Графиня Дьо Шарни

125.Бийо депутат

Събитията, които току-що разказахме, оказаха голямо влияние не само върху жителите на Виле-Котре, но и върху стопаните от околните села. Обаче стопаните на ферми са голяма сила по време на избори. Всеки от тях държи по десет, двайсет, трийсет надничари и макар по онова време гласуването да беше двустепенно, изборите зависеха напълно от онези, които наричаха полски стопани. Всеки мъж, разделяйки се с Бийо, идваше да стисне ръката му и му казваше простичко двете думи:

— Бъди спокоен!

И Бийо се прибра във фермата наистина спокоен. Защото за пръв път съзираше един могъщ начин да си върне на благородничеството и на монархията злото, което му бяха причинили.

Бийо чувстваше, той не разсъждаваше, и неговото желание за отмъщение беше сляпо, както и ударите, които бе получил. Той се прибра във фермата, без да промълви нито дума за Катрин. Никой не можеше да каже дали е разбрал за краткото й пребиваване там. От една година насам той при никакви обстоятелства не беше произнасял името й. За него дъщеря му сякаш повече не съществуваше.

Не беше обаче така с Питу, това златно сърце! Той бе съжалил от дъното на душата си, че Катрин изобщо не бе могла да го обича. Но като видеше Изидор и се сравнеше с елегантния младеж, той прекрасно разбираше, че Катрин обича него.

Толкова беше завиждал на Изидор, но и не бе пожелавал нищо лошо на Катрин. Тъкмо обратното — той винаги я беше обичал с една дълбока, абсолютна преданост.

Да се каже, че тази преданост бе напълно лишена от безпокойства, би означавало да излъжем. Но същите тези безпокойства, които свиваха сърцето на Питу при всяко ново доказателство за любов, което Катрин даваше на любимия си, показваха неизчерпаемата доброта на сърцето му.

След като Изидор бе убит във Варен, Питу изпитваше към Катрин само дълбоко състрадание. Тогава, бидейки напълно справедлив към младежа, съвсем обратно на Бийо, той си беше спомнил за всичко добро и хубаво у онзи, който, без да се досети, беше негов съперник.

Последва онова, което видяхме — че Питу не само бе обикнал може би още повече Катрин, тъжна и облечена в траур, отколкото беше обичал Катрин, радостна и кокетна, но и освен това нещо, което можеше да се помисли за невъзможно, че беше стигнал до там, да обикне почти колкото нея бедното сираче.

Така че няма защо да се учудваме, че след като се сбогува с Бийо като всички, Питу вместо да тръгне по посока на фермата, се запъти към Арамон.

Впрочем така бяха свикнали с неочакваните изчезвания и появявания на Питу, че въпреки високото положение, което като капитан заемаше в селото, никой не се безпокоеше от неговите отсъствия. Заминеше ли Питу, тихичко си повтаряха:

— Генерал Лафайет е накарал да извикат Питу!

И всичко бе казано.

Върнеше ли се Питу, го разпитваха за новини от столицата и понеже Питу съобщаваше благодарение на Жилбер най-пресните новини, когато видеха, че след няколко дни предсказанията на Питу се сбъдват, продължаваха да имат най-сляпо доверие в него и в качеството му на капитан, и в качеството му на пророк.

От своя страна, Жилбер познаваше всичко добро и предано у Питу. Той чувстваше, че в даден момент това е човек, на когото би могъл да повери живота си, живота на Себастиен, съкровище, поръчение, всичко, което в края на краищата би могло да бъде поверено на лоялността и силата. Всеки път, когато Питу отидеше в Париж, Жилбер, без това ни най-малко да кара Питу да се изчервява, го питаше има ли нужда от нещо. Почти винаги Питу отговаряше: „Не, господин Жилбер!“, което не пречеше на Жилбер да дава на Питу по няколко луи, които младежът слагаше в джоба си.

За Питу няколко луи, заедно с обикновените му припаси и десятъкът, който събираше в натура от горите на херцог Д’Орлеан, си бяха цяло богатство. Така че Питу никога не беше оставал без тези няколко луи и когато видеше отново господин Жилбер, щедрата ръка на доктора подновяваше в джобовете му извора на Пактол320.

Така че изобщо не бива да се учудваме, че Питу се раздели набързо с Бийо, за да научи какво е станало с майката и детето.

За да отиде в Арамон, пътят му водеше през Клуисовия камънак. На стотина крачки от колибата той срещна дядо Клуис, който се връщаше с един питомен заек в ловната си чанта. Беше ден за питомен заек.

С две думи дядо Клуис съобщи на Питу, че Катрин е дошла да поиска от него бившото си убежище, което той побързал да й предостави. Тя много плакала, бедното дете, когато влязла в тази стая, където бе станала майка, и където Изидор й бе дал толкова силни доказателства за любовта си.

