Графиня Дьо Шарни

38.В която се вижда, че Бог наистина пази пияниците

На същия ден към осем часа вечерта един човек, облечен като работник, държейки се предпазливо за джоба на дрехата си, сякаш тази вечер съдържаше по-значителна сума, отколкото е обичайно, та един човек, както казахме, излезе от Тюйлери по моста Турнан, зави наляво и тръгна от единия към другия край на голямата алея с дървета, която продължава откъм страната на Сена — онази част от „Шан-з-Елизе“, която някога наричаха Пор-о-Мрабър или Пор-о-Пиер и която днес наричат Кур-ла-Рен.

На края на тази алея той излезе на кея Савоньори. По онова време кеят беше много оживен през деня и доста осветен вечерта от многобройните малки кръчми, където в неделен ден добрите буржоа си купуваха течни и твърди провизии и се качваха с тях на малките наемни корабчета с цена две су на човек, за да отидат да прекарат деня на Лебедовия остров — остров, където без тази предпазна мярка рискуваха да умрат от глад през делничните дни, защото бе напълно пустинен, а в празничен ден, защото бе твърде населен.

При първата кръчма, която срещна по пътя си, човекът, облечен като работник, изглежда поведе със себе си жестока битка — битка, от която излезе победител, — за да разбере ще влезе ли, или няма да влезе в тази кръчма. Не влезе и отмина по-нататък.

При втората кръчма изкушението се поднови и този път един човек, който го следваше като сянка, можеше да помисли, че ще отстъпи, защото, отклонявайки се от правата линия, първият зави към този клон на храма на Бакхус, както казваха тогава на кръчмата.

Обаче и този път въздържаността победи. Беше се появила трета кръчма на пътя и измени на обета, който изглежда сам беше дал пред себе си, да продължи пътя си — не с празен стомах, защото изглежда пътникът вече беше поел една прилична доза от течността, която радва сърцето на човека, — но бидейки в състояние да се владее, което щеше да позволи на главата му да води краката му по права линия из пътя, който му предстоеше.

За нещастие имаше не само трета, а и десета и двайсета кръчма по този път. От това следва, че изкушенията бяха твърде често подновявани, съпротивителните му сили изобщо не се намираха в хармония с могъществото на изкушението и пред третото изпитание той отстъпи.

Ще бъде вярно, ако кажем, че поради една спогодба със самия себе си, работникът, който така добре и така злощастно се бе сражавал с демона на виното, след като влезе в кръчмата, остана прав до тезгяха и поиска само половинка вино.

Впрочем демонът на виното, срещу който той се бореше, изглежда беше победоносно представляван от онзи непознат, който го следваше от разстояние, грижливо стараейки се да остане в мрака, но който, оставайки извън полезрението, не изпускаше жертвата от очи.

Несъмнено за да се наслади на тази гледка, която изглежда му беше особено приятна, той седна на перилото точно срещу вратата на кръчмата, където работникът пиеше половинката си, и тръгна пет секунди след като онзи, довършил пиенето, премина през прага на вратата, за да продължи пътя си.

Но кой би могъл да каже къде ще се спрат устните, които веднъж са докоснали фаталната чаша на опиянението и които са открили с онова учудване, примесено с удовлетворение, съвсем присъщо на пияните, че нищо не променя нещата така, както пиенето? Работникът едва бе изминал стотина крачки, когато жаждата му стана такава, че се наложи отново да спре, за да я утоли. Само че този път той беше разбрал, че една половинка е твърде малко и си поръча половин бутилка.

Сянката, която сякаш бе прикачена към него, изобщо не изглеждаше недоволна от закъсненията, които нуждата от освежаване причиняваше. Тя се спря на ъгъла до самата кръчма. И макар че пиячът беше поседнал, за да му е по-удобно и да употреби четвърт час, за да изпие на шумни глътки своята бутилка, благосклонната сянка не подаде никакъв знак за нетърпение, задоволявайки се да го последва от момента на излизането му със същата крачка, с която го бе следвала до влизането.

След още сто крачки търпението беше подложено на ново и още по-силно изпитание. Работникът спря за трети път и понеже жаждата му нарастваше, този път си поръча цяла бутилка. Това означаваше още половин час очакване за търпеливия Аргус155, който вървеше по стъпките му.

Няма съмнение, тези пет минути, този четвърт час, този половин час, последователно загубени, надигаха нещо като угризения в сърцето на пияча. Защото, не желаейки да спира, както изглежда, но желаещ да продължи пиенето, той сключи със себе си нещо като сделка, която включваше да се запаси в момента на тръгване с една отворена бутилка вино, на която разчиташе да му прави компания по пътя.

Това беше едно мъдро решение, което не бавеше този, който го беше взел, освен по причина на криволиците и зигзагите, които все по често се повтаряха и бяха последица от всяко сближаване, което се извършваше между гърлото на бутилката и устните на пияча.

При едно от тези ловко комбинирани криволичения той премина през бариерата Паси без никакви затруднения — както е известно, течностите са освободени от всякакъв пътен данък на излизане от столицата.

