Графиня Дьо Шарни

ЧАСТ ПЪРВАКакво правеха на 15 февруари 1794 година Анж Питу и Катрин Бийо

Малко повече от една година след екзекуцията на краля и заминаването на Жилбер, Себастиен и Бийо, през една хубава и студена сутрин на ужасната зима на 1794 година триста или четиристотин души, сиреч почти една шеста от населението на Виле-Котре, чакаха на площада пред замъка и в двора на кметството излизането на двама годеници, които нашият стар познат господин Дьо Лонпре беше на път да превърне в съпрузи.

Тези двама годеници бяха Анж Питу и Катрин Бийо.

Уви! Бе необходимо да се случат твърде тежки събития, за да доведат бившата любовница на виконт дьо Шарни, майката на малкия Изидор, до това, да стане госпожа Анж Питу.

Тези събития всеки ги разказваше и коментираше по свой начин. Но по какъвто и начин да ги коментираха и разказваха, нямаше нито един разказ от тези, които се разправяха по площада, който да не отдава най-голяма слава на предаността на Анж Питу и на благоразумието на Катрин.

Само че колкото по-интересни бяха двамата бъдещи съпрузи, толкова повече ги съжаляваха.

Може би те бяха по-щастливи от когото и да било от мъжките и женските индивиди, съставящи тази тълпа. Но такава си е тълпата, тя винаги трябва или да съжалява, или да завижда.

Този ден тя беше настроена състрадателно и съжаляваше.

Действително, събитията, предвидени от Калиостро вечерта на 21 януари, бяха потеглили с бърза стъпка, оставяйки след себе си една дълга и незаличима кървава следа.

На 1 февруари 1793 година Националният конвент беше приел един декрет, разпореждащ създаването на сумата от осемстотин милиона бона, което правеше общо издадените бонове на сума три милиарда и сто милиона.

На 28 март 1793 година Конвентът, по доклад на Трейар, бе приел декрет, с който емигрантите се прогонваха за вечни времена, обявяваха ги за граждански мъртви и конфискуваха имуществото им в полза на републиката.

На 7 ноември Конвентът прие декрет, с който натоварваше Комитета за народно просвещение да представи проект, целящ замяната на католическия култ с един разумен граждански култ.

Няма да говорим за преследването и смъртта на жирондистите. Няма да говорим и за екзекуцията на херцог Д’Орлеан, на кралицата, на Байи, на Дантон, на Камий Демулен и на мнозина други — тези събития бяха имали своя отзвук, стигнал до Виле-Котре, но не и влияние върху действащите лица, с които ни остана да се занимаем.

Следствие от конфискацията на имотите и след като Бийо и Жилбер бяха смятани за емигранти, техните имоти бяха конфискувани и обявени за продан.

Същото стана и с имотите на граф Дьо Шарни, убит на 10 август, и на графинята, заклана на 2 септември.

Като последица от този декрет Катрин беше изхвърлена от Писльо, смятан за национална собственост.

Питу беше поискал да протестира от името на Катрин. Но Питу беше станал от умерените, Питу беше станал малко подозрителен и мъдри хора му дадоха съвет да не се противопоставя нито с действие, нито с мисъл на заповедите на нацията.

Така че Катрин и Питу се бяха оттеглили в Арамон.

Отначало на Катрин й бе хрумнало да отиде да живее както някога в колибата на дядо Клуис. Но когато се появи на вратата на бившия горски пазач на херцог Д’Орлеан, той беше поставил пръст на устните си в знак на мълчание и беше поклатил глава в знак на невъзможност.

Тази невъзможност идваше от това, че мястото вече беше заето.

Законът за изгнание на незаклетите свещеници беше влязъл в сила и както добре разбирате, абат Фортие, който не бе пожелал да положи клетва, беше изгонен или по-скоро се беше прогонил сам.

Но той не се реши да прекоси границата и неговото изгнание се ограничи само с това да напусне къщата си във Виле-Котре, където беше оставил госпожица Александрия да пази мебелите му, и да поиска убежище от дядо Клуис, което той беше побързал да му даде.

Колибата на дядо Клуис, както си спомняте, беше само една обикновена пещера, изкопана в земята, където дори за сам човек беше неудобно. Така че щеше да е трудно да бъдат добавени към абат Фортие Катрин Бийо и малкият Изидор.

После, спомнете си нетърпимостта в поведението, проявена от абат Фортие при смъртта на госпожа Бийо. Катрин не беше дотолкова добра християнка, за да прости на абата отказа да отслужи опело за майка й, а дори и да би била толкова добра християнка, че да прости, абат Фортие беше твърде добър католик, за да й прости на нея.

Така че трябваше да се откаже от колибата на дядо Клуис.

Оставаха къщата на леля Анжелик в Пльо и малката къщурка на Питу в Арамон.