Но всички тези тъги съвсем не са лишени от известно очарование. Който е изпитал някаква голяма мъка, знае, че най-жестоките часове са онези, когато пресъхналите сълзи отказват да текат, а щастливите и сладки часове са онези, когато сълзите бликват отново.

Така че когато Питу се появи на прага на колибата, той намери Катрин седнала на леглото си с мокри бузи и детето на ръце.

Като видя Питу, Катрин постави детето на коленете си и подаде двете си ръце и челото си на младия мъж. Питу с радост пое двете ръце, целуна я по челото и детето се оказа за миг заслонено от арката, която образуваха над него тези стиснати ръце и устните на Питу, опрени в челото на неговата майка. После, като падна на колене пред Катрин и целуна мъничките ръчички на детето, Питу каза:

— Ах! Бъдете спокойна, госпожице Катрин, аз съм богат — на господин Изидор нищо няма да му липсва!

Питу имаше петнайсет луи — той наричаше това да бъдеш богат. Самата Катрин, добра по ум и сърце, ценеше всичко добро.

— Благодаря, господин Питу — каза тя, — вярвам ви и съм щастлива да ви вярвам, понеже сте единственият ми приятел и ако вие ни изоставите, ще бъдем сами на земята. Но вие никога няма да ни изоставите, нали?

— О, госпожице! — каза Питу, ридаейки. — Не ми говорете такива неща! Ще ме накарате да изплача всичките си сълзи!

— Сбърках — отвърна Катрин, — извинете ме.

— Не, напротив, имате право — аз съм глупак, че плача така.

— Господин Питу — каза Катрин, — имам нужда от въздух. Дайте ми ръката си и нека се поразходим малко под големите дървета… Мисля, че това ще ми подейства добре.

— И на мен също, госпожице, защото чувствам, че се задушавам.

Детето нямаше нужда от въздух. То добре си беше поело храната от майчината гръд и имаше нужда да поспи. Катрин го приспа на леглото си и подаде ръката си на Питу.

Пет минути по-късно те се разхождаха под големите дървета на гората, великолепен храм, издигнат от ръката на Господа на природата, неговата божествена, неговата вечна дъщеря.

Неволно тази разходка, по време на която Катрин се облягаше на ръката му, припомняше на Питу онази, която бе направил преди две години и половина в деня на Петдесетница, отвеждайки Катрин до балната зала, където, за негово голямо огорчение Изидор беше танцувал с нея.

Колко събития се бяха насъбрали през тези две години и половина и как, без да бъде философ на висотата на господин Волтер и господин Русо, Питу разбираше, че той и Катрин са само два атома, понесени от общия водовъртеж!

Но тези два атома, в своята незначителност, имаха както големите господари, както принцовете, както кралят, както кралицата, своите радости и скърби. Онзи воденичен камък, който се завърташе от ръката на Съдбата, стриваше корони и превръщаше на прах тронове, беше стрил и превърнал в прах щастието на Катрин — ни повече, ни по малко отколкото ако тя седеше на някой трон и носеше корона на главата си.

Накратко, ето след две години и половина разликата, която революцията, за която Питу бе допринесъл толкова много, без впрочем да знае какво прави, беше внесла в положението му.

Преди две години и половина Питу беше един беден селянин, прогонен от леля Анжелик, приютен от Бийо, покровителстван от Катрин, жертван заради Изидор.

Днес Питу беше сила — той имаше сабя на хълбока и еполети на раменете. Наричаха го капитан. Изидор бе убит и той, Питу, покровителстваше Катрин и детето й.

Този отговор на Дантон на човека, който го попитал: „С каква цел правите революция? — За да поставя отгоре това, което е отдолу и да поставя отдолу онова, което е отгоре!“, беше по отношение на Питу съвършено точен.

Но ние видяхме как въпреки всички тези мисли, които препускаха в главата му, добрият и скромен Питу не търсеше изгода от положението, а на колене умоляваше Катрин да му позволи да ги покровителства, нея и детето й.

От своя страна, Катрин, като всички страдащи сърца, в мъката си имаше много по-точна преценка, отколкото в радостта. Питу, който във времената на нейното щастие беше за нея само един добър момък и нищо повече, се превръщаше в святото създание, каквото беше наистина, сиреч в олицетворение на добротата, на чистосърдечието и предаността. От това следваше, че бидейки нещастна и имайки нужда от приятел, тя разбираше, че Питу е точно този приятел, който й беше необходим. Винаги приеман от Катрин с протегната към него ръка и с чаровна усмивка на устните, Питу започваше да води един живот, за който не бе и подозирал, дори в мечтите си.