Непознатият, който го следваше, премина след него със същия късмет.

На стотина крачки от бариерата нашият човек се поздрави за предпазната мярка, която бе взел, защото оттук нататък кръчмите ставаха все по-редки, докато изчезнаха съвсем.

Но какво значение имаше това за нашия философ? Като античния мъдрец156 той носеше със себе си не само своето имущество, но и своята радост.

Казваме неговата радост, понеже като стигна до средата на бутилката, нашият пияч започна да пее, а никой няма да оспори, че песента и смехът са един от начините, дадени на хората, за да изразяват радостта си.

Сянката на пияча изглеждаше твърде чувствителна към благозвучието на тази песен, която си повтаряше съвсем тихичко, и към израза на радост, чиито фази следеше с особен интерес. Но за нещастие радостта беше мимолетна, а песента краткотрайна. Радостта продължи само докато имаше вино в бутилката и когато бутилката се изпразни и беше безцелно стисната няколко пъти от ръцете на пияча, песента премина в ръмжене, което се усилваше все повече и повече, докато най-накрая се изроди в проклятия.

Тези проклятия се отнасяха до непознати гонители, от които се оплакваше, залитайки, нашият злочест пътник.

— Ох, проклетникът! — казваше той. — Ох, проклетницата!… Да дават на един стар приятел, на един майстор разредено вино… Пфу! И да изпращат да ме търсят, за да им оправям ключалките, да ми изпратят онзи предател, който ме изостави, аз ще му кажа на него: „Покорно благодаря, сир! Нека Твое Величество сам се разправя с ключалките си.“ И ще видим дали една ключалка се прави като един декрет… А-а! Ще ти дам аз едни ключалки с три брадички… А-а! Ще ти дам езичета с предпазители… А! Ще ти дам… продупчени ключове с мартинка… изрязана, изряз… Ох, проклетникът!… Ох, проклетницата! Няма съмнение, че са ме отровили!

И като каза тези думи, несъмнено победена от силата на отровата, нещастната жертва се просна за трети път върху паветата на пътя, меко покрити с дебел слой кал.

Двата предишни пъти нашият човек бе станал сам. Операцията беше трудна, но за негова чест, той се справи. Третия път, след отчаяни усилия, той беше принуден да признае пред себе си, че тази работа надвишава силите му. И с въздишка, прилична на стенание, той изглежда реши да приеме за постеля за тази нощ гръдта на нашата обща майка, земята.

Няма съмнение, че именно този миг на слабост и обезсърчаване беше очаквал непознатият, който го беше следвал с такова постоянство от площад „Луи XV“. Защото след като го остави, движейки се на разстояние, да положи безплодните усилия, които се опитахме да обрисуваме, той предпазливо се приближи до него, оцени величественото му сгромолясване и като повика един фиакър, който минаваше, каза на кочияша:

— Вижте, приятелю, на моя другар му стана зле. Вземете това екю от шест ливри, качете бедния дявол вътре в колата и го закарайте до кръчмата на Севърския мост. Аз ще се кача до вас.

Нямаше нищо необикновено в предложението, което останалият прав от двамата другари правеше на кочияша, да раздели капрата с него, понеже сам изглеждаше твърде обикновен човек. Така че с трогателното доверие, което хората от това съсловие изпитват едни към други, кочияшът отвърна:

— Шест франка! Къде са твоите шест франка?

— Ето ги, приятелю — каза, без ни най-малко да изглежда обиден и подавайки екюто на кочияша този, който му бе направил предложението.

— И като стигнем там, гражданино — каза кочияшът, смекчил се от вида на кралския лик върху монетата, — няма ли да има и едно бакшишче?

— За това, както се разберем. Натовари този беден дявол, затвори добре вратите, накарай да издържат дотам на четирите си крака твоите две кранти и като стигнем Севърския мост, ще видим… според това как ще се държиш ти, ще се държим и ние.

— На добър час — каза кочияшът, — това се казва отговор. Бъдете спокоен, гражданино, зная какво приказвам. Качете се на капрата и задръжте индийските кокошки157 да не вършат глупости. По дяволите! По това време вече надушват конюшнята и бързат да се прибират. Аз се нагърбвам с останалото.

Щедрият непознат последва без никакви забележки наставленията, които му бяха дадени. От своя страна, кочияшът с всичката деликатност, на която беше способен, вдигна пияния на ръце, сложи го меко да легне между двете седалки на фиакъра, затвори вратичката и се качи обратно на капрата, където непознатият вече се беше настанил, обърна колата и шибна конете си, които с меланхоличния ход, свойствен на тези злочести четириноги, скоро пресякоха махалата Поан-дю-Жур и след един час път стигнаха до кръчмата на Севърския мост.

Във вътрешността на тази кръчма след десет минути, посветени на събличането на гражданина Гамен, когото читателят несъмнено отдавна е познал, ще намерим отново достойния майстор над майсторите, майстор над всички, седнал на същата маса и с лице към същия оръжейник, с когото го видяхме в първата глава на тази история.