Дори не трябваше да се мисли за къщата на леля Анжелик. Колкото повече революцията следваше своя път, толкова повече леля Анжелик ставаше по-свадлива, което изглеждаше невероятно, и все по-кльощава, което изглеждаше невъзможно.

Промяната в морала й, както и в нейната физика се дължеше на това, че във Виле-Котре, както и другаде, църквите бяха затворени в очакване да бъде изнамерен разумен граждански култ от Комитета за народно просвещение.

Обаче, тъй като църквите бяха затворени, наемът от столовете, който беше основният доход на леля Анжелик, беше спаднал до нула. Това пресъхване на източниците на доход правеше леля Анжелик по-слаба и по-сваддива от всякога.

Ще добавим, че тя беше чувала много често да се разказва за превземането на Бастилията от Бийо и Анж Питу. Че беше виждала толкова често по време на големите парижки събития арендаторът и нейният племенник да заминават внезапно за столицата и че тя не се и съмняваше, че Френската революция не е водена от други, а от Анж Питу и Бийо, и че гражданите Дантон, Марат, Робеспиер и другите са само второстепенни помощници на тези главни водачи.

Госпожица Александрия, както добре разбирате, я увличаше в тези мисли, та било и малко погрешни, на които цареубийственото гласуване на Бийо бе придало омразната екзалтация на фанатизма.

Така че не биваше и да се мисли Катрин да бъде настанена при леля Анжелик.

Оставаше малката къщурка на Питу в Арамон.

Но как да бъде обитавана от двама, че дори и от трима, без да се даде повод за лоши приказки? Това беше още по-невъзможно, отколкото да се живее в колибата на дядо Клуис.

Така че Питу беше решил да иска гостоприемство от своя приятел Дезире Манике — гостоприемство, което му беше обещано от достойния арамонец и за което Питу щеше да се отплати с всякакъв вид работа.

Но всичко това не уреждаше положението на бедната Катрин.

Питу се отнасяше към нея с всичкото внимание на приятел и с всичката нежност на брат, но Катрин ясно чувстваше, че Питу я обича съвсем не като брат или като приятел.

Малкият Изидор чувстваше същото. Той, бедното дете, което никога не беше имало щастието да познава баща си, обичаше Питу така, както би обичало граф Дьо Шарни, а може би и повече. Защото, трябва да го кажем, Питу беше обожател на майката, но роб на детето.

Би могло да се каже, че ловкият стратег разбираше, че има само един начин да проникне в сърцето на Катрин — да влезе след Изидор.

Но бързаме да кажем, че никакви подобни сметки не помрачаваха чистотата на чувствата на честния Питу, който си беше останал такъв, какъвто го видяхме, сиреч наивният и предан момък от първите глави на нашата книга и ако с достигането на пълнолетието с него бе станала някаква промяна, то Питу беше станал може би още по-предан и по-невинен от всякога.

Всички тези качества трогваха Катрин до сълзи. Тя чувстваше, че Питу я обича пламенно, че я обича до обожание, до фанатизъм и понякога си казваше, че би искала да се отблагодари за една толкова голяма любов, за една такава пълна преданост с едно чувство, по-нежно от приятелството.

Благодарение на онова, което си казваше, бедната Катрин малко по малко се чувстваше — с изключение на Питу, — съвсем самотна на този свят. Разбираше, че ако умре, нейното бедно дете — пак с изключение на Питу, — ще остане само. Малко по малко Катрин беше стигнала дотам, да даде на Питу единствената награда, която беше в нейна власт — да му даде цялото си приятелство и цялата себе си.

Уви! Нейната любов, този блестящ и ароматен цвят на младостта й, сега беше в небесата!

Изминаха почти шест месеца, през които Катрин, все още несвикнала с тази мисъл, я пазеше в едно ъгълче на ума си много повече, отколкото в дъното на сърцето си.

През тези шест месеца на Питу, макар и приеман всеки ден с най-нежната усмивка, макар и изпращан всяка вечер с най-нежното ръкостискане, не можеше и да му мине мисълта, че в чувствата на Катрин може да настъпи подобен прелом в негова полза.

Но понеже не заради награда Питу беше предан, Питу беше влюбен, макар и да не знаеше чувствата на Катрин по отношение на него, той беше все по-предан на Катрин и все по-влюбен в Катрин.

И това би продължило така чак до смъртта на Катрин или на Питу. Питу би могъл да достигне възрастта на Филемон, а Катрин тази на Бавкида432, без ни най-малко да се променят чувствата на капитана на Националната гвардия на Арамон.

Така че Катрин трябваше да заговори първа, както говорят жените.

Една вечер, вместо да му подаде ръката си, тя му предложи челото си.

Питу помисли, че Катрин е нещо разсеяна — той беше твърде почтен човек, за да се възползва от една разсеяност.

Той отстъпи една крачка.

Но Катрин не пусна ръката му. Тя го притегли към себе си, подавайки му вече не челото, а бузата си.

