Графиня Дьо Шарни

142.Вернио ще говори

Победата на Лафайет — съмнителна победа, последвана от отстъпление, — имаше странен резултат. Тя срина роялистите, докато предполагаемото поражение на жирондистите ги беше накарало да се съвземат.

Ако смеем да предположим, че в сърцето на Мария-Антоанета би могло да има по-малко омраза, то и може би в този час Жирондата щеше да бъде разбита.

Не биваше да се оставя на двора време да поправи грешката, която току-що бе допуснал.

Беше необходимо да се насочат силата и посоката на грешката по революционното течение, което за миг беше обърнало посоката си, и да бъде накарана да се върне към извора си.

Госпожа Ролан, душата на партията, искаше да постигне целите чрез едно голямо сътресение в Събранието. Кой можеше да предизвика това сътресение? Кой можеше да нанесе този удар? Вернио.

Но какво правеше този Ахил под шатрата си или по-скоро този Рено, изгубен в градините на Армида? Той обичаше.

Толкова е трудно да мразиш, когато обичаш! Той обичаше хубавата госпожа Симон Кандей, актриса, поетеса и музикантка. Неговите приятели го търсеха понякога по два-три дни без успех. Най-накрая го откриваха, легнал в краката на очарователната жена, седяща с едната ръка на коленете си, а с другата, подръпваща разсеяно струните на арфата си. После, всяка вечер, отиваше в оркестъра на театъра, за да аплодира онази, която обожаваше през целия ден.

Една вечер двама депутати излизаха обезсърчени от Събранието — това бездействие на Вернио ги караше да се плашат за Франция. Това бяха Гранжньов и Шабо.

Гранжньов беше адвокат от Бордо, приятел, съперник на Вернио и като него депутат от Жирондата. Шабо представляваше разпопен капуцин, автор или един от авторите на „Катехизис на санкюлотите“, в който изливаше жлъчта, насъбрана в манастира, върху монархията и религията.

Гранжньов, замислен и мрачен, вървеше до Шабо. Той го гледаше и му се струваше, че вижда по челото на колегата си как преминават сенките на мислите му.

— За какво мислиш? — попита го Шабо.

— Мисля, че всичките забавяния изнервят родината и убиват революцията — отвърна запитаният.

— А, за това мислиш! — подхвана Шабо с обичайния си горчив смях.

— Мисля — продължи Гранжньов, — че ако народът даде време на монархията, народът е загубен!

Отново се разнесе пронизителният смях на Шабо.

— Мисля — завърши Гранжньов, — че има само един час за революциите, че онези, които го пропуснат, няма да го уцелят отново и трябва да разчитат по-късно на Бог и на потомството.

— И ти мислиш, че Бог и потомството ще ни поискат сметка за нашия мързел и нашето бездействие?

— Страхувам се!

После, след миг мълчание, Гранжньов подхвана отново:

— Виж, Шабо, убеден съм в едно — че народът е уморен от последния си провал, че няма да се вдигне повече без някакъв могъщ лост, без някаква кървава причина. Необходим му е някакъв пристъп на ярост или на ужас, от който да почерпи повече енергия.

— Как да му вдъхнем пристъп на ярост или на ужас? — попита Шабо.

— За това и мисля — каза Гранжньов, — но и вярвам, че съм открил тайната.

Шабо се приближи до него. По интонацията на гласа на своя другар той беше разбрал, че ще му предложи нещо ужасно.

— Но — продължи Гранжньов — дали ще намеря също така и човека, способен на решителността, необходима за подобно действие?

— Говори — каза Шабо с твърд тон, който не трябваше да остави съмнение у колегата му. — Аз съм способен на всичко, за да съборя онова, което мразя, а аз мразя кралете и свещениците!

— Е, добре — каза Гранжньов, — като хвърлих поглед към миналото, видях, че при люлката на всяка революция е имало чиста кръв, от онази на Лукреций до тази на Сидни. За държавниците революциите са една теория. За народите — революциите са отмъщение. Обаче, ако искаш да подтикнеш множеството към отмъщение, трябва да му покажеш жертва — и тази жертва дворът отказва да ни даде. Е, добре, да я дадем сами за каузата ни!

— Не разбирам — каза Шабо.

— Е, добре, трябва някой от нас, някой от онези, които са най-много известни, някой от най-ожесточените, някой от най-чистите, да падне под ударите на аристократите.

— Продължавай.

— Трябва този, който ще падне, да е член на Националното събрание, за да вземе Събранието отмъщението в свои ръце. В края на краищата трябва тази жертва да бъда аз!

— Но аристократите няма да те ударят, Гранжньов — те добре се пазят!

— Знам това. Ето защо казвам, че трябва да се намери решителен човек…

— За да направи какво?

— За да ме прободе.

Шабо отстъпи крачка назад. Но Гранжньов го хвана за ръката.

— Речта ми нищо не струва, животът ми е безполезен за свободата, докато, обратното, смъртта ми ще й бъде от полза. Трупът ми ще бъде знамето на въстанието и аз ти го казвам…

Гранжньов с буен жест протегна ръка към Тюйлери.