В това време Бийо, все така безмълвен по отношение на дъщеря си, продължаваше да следва, вършейки домашната си работа, своята идея да бъде избран за депутат в Законодателното събрание. Само един човек можеше да го победи, ако имаше същите амбиции. Но изцяло отдаден на своята любов и щастие, граф Дьо Шарни, затворил се с Андре в замъка си в Бурсон, вкусваше радостите на един неочакван живот. Забравил за света, граф Дьо Шарни мислеше, че и светът е забравил за него. Той дори не мислеше за това.

Така че никой не се противопоставяше на избирането на Бийо в кантона на Виле-Котре. Бийо беше избран за депутат с огромно мнозинство.

След като бе избран, Бийо се зае да събере колкото му е възможно повече пари. Годината беше добра. Той даде дължимото на собствениците, запази своето, отдели колкото беше необходимо семе за посев, слама и сено за храна на конете и колкото бяха необходими пари за изхранването на хората му и една сутрин нареди Питу да дойде. Както бяхме казали, Питу от време на време правеше посещения на Бийо.

Бийо винаги приемаше с отворени обятия Питу, предлагайки му обяд, ако беше време за обяд, и вечеря, ако беше време за вечеря, чаша вино или сидър, ако беше час, по който се пие чаша сидър или вино.

Но никога Бийо не беше изпращал да търсят Питу. Така че Питу отиде във фермата не съвсем спокоен.

Бийо беше винаги сериозен. Никой не можеше да каже, че е видял усмивка да преминава по устните на арендатора от момента, когато дъщеря му напусна фермата. Е, добре, Бийо беше още по-сериозен от обичайното.

Все пак, както си му беше редът, той подаде ръка на Питу, стисна дори по-силно от обикновено ръката, която му подаде Питу, и я задържа в своите. Питу гледаше учудено арендатора.

— Питу! — каза той. — Ти си почтен човек!

— По дяволите! — отвърна Питу. — И аз така мисля, господин Бийо!

— А пък аз съм сигурен в това!

— Вие сте твърде добър, господин Бийо — каза Питу.

— Реших, след като замина, ти, Питу, да останеш да ръководиш фермата.

— Аз ли, господине? — каза учуден Питу. — Невъзможно!

— Защо да е невъзможно?

— Ами, господин Бийо, защото има куп подробности, за които е необходимо женско око.

— Знам това — отвърна Бийо. — Ти сам ще избереш жената, която ще сподели с теб надзора. Не те питам за името й. Няма нужда да го зная и когато ще се връщам във фермата, ще предупреждавам седмица по-рано, за да може, ако аз не трябва да я виждам или тя не трябва да ме вижда, да има време да се отдалечи.

— Добре, господин Бийо — каза Питу.

— Сега — продължи Бийо, — на хармана е зърното, необходимо за посев. В плевните са сеното, сламата и овесът, необходими за изхранването на конете, а в това чекмедже са парите за надници и за изхранване на хората.

Бийо отвори едно чекмедже, пълно с пари.

— Момент, господин Бийо! — каза Питу. — Колко пари има в това чекмедже?

— Изобщо не знам — каза Бийо, бутайки го обратно.

После го заключи, подаде ключа на Питу и каза:

— Когато вече свършиш парите, ще поискаш от мен.

Питу разбра какво доверие се съдържаше в този разговор. Той разтвори ръце, за да прегърне Бийо. Но изведнъж се усети, че ще бъде твърде дръзко от негова страна това, което щеше да направи.

— О, простете, господин Бийо! — каза той. — Хиляди извинения!

— За какво да ти прощавам, приятелю мой? — попита Бийо, разнежен от тази скромност. — Да ти прощавам за това, че един честен човек е протегнал напред ръце, за да прегърне друг честен човек? Хайде, ела Питу! Ела и ме прегърни!

Питу се хвърли в обятията на Бийо.

— А ако случайно имате нужда от мен там?… — каза му той.

— Бъди спокоен, Питу, няма да те забравя.

После добави:

— Сега е два часът следобед. В пет часа аз тръгвам за Париж. В шест часа ти можеш да бъдеш тук, заедно с жената, която си избрал да ти помага.

— Добре! Тогава нямам време за губене! — каза Питу. — Довиждане, скъпи господин Бийо!

— Довиждане, Питу!

Питу хукна навън от фермата. Бийо го проследи с очи, докато можеше да го вижда. После, когато изчезна, рече:

— О! Защо дъщеря ми Катрин не си падна по някой добър момък като този, отколкото по онази благородна гадина, която я остави вдовица, без да е омъжена, и майка, без да е била съпруга?

Безполезно е да разказваме, че в пет часа Бийо се качи на дилижанса от Виле-Котре за Париж и че в шест часа Питу, Катрин и малкият Изидор влязоха във фермата.