Питу още повече се заколеба.

Като видя това, малкият Изидор каза:

— Ама целуни мама Катрин, татко Питу.

— О, Боже мой! — прошепна Питу, пребледнявайки, сякаш ей сега щеше да умре.

И постави студените си треперещи устни на бузата на Катрин.

Тогава, като вдигна детето си, Катрин го постави в ръцете на Питу.

— Давам ви детето, Питу. Искате ли заедно с него да вземете и майка му? — каза тя.

От удара главата на Питу се замая, той затвори очи и все така притискайки детето до гърдите си, се стовари на един стол, извиквайки с онази сърдечна нежност, която само сърцето може да оцени:

— О, господин Изидор! Скъпи ми господин Изидор, колко ви обичам!

Изидор наричаше Питу „татко Питу“. Но Питу наричаше сина на виконт дьо Шарни „господин Изидор“.

И освен това, тъй като чувстваше, че Катрин иска да го обикне най-вече заради любовта му към сина й, той не казваше на Катрин:

— О, колко ви обичам, госпожице Катрин!

А казваше на Изидор:

— О! Колко ви обичам, господин Изидор!

След като беше решен въпросът, че Питу обича още повече Изидор, отколкото Катрин, заговориха за женитба.

Питу каза на Катрин:

— Не ви карам да бързате, госпожице Катрин. Отложете го с колкото време искате. Но ако искате да ме направите щастлив, не отлагайте твърде дълго.

Катрин поиска един месец.

Когато изминаха три седмици Питу в парадна униформа отиде почтително да направи посещение на леля Анжелик с цел да й съобщи за скорошния си съюз с госпожица Катрин Бийо.

Леля Анжелик видя отдалеч племенника си и побърза да затвори вратата.

Но Питу не спря да върви към негостоприемната врата, на която почука тихичко.

— Кой е там? — попита леля Анжелик с най-надменния си глас.

— Аз, вашият племенник, лельо Анжелик.

— Върви си по пътя, септемврийски убиецо! — каза старата мома.

— Лельо — продължи Питу, — идвам да ви съобщя една новина, която сигурно ще ви е приятна, а за мен в нея е цялото ми щастие.

— И каква е тази новина, якобинецо?

— Отворете ми вратата си и ще ви я кажа.

— Казвай я през вратата. Не отварям вратата си на санкюлоти като теб.

— Това вашата последна дума ли е, лельо?

— Това е последната ми дума.

— Е, добре, мила ми лельо, аз се женя.

Вратата се отвори сякаш по магия.

— И за кого, нещастнико? — попита леля Анжелик.

— За госпожица Катрин Бийо — отвърна Питу.

— Ах, негодникът му! Ах, безчестникът му! Ах, мерзавецът му! — каза леля Анжелик. — Ще ми се жени за развалено момиче!… Върви си, нещастнико, проклинам те!

И с жест, изпълнен с благородство, леля Анжелик простря ръце срещу своя племенник.

— Лельо — каза Питу, — добре разбирате, че съм свикнал с проклятията ви и че това няма да ме трогне повече от останалите. А сега — от учтивост бях длъжен да ви съобщя за сватбата си. Съобщих ви го и учтивостта е спазена — сбогом, лельо Анжелик!

И вдигайки по военному ръка към тривърхата си шапка, той отдаде чест на леля Анжелик и продължи пътя си през Пльо.

ВТОРА ЧАСТЗа въздействието, което оказа върху леля Анжелик съобщението за женитбата на племенника й с Катрин Бийо

Питу беше споделил за своята бъдеща женитба с господин Дьо Лонпре, който живееше на улица „Орме“. Господин Дьо Лонпре, по-малко предубеден от леля Анжелик срещу семейство Бийо, поздрави Питу с доброто дело, което вършеше.

Питу го изслуша съвсем очарован, той не разбираше как градейки собственото си щастие, извършва в същото време добро дело.

Иначе Питу, чист републиканец, беше повече от всякога признателен на републиката, че всички протакания бяха премахнати от факта, че църковните бракове бяха отменени.

Така че беше уговорено между господин Дьо Лонпре и Питу, че следващата събота Катрин Бийо и Анж Питу ще бъдат бракосъчетани в кметството.

На следващия ден, в неделя, трябваше да се състои продажбата на търг на фермата в Писльо и замъка в Бурсон.

Фермата беше оценена на сумата от четиристотин хиляди франка, а замъкът на шестстотин хиляди франка в бонове. Но никой вече нямаше златни луи.

Питу беше дошъл тичешком, за да съобщи хубавата новина на Катрин. Той си беше позволил да измести с два дни напред определения срок за сватбата и много се страхуваше това избързване да не притесни Катрин.

Катрин не изглеждаше притеснена и Питу бе на седмото небе.

Само че Катрин изиска Питу да направи повторно посещение на леля Анжелик, за да й съобщи точния ден на сватбата и да я покани да присъства на церемонията.

