваше върху тази странна тайна през една част от нощта.

Какво ставаше през това време с граф Дьо Шарни?

Както видяхме, по знак, направен от кралицата, Шарни се бе оттеглил и от този момент нататък не бе се появил. Шарни, чийто дълг го беше приковал към стъпките на Луи XVI и Мария-Антоанета, беше щастлив от заповедта на кралицата, за която дори не потърси причината, тъй като му даваше миг за самота и размисъл.

Той беше живял толкова напрегнато през последните три дни. Дори бе надминал себе си, ако може да се каже така. Беше живял толкова заради другите, че изобщо не се сърдеше, че оставя за няколко мига настрана болките им, за да се върне към своята собствена.

Шарни беше благородник от миналото, преди всичко човек, отдаден на семейството. Той обожаваше братята си и беше по-скоро техен баща, отколкото по-голям брат.

При смъртта на Жорж мъката му беше голяма. Но поне бе коленичил пред трупа в онзи малък мрачен двор във Версай, да излее мъката си чрез сълзите. И тогава все още му оставаше вторият му брат, Изидор, върху когото се беше пренесла цялата му обич, Изидор, който му беше станал още по-скъп, отколкото беше възможно през трите или четири месеца, предшестващи заминаването му и когато младежът му бе послужил като посредник с Андре.

Ние се опитахме, ако не да ви накараме да разберете, то поне да ви разкажем странната тайна на някои сърца, които раздялата стопля, вместо да ги охлади, и които черпят от отсъствието нова храна за спомените, които ги занимават.

Е, добре, колкото по-малко Шарни виждаше Андре, толкова повече мислеше за нея. А да мисли все повече и повече за Андре, означаваше за Шарни, че я обича.

Наистина, когато виждаше Андре, когато беше близо до нея, чисто и просто му се струваше, че е до една ледена статуя, която и най-малкият лъч на любов ще накара да се стопи и която, оттеглила се на сянка, се страхуваше от любовта толкова, колкото истинската ледена статуя се страхува от слънцето. Той почти виждаше бавните й студени жестове, чуваше премислените й сдържани думи, усещаше немия и замъглен поглед — и зад тези жестове, зад тези думи, зад този поглед той не виждаше, нека го кажем по-добре, не срещаше нищо.

Цялата Андре беше чиста, бледа, млечна като алабастър, студена и безцветна като него.

Такава извън редките промеждутъци на оживление, причинени от тежки ситуации, му изглеждаше Андре по време на последните им срещи и най-вече по време на онази, която бе имал с нещастната млада жена на улица „Кок-Ерон“ вечерта, когато тя намери и отново загуби сина си.

Но откакто се отдалечи от нея, разстоянието оказа своето обичайно въздействие, потъмнявайки твърде ярките цветове и смекчавайки твърде резките черти. Тогава студените и бавни жестове на Андре се оживяваха. Тогава премерената и сдържана реч на Андре ставаше жива и звучна. Тогава немият и замъглен поглед на Андре повдигаше ресниците й и хвърляше влажен поглъщащ пламък. Тогава му се струваше, че един вътрешен огън лумва в сърцето на статуята и че през алабастровата плът вижда как бие сърцето и кръвта тече по вените.

Ах! В тези моменти на отсъствие и самота Андре беше истинската съперница на кралицата. В трескавата тъмнина на тези нощи на Шарни му се струваше, че изведнъж стената се разтваря или се повдига гобленът на вратата, а към леглото му се приближава с протегнати ръце, с шепнещи устни, с поглед, изпълнен с любов, тази прозрачна статуя, която огънят на душата й осветяваше отвътре. Тогава Шарни също й протягаше ръце. Тогава Шарни призоваваше сладкия сън. Тогава Шарни се опитваше да притисне привидението до сърцето си. Но, уви! Привидението му се изплъзваше. Той прегръщаше само празнотата и се връщаше от задъхания си сън в тъжната и студена действителност.

Изидор му беше станал по-скъп, отколкото някога е бил Жорж, а ние видяхме, че на графа не се удаде мрачната радост да плаче над трупа на най-малкия си брат, както бе плакал над трупа на Жорж. И двамата, един след друг, бяха паднали заради една фатална жена, заради една кауза, пълна с бездни. За същата жена и в подобна бездна щеше сигурно на свой ред да падне и Шарни.