— Трябва този дворец и онези, които са в него, да изчезнат в една буря!

Шабо гледаше Гранжньов и тръпнеше от възхищение.

— Е, какво? — настоя Гранжньов.

— Е, добре, възвишени Диогене — каза Шабо, — гаси фенера: Човекът е намерен!

— Тогава да решим всичко — каза Гранжньов — и нека всичко се свърши още тази вечер. Тази нощ ще се разхождам сам тук (бяха срещу малките врати на Лувъра) на най-пустото и най-мрачното място… Ако се страхуваш, че ръката ще те подведе, предупреди двама други патриоти — аз ще им направя знак, за да ме разпознаят.

Гранжньов вдигна и двете си ръце във въздуха.

— Те ще ме промушат и аз ти обещавам, че ще падна, без да издам никакъв вик.

— Това е добре — каза Шабо. — До тази нощ!

И двамата странни съзаклятници си стиснаха ръцете и се разделиха.

Гранжньов се прибра у дома си и направи завещанието си, на което сложи дата отпреди една година и вписа като място на съставяне Бордо.

Шабо отиде да вечеря в Пале Роаял. След вечерята влезе в дюкяна на един ножар и купи нож. На излизане от ножаря погледът му падна върху афишите на театрите.

Госпожица Кандей играеше — монахът знаеше къде да намери Вернио. Той отиде в „Комеди-Франсез“, качи се в ложата на хубавата актриса и откри там нейния обичаен двор: Вернио, Талма, Шение, Дюгазон.

Кандей играеше в две пиеси. И Шабо остана чак до края на спектакъла.

После, когато спектакълът свърши, хубавата актриса се преоблече и Вернио се приготви да я придружи до улица „Ришельо“, където тя живееше, Шабо се качи след колегата си в колата.

— Имате да ми казвате нещо, Шабо? — попита Вернио, който разбираше, че капуцинът иска нещо да говорят.

— Да… Но бъдете спокоен, няма да ви бавя.

— Казвайте веднага тогава.

Шабо извади часовника си.

— Не му е времето — каза той.

— А кога ще настане време?

— В полунощ.

Хубавата Кандей потръпваше от този тайнствен диалог.

— Успокойте се — каза Шабо, — Вернио няма от какво да се страхува, само родината се нуждае от него.

Колата стигна до жилището на актрисата. Жената и двамата мъже останаха мълчаливи. При вратата на госпожица Кандей Вернио попита:

— Ще се качите ли?

— Не, вие ще дойдете с мен.

— Но къде го отвеждате, Боже мой? — попита актрисата.

— На двеста крачки оттук и след четвърт час ще бъде свободен, обещавам ви.

Вернио стисна ръката на хубавата си любовница, направи й знак, за да я успокои, и се отдалечи с Шабо по улица „Траверсиер“.

Двамата пресякоха улица „Сен Оноре“ и поеха по улица „Дьо л’Ешел“. На ъгъла на тази улица монахът сложи ръка на рамото на Вернио, а с другата му показа един човек, който се разхождаше покрай пустите стени на Лувъра.

— Виждаш ли това? — попита той Вернио.

— Кое?

— Онзи човек?

— Да — отвърна жирондистът.

— Е, добре, това е нашият колега Гранжньов.

— Какво прави той там?

— Чака.

— Какво чака?

— Да го убият.

— Да го убият ли?

— Да.

— И кой трябва да го убие?

— Аз!

Вернио изгледа Шабо, както се гледа луд.

— Спомни си Спарта, спомни си Рим — каза Шабо — и слушай.

Тогава той му разказа всичко. Докато монахът говореше, Вернио сведе глава.

Той разбираше колко е далеч от него, изнежения трибун, влюбения лъв, този страховит републиканец, който като Деций искаше само една пропаст, за да се хвърли, та смъртта му да спаси родината.

— Това е добре — каза той, — искам три дни, за да подготвя речта си.

— И след три дни?…

— Бъди спокоен — каза Вернио, — след три дни или ще се разбия в кумира, или ще го съборя!

— Имам ли думата ти, Вернио?

— Да.

— Дума на мъж?

— Дума на републиканец!

— Тогава нямам повече нужда от тебе. Върви да успокоиш любовницата си.

Вернио тръгна към улица „Ришельо“. Шабо тръгна напред към Гранжньов. Той, като видя, че към него идва човек, се оттегли към най-тъмното място. Шабо го последва.

Гранжньов спря в подножието на зида, не можейки да продължи. Шабо се приближи до него. Гранжньов направи уговорения знак като вдигна ръце.

После, тъй като Шабо стоеше неподвижен, той каза:

— Е, какво те спира? Удряй де!

— Няма нужда — каза Шабо. — Вернио ще говори.

— Така да бъде! — каза Гранжньов с въздишка. — Но мисля, че чрез моето убийство ще постигнем повече!

Какво искате да направи монархията срещу подобни хора?