Вследствие на това в четвъртък сутринта Питу се върна във Виле-Котре, за да направи повторно посещение на лелята.

Когато къщата вече се виждаше, удари девет часът.

Този път леля Анжелик изобщо я нямаше на вратата и дори, като че ли леля Анжелик би могла да очаква Питу, вратата беше затворена.

Питу помисли, че тя е вече излязла и беше възхитен от това обстоятелство. Посещението беше направено и едно твърде нежно и почтително писмо щеше да замени речта, която той смяташе да държи.

Но тъй като Питу беше преди всичко съвестен момък, той потропа на вратата, макар че тя беше добре затворена и когато никой не отвърна на блъскането му, повика.

При този двоен шум, създаван от Питу, викайки и тропайки, се появи една съседка.

— А! Лельо Фаго — попита Питу, — знаете ли дали леля ми е излязла?

— Не отговаря ли? — попита стрина Фаго.

— Не, сама виждате. Несъмнено е излязла навън.

Леля Фаго поклати глава.

— Щях да я видя да излиза — каза тя. — Вратата ми се отваря към нейната и много рядко се случва, като се събуди, да не дойде до нас, за да си сложи малко топла пепел в сабото: бедната жена се топли с това по цял ден — не е ли така, съседе Фароле?

Това запитване беше отправено към едно ново действащо лице, което на свой ред, отваряйки вратата си при шума, идваше да се намеси в разговора.

— Какво казвате, госпожо Фаго?

— Казвам, че леля Анжелик не е излязла. Вие видяхте ли я?

— Не, и дори ще ви уверя, че все още си е у дома, защото, ако беше станала и излязла, капаците на прозорците щяха да бъдат отворени.

— Виж ти, вярно — каза Питу. — Ах, Боже мой! Да не би да се е случило някое нещастие на моята бедна леля?

— Много е възможно — каза стрина Фаго.

— Повече от възможно, вероятно е — наставнически каза господин Фароле.

— А! Бога ми, тя не беше много нежна с мен — каза Питу, — но няма значение, ще ми е мъчно… Как да се уверя в това?

— Хубаво! — каза трети съсед. — Това не е трудно. Трябва само да изпратим да потърсят господин Риголо, ключарят.

— Ако е за да се отвори вратата — каза Питу, — няма нужда. Имам навика да я отварям с ножа си.

— Е, добре, отвори я, моето момче — каза господин Фароле. — Ние ще бъдем тук, за да удостоверим, че не си я отворил с лоши намерения.

Питу измъкна ножа си. После, в присъствието на една дузина хора, привлечени от ставащото, той се приближи до вратата с похватност, която доказваше, че не един път е използвал този начин, за да влезе в жилището на своята младост, и накара езичето да се отдръпне.

Вратата се отвори.

Стаята беше съвсем тъмна.

Но веднъж отворена вратата, светлината малко по малко проникна — тъжният и злокобен светлик на една зимна сутрин, — и при светлината на този ден, колкото и мрачен да беше той, започнаха да различават леля Анжелик, легнала на леглото си.

Питу повика два пъти:

— Лельо Анжелик! Лельо Анжелик!

Старата мома остана неподвижна и не отговори.

Питу се приближи и опипа тялото.

— О! — каза той. — Тя е студена и вцепенена!

Отвориха прозореца. Леля Анжелик беше мъртва!

— Ето ти нещастие — каза Питу.

— Добре! Не е толкова голямо нещастие — каза Фароле. — Тя не те обичаше много, моето момче.

— Възможно е — каза Питу. — Но аз много я обичах.

Две едри сълзи се стичаха по бузите на достойния момък.

— Ах! Бедната ми леля Анжелик! — каза той.

И падна на колене пред леглото.

— Кажете, господин Питу — подхвана стрина Фаго, — ако имате нужда от нещо, ние сме на ваше разположение… По дяволите! Човек или има съседи, или ги няма.

— Благодаря, лельо Фаго. Вашето хлапе тук ли е?

— Да. Ей, Фаготен! — извика добрата жена.

Един хлапак на четиринайсет години се появи на прага на вратата.

— Ето ме, майко — каза той.

— Е, добре — продължи Питу, — помолете го да изтича до Арамон и да каже на Катрин да не се безпокои, но че съм открил леля Анжелик мъртва. Бедната леля!…

Питу избърса нови сълзи.

— И че това ще ме задържи във Виле-Котре — добави той.

— Чу ли, Фаготен? — каза леля Фаго.

— Да.

— Е, добре, тръгвай веднага!

— Мини по улица „Соасон“ — каза наставнически Фароле — и предупреди доктор Рейнал, че трябва да установи случай на внезапна смърт при леля Анжелик.

— Чуваш ли?

— Да, майко — каза хлапакът.

И като хукна с всички сили, той офейка по посока на улица „Соасон“, която беше следващата след улица „Пльо“.