Е, какво пък, от два дни, след смъртта на брат му, след тази последна прегръдка, която бе изцапала дрехите му с кръвта му, а устните му още хладнееха от последната въздишка на жертвата, от онзи час, когато господин Дьо Шоазьол му предаде документите, намерени у Изидор, той едва ли бе имал миг, за да се отдаде на тази мъка. Знакът на кралицата, който му бе показал, че трябва да стои настрана, той бе получил като милост и го беше приел с радост.

Оттогава си беше намерил едно ъгълче, едно убежище, където, оставайки в близост, за да може при първия зов, при първия вик да се притече на помощ на кралското семейство, той можа при все това да остане съвсем сам с болката си, съвсем скрит със сълзите си.

Шарни бе открил една мансарда, разположена в горния край на същата стълба, която охраняваха господата Дьо Малден и Дьо Валори.

Веднъж останал сам, заключил се и седнал пред масата, осветена от една от онези медни лампи с три фитила, които още можем да намерим в някои стари селски къщи, той извади от джоба си окървавените документи, единствените реликви, които му оставаха от брат му.

После, облегнал челото върху дланите си, с очи, вперени в тези писма, където продължаваха да живеят мислите на този, който вече го нямаше, той остави дълго време да се стичат от бузите му на масата бързи и мълчаливи сълзи. Най-накрая въздъхна, вдигна и разтърси глава, взе и разгъна едно писмо. То беше от бедната Катрин.

От няколко месеца Шарни подозираше за връзката на Изидор с дъщерята на арендатора, докато във Варен Бийо не му я разказа във всичките й подробности и едва след разказа на арендатора той й отдаде цялата значимост, която заслужаваше.

Тази значимост нарасна още повече с четенето на писмото. Тогава той видя званието на любовница, станало по-свещено от званието на майка и в така простичките думи, с които Катрин излагаше любовта си, видя целия живот на жената, отдаден на изкуплението на девичия грях.

Той отвори второ, след това трето. Това бяха все същите планове за бъдещето, същите надежди за щастие, същите майчински радости, същите страхове на любовницата, същите съжаления, същите болки, същите разкаяния.

Изведнъж между писмата видя едно, чийто почерк го порази.

Почеркът беше на Андре.

Тя го беше адресирала до него. Един сгънат на четири лист беше прикрепен към писмото с восъчен печат, носещ герба на Изидор.

Това писмо с почерка на Андре, адресирано до него, до Шарни, и намерено сред книжата на Изидор, му се стори толкова странно, че той започна с отварянето на бележката, прикрепена към писмото, преди да отвори самото писмо. Бележката беше написана с молив от Изидор, очевидно на масата в някоя странноприемница, докато оседлават коня му и съдържаше тези няколко реда:

Отначало графът изглеждаше изцяло погълнат от четенето на тази бележка, написана от брат му. Сълзите му, спрели за миг, отново потекоха със същото изобилие. Най-накрая все още замъгленият му от плач поглед се пренесе върху писмото на госпожа Дьо Шарни. Той дълго време го гледа, взе го, поднесе го до устните си, опря го до сърцето си, като че ли би могъл със сърцето си да узнае тайната, която съдържаше, препрочете още веднъж, после още два, три пъти разпореждането на брат си. После, поклащайки глава, каза полугласно:

— Нямам право да отворя това писмо. Но ще помоля самата нея да ми позволи да го прочета…

И сякаш за да се окуражи в това си решение, невъзможно за сърце, по-малко лоялно от неговото, той повтори още веднъж:

— Не, няма да го чета!

И действително той въобще не го прочете. Но денят го изненада, седнал на същата маса, поглъщащ с поглед адреса на това писмо, овлажняло от дъха му, толкова пъти го беше притискал до устните си. Изведнъж сред шума, който се вдигаше в странноприемницата от подготовката за отпътуване, той чу гласа на господин Дьо Малден, който викаше граф Дьо Шарни.

— Ето ме — отвърна графът.

И стискайки в джоба си книжата на бедния Изидор, той целуна за последен път недокоснатото писмо, което скри до сърцето си, докато слизаше бързешком.

Той срещна по стълбите Барнав, който питаше за новини за кралицата и нареждаше на господин Дьо Валори да получи заповеди от нея относно часа на тръгване. Не беше трудно да се види, че Барнав също така не си е лягал и не е спал, както и граф Оливие Дьо Шарни.

Двамата мъже се поздравиха и Шарни сигурно би забелязал светкавицата на ревността, която премина през очите на Барнав, когато го чу на свой ред да пита за здравето на кралицата, ако можеше да мисли за нещо друго, освен за онова писмо, което притискаше с ръка до сърцето си.