Народът се бе увеличил! Пред вратата имаше стотина души. Всеки даваше мнението си за смъртта на леля Анжелик, като едни бяха склонни да мислят, че е внезапен удар, други — внезапно спукване на сърдечните камери, а трети — от отслабване в последна степен.

Всички мърмореха съвсем тихо:

— Ако Питу не е непохватен, ще намери някое хубаво имане на най-горния рафт в някой гардероб, в гърнето за масло или в дъното на сламеника в някой вълнен чорап.

В това време пристигна господин Рейнал, предшестван от главния бирник.

Щяха да разберат от какво е умряла леля Анжелик.

Господин Рейнал се приближи до леглото, огледа болната, сложи ръка на надкоремието и корема и за голямо учудване на цялото общество заяви, че леля Анжелик просто е умряла от студ и вероятно от глад. При това изявление сълзите на Питу се удвоиха.

— Ах, бедна лельо! Бедна лельо! — провикна се той. — А аз я мислех за богата! Какъв нещастник съм, да я изоставя!… Ах, ако бях разбрал това!… Не е възможно, господин Рейнал! Не е възможно!

— Потърсете в раклата и ще видите дали има хляб. Потърсете на дръвника и ще видите дали има дърва. Винаги съм й предричал, че ще умре така, старата скъперница!

Потърсиха — нямаше нито клонка в дръвника, нито троха хляб в раклата.

— Ах, как не ми каза! — извика Питу. — Щях да й донеса дърва за огрев. Щях да бракониерствам, за да я изхраня. Това е също и ваша грешка — продължаваше бедният момък, обвинявайки всички, които се намираха там. — Защо не сте ми казали, че е била бедна?

— Не сме ви казвали, че беше бедна, господин Питу — каза Фароле, — поради безкрайно простата причина, че всички я мислеха за богата.

Господин Рейнал придърпа чаршафа над главата на леля Анжелик и се упъти към вратата.

Питу изтича до него.

— Отивате ли си, господин Рейнал? — каза му той.

— А какво искаш да правя тук, моето момче?

— Значи тя със сигурност е мъртва?

Докторът сви рамене.

— О, Боже мой! Боже мой! — каза Питу. — И е умряла от студ! Умряла от глад!

Господин Рейнал направи знак на младежа, който се приближи към него.

— Момче — каза му той, — все пак те съветвам да претърсиш от горе до долу, разбираш ли?

— Но, господин Рейнал, понеже казвате, че е умряла от студ и от глад…

— Виждали са скъперници — каза господин Рейнал — да умират от глад и студ, легнали върху своето съкровище.

После, поставяйки пръст на устните си, каза:

— Шт!

И си отиде.

ТРЕТА ЧАСТФотьойлът на леля Анжелик

Питу може би щеше да размисли по-задълбочено върху онова, което току-що му беше казал господин Рейнал, ако не беше видял отдалеч Катрин, която тичаше с детето си на ръце.

Откакто се разбра, че по всяка вероятност леля Анжелик е умряла от глад и студ, усърдието на съседите да изпълнят спрямо нея последния си дълг беше вече не така голямо.

Така че пристигането на Катрин беше добре дошло. Тя заяви, че гледайки на себе си като на съпруга на Питу, трябва да изпълни последните задължения към леля Анжелик. Бедното създание извърши това със същото уважение, каквото бе проявило преди осемнайсет месеца към своята майка.

През това време Питу отиде да поръча всичко необходимо за погребението, определено принудително за по-следващия ден. Случаят с внезапната смърт правеше така, че леля Анжелик не можеше да бъде погребана, преди да изминат четирийсет и осем часа.

Ставаше въпрос само да се разбере с кмета, с дърводелеца и гробаря, религиозните церемонии по погребенията бяха отменени, както и тези по сватбите.

— Приятелю — каза Катрин на Питу в момента, когато той вземаше шапката си, за да отиде при господин Дьо Лонпре, — след произшествието, което току-що стана, няма ли да бъде добре да отложим с ден или два сватбата?

— Както искате, госпожице Катрин — каза Питу.

— Няма ли да изглежда странно, че в същия ден, когато сте положили леля си в земята, вие извършвате такова важно действие като сватбата?

— Наистина твърде важно за мен — каза Питу, — защото се отнася до моето щастие!

— Е, добре, приятелю, посъветвайте се с господин Дьо Лонпре и направете така, както каже той.

— Така да бъде, госпожице Катрин.

— И освен това, ще ни донесе нещастие да се оженим толкова скоро след погребение…

— О! — каза Питу. — От момента, в който стана ваш съпруг, предизвиквам нещастието да се изправи срещу мен.

— Скъпи Питу — каза Катрин, протягайки му ръка, — да преместим сватбата в понеделник… Както виждате, опитвам се да съобразя, доколкото е възможно, вашето желание с благоприличието.

— Ах! Два дни са твърде дълго време, госпожице Катрин!

— Хубаво! — каза Катрин. — Когато някой е чакал пет години…

— Стават много неща за четирийсет и осем часа — каза Питу.

— Няма да стане така, че да ви обичам по-малко, скъпи ми Питу, и понеже, както вие твърдите, това е единственото нещо, от което се боите…

— Единственото! О, да, единственото, госпожице Катрин!

— Е, добре, в такъв случай, Изидор?…

— Мамо? — отвърна детето.

— Кажи на татко Питу: „Не бой се, татко Питу. Мама те обича много и мама ще те обича винаги!“

Детето повтори с нежното си гласче:

— Не бой се, татко Питу, мама те обича много и мама ще те обича винаги!

След това уверение за Питу вече нямаше никакви трудности да отиде при господин Дьо Лонпре. Той се върна след час — беше уредил всичко: и погребението, и сватбата, и ги беше платил предварително.

С остатъка от парите си беше купил малко дърва и провизии за двата дни.

Беше време дървата да пристигнат. Разбирате, че в тази бедна къща в Пльо, където вятърът влизаше отвсякъде, можеше да се умре от студ.

При завръщането си Питу намери Катрин полузамръзнала.

Сватбата, според желанието на Катрин, беше отложена за понеделник.

Двата дни и двете нощи изминаха, без Катрин и Питу да се разделят и за миг. Те прекараха двете нощи бдейки при възглавието на мъртвата.

Въпреки огромния огън, който Питу бе имал грижата да разпали в камината, вятърът проникваше, леден и остър, и Питу си казваше, че ако леля Анжелик не е умряла от глад, то е могла чудесно да умре от студ.

Дойде моментът да се вдигне тялото. Пренасянето не трябваше да продължи много — къщата на леля Анжелик беше почти до гробището.

Целият Пльо и част от града следваха покойницата към последното й жилище. В провинцията жените ходят на погребения. Питу и Катрин водеха траурното шествие.

След като свърши церемонията, Питу благодари на присъстващите от името на мъртвата и от свое име. И след като пръсна по веднъж с ръсилото гроба на старата мома, всеки, както беше обичаят, премина пред Питу.

Останал сам с Катрин, Питу се обърна натам, където я беше оставил. Катрин не беше до него. Тя беше на колене заедно с малкия Изидор пред един гроб, в четирите ъгъла на който се издигаха четири кипариса. Това беше гробът на леля Бийо.

Питу беше намерил тези четири кипариса в гората и ги беше засадил.

Той не искаше да безпокои Катрин в благочестивото й занимание. Но като помисли, че когато свърши молитвата си, Катрин ще е съвсем премръзнала, той изтича в къщата с намерение да разпали голям огън.

За нещастие едно нещо се противопоставяше на осъществяването на това добро намерение — от сутринта запасите от дърва се бяха изчерпали.

Питу се почеса по ухото. Остатъкът от парите му, както си спомняте, беше отишъл, за да осигури запаси от хляб и дърва.

Питу се огледа наоколо, търсейки коя мебел може да пожертва за моментната нужда.

Разполагаше с леглото, раклата за хляб и фотьойла на леля Анжелик.

Раклата за хляб и леглото, без да имат голяма стойност, все пак не бяха неизползваеми. Но на фотьойла от много време никой, с изключение на леля Анжелик, не се осмеляваше да седне, толкова беше разкривен.

Така че фотьойлът беше осъден.

Питу постъпи като революционен трибунал — едва осъден, фотьойлът трябваше да бъде екзекутиран.

Питу опря коляно в марокена, почернял от старост, хвана с две ръце едната от облегалките и дръпна към себе си.

При третото разклащане облегалката поддаде.

Фотьойлът, сякаш изпитваше болка от това разчленяване, издаде странен жаловит звук. Ако Питу беше суеверен, той би помислил, че душата на леля Анжелик е затворена в този фотьойл.

Но Питу имаше само едно суеверие на този свят — своята любов към Катрин. Фотьойлът беше осъден да стопли Катрин и дори да беше пролял толкова кръв и надал толкова жалби, колкото омагьосаните дървета от гората на Тасо433, фотьойлът щеше да бъде направен на парчета.

Така че Питу улови все така силно втората облегалка, както беше уловил първата и с усилие, подобно на онова, което вече беше направил, го изтръгна от скелета, разглобен на три четвърти.

Фотьойлът издаде същия странен, чудноват металически звук.

Питу остана невъзмутим. Той хвана осакатената мебел за единия крак, вдигна я над главата си и за да довърши натрошаването й я удари с всичка сила в паркета.

Този път фотьойлът се разцепи на две и за голямо учудване на Питу през отворената рана блъвна не вълна от кръв, а вълна от злато.

Спомняте си, че щом събереше двайсет и четири сребърни ливри, леля Анжелик веднага разменяше тези двайсет и четири ливри за един луидор и вкарваше този луидор във фотьойла.

Питу застина смаян, олюляващ се от изненада, полудял от учудване.

Първият му порив беше да изтича при Катрин и малкия Изидор, да ги доведе и двамата и да им покаже току-що намереното съкровище.

Но една ужасна мисъл го удържа.

Дали като узнаеше, че е богат, Катрин все така щеше да се омъжи за него?

Той поклати глава.

— Не — каза той, — ще се откаже.

Той остана за миг неподвижен, размишляващ, угрижен.

После по лицето му премина усмивка.

Несъмнено беше намерил начин да излезе от затруднението, в което го беше поставило това неочаквано богатство.

Той събра луидорите, които бяха по земята, довърши изкормването на фотьойла с ножа си, потърси и в най-малките потайни кътчета между космите и кълчищата.

Всичко беше натъпкано с луи.

Стигаха да се напълни тенджерата за задушено, в която леля Анжелик бе сложила да се вари петелът, довел до онази ужасна сцена, която в своето време и място ние разказахме.

Питу преброи луидорите.

Той намери хиляда петстотин и петдесет. Така че Питу беше богат с хиляда петстотин и петдесет луи, сиреч трийсет и седем хиляди и двеста ливри.

Обаче, тъй като по онова време един златен луи струваше деветстотин и двайсет ливри в бонове, Питу беше забогатял с един милион и триста осемдесет хиляди ливри.

И в какъв момент му дойде това колосално богатство? В момента, когато беше принуден, нямайки повече пари, за да купи дърва, да строши, за да стопли Катрин, фотьойла на леля Анжелик.

Какво щастие, че Питу беше толкова беден, че времето беше толкова студено и че фотьойлът беше толкова стар!

Кой знае какво би станало със скъпоценния фотьойл без сбора от тези видимо съдбоносни обстоятелства.

Питу започна с това, че натъпка луидори във всичките си джобове. После, след като разтърси настървено всяка част от фотьойла, той ги нареди в камината, удари огнивото, къде в пръстите си, къде в кремъка, успя с голяма мъка да разпали праханта и с трепереща ръка поднесе огъня към цепениците.

Беше време! Катрин и малкият Изидор се прибираха, тракайки със зъби от студ.

Питу притисна детето до сърцето си, целуна ледените ръце на Катрин и излезе, викайки:

— Ще свърша нещо абсолютно необходимо. Топлете се и ме чакайте.

— Ама къде отива татко Питу? — попита Изидор.

— Не зная нищо — отвърна Катрин. — Но е съвсем сигурно от мига, в който хукна така бързо, че е да се занимае не със себе си, а с теб или с мен.

Катрин би могла да каже:

— С теб и с мен.

ЧЕТВЪРТА ЧАСТКакво направи Питу с намерените във фотьойла на леля Анжелик луидори

Не сте забравили, че за следващия ден беше обявена продажбата на фермата на Бийо и на замъка на граф Дьо Шарни. Спомняте си също така, че фермата беше оценена на сумата от четиристотин хиляди франка, а замъкът на шестстотин хиляди франка в бонове.

Когато следващият ден дойде, господин Дьо Лонпре купи от името на неизвестен купувач двата имота за сумата хиляда триста и петдесет луидора, сиреч един милион двеста четирийсет и две хиляди франка в бонове.

Той плати в брой.

Това стана в неделя, в навечерието на деня, когато трябваше да се състои сватбата на Катрин и Питу.

Същата неделя рано сутринта Катрин бе заминала за Арамон било защото трябваше да направи някои приготовления за разкрасяване, каквито имат и най-обикновените жени в навечерието на сватбата, било защото не искаше да остане в града, докато продаваха на търг тази хубава ферма, където бе преминала младостта й и където беше толкова щастлива и беше страдала толкова много!

Което значеше, че на следващия ден в единайсет часа цялата тази тълпа, събрана пред вратата на кметството, оплакваща и хвалеща така силно Питу, че се е оженил за една съвсем съсипана девойка — която на всичкото отгоре имаше и едно дете, което, след като би трябвало един ден да бъде по-богато от нея, беше още по-разорено от нея!

През това време господин Дьо Лонпре питаше според обичая Питу:

— Гражданино Пиер-Анж Питу, вземате ли за своя съпруга гражданката Ан-Катрин Бийо?

И после Катрин:

— Гражданко Ан-Катрин Бийо, вземате ли за свой съпруг гражданина Пиер-Анж Питу?

И двамата отговориха: „Да“

Тогава, когато и двамата отговориха: „Да“, Питу с глас, изпълнен с чувство, а Катрин с глас, изпълнен с ведрина, когато господин Дьо Лонпре обяви в името на закона, че двамата млади хора са съединени в брак, той направи знак на малкия Изидор да дойде, за да му говори.

Малкият Изидор, сложен на бюрото на кмета, отиде право при него.

— Дете мое — каза му господин Дьо Лонпре, — ето документите, които ще връчите на вашата мама Катрин, когато вашият татко Питу я отведе у дома й.

— Да, господине — каза детето.

И взе двата документа в мъничката си ръка.

Всичко беше свършено. Само че за голямо учудване на присъстващите, Питу извади пет луидора от джоба си и като ги връчи на кмета, каза:

— За бедните, господин кмете.

Катрин се усмихна.

— Да не би да сме богати? — попита тя.

— Човек е богат, когато е щастлив, Катрин — отвърна Питу. — А вие току-що направихте от мен най-богатия човек на земята.

И той й предложи ръката си, на която младата жена нежно се облегна.

На излизане те откриха цялата тълпа, за която говорихме, пред вратите на кметството. Тя поздрави двамата съпрузи с единодушни овации.

Питу благодари на приятелите си и раздаде множество ръкостискания. Катрин поздрави приятелките си с множество кимвания с глава. В това време Питу зави надясно.

— Ама къде отивате, приятелю? — попита Катрин.

Действително, ако Питу се връщаше в Арамон, той трябваше да поеме наляво, през парка.

Ако се прибираше към къщата на леля Анжелик, той трябваше да върви направо през Площада на замъка. Ама къде отиваше той, слизайки към Площада на фонтана?

Това го питаше Катрин.

— Елате, многообичана ми Катрин — каза Питу. — Водя ви да посетите едно място, което ще ви бъде приятно да видите отново.

Катрин се остави да я водят.

— Ама къде отиват? — питаха онези, които ги виждаха да вървят.

Питу пресече Площада на фонтана, без да се спира, пое по улица „Орме“ и като стигна до края й, зави по онази малка уличка, където преди шест години беше срещнал Катрин върху нейното магаре в деня, когато, изгонен от леля Анжелик, той не знаеше къде да потърси гостоприемство.

— Не отиваме в Писльо, надявам се? — попита Катрин, спирайки мъжа си.

— Елате все пак, Катрин — каза Питу.

Катрин въздъхна, пое по малката уличка и излезе в равнината.

След десет минути ход тя стигна до малкия мост, където Питу я бе намерил припаднала вечерта, когато Изидор заминаваше за Париж.

Там тя се спря.

— Питу — каза тя, — няма да отида по-нататък.

— О, госпожице Катрин! — каза Питу. — Само до кухата върба.

Това беше върбата, където Питу идваше да търси писмата на Изидор.

Катрин въздъхна и продължи пътя си.

Като стигнаха до върбата, каза:

— Да се връщаме, умолявам ви!

Но Питу, като постави ръката си върху ръката на младата жена, каза:

— Още двайсет крачки, госпожице Катрин. Не искам нищо повече от това.

— Ах, Питу! — прошепна Катрин с тон на толкова болезнен упрек, че Питу се спря на свой ред.

— О, госпожице! — каза той. — А аз мислех, че ви правя толкова щастлива!

— Мислите, че ме правите щастлива, Питу, като ме карате да видя отново фермата, където съм израснала, която принадлежеше на родителите ми, която трябваше да ми принадлежи и която, продадена вчера, сега принадлежи на някакъв чужденец, на когото не знам дори името.

— Госпожице Катрин, още двайсет крачки. Не искам нищо повече от това!

Действително, тези двайсет крачки, заобикаляйки ъгъла на зида, откриваха голямата порта на фермата.

При голямата порта на фермата се бяха събрали всички бивши надничари, колари, коняри и момичетата от фермата с дядо Клуис начело. Всеки държеше букет в ръката си.

— Ах, разбирам! — каза Катрин. — Преди да е пристигнал новият собственик, вие сте поискали да ме доведете за последен път тук, за да може всички стари служители да се сбогуват с мен. Благодаря, Питу!

И отделяйки се от ръката на съпруга си и от тази на малкия Изидор, тя тръгна към тези добри хора, които я заобиколиха и я увлякоха в голямата стая на фермата.

Питу взе малкия Изидор на ръце — детето все така държеше двата документа в ръка — и последва Катрин.

Младата жена беше седнала насред голямата стая и разтриваше лицето си с длани, както когато човек се събужда от сън.

— В името Божие, Питу — каза тя с объркан поглед и трескав глас, — какво ми разправят те?… Приятелю, не разбирам нищо от онова, което ми казват!

— Може би документите, които детето ни ще ви връчи, ще ви осведомят повече, скъпа Катрин — каза Питу.

И той побутна Изидор към майка му. Катрин взе документите от ръчичките на детето.

— Четете, Катрин — каза Питу.

Катрин отвори наслуки един от двата документа и прочете:

— Какво ще рече това, Питу? — попита Катрин. — Вие сигурно се сещате, че не разбирам нито дума от това, нали?

— Прочетете другия документ — каза Питу.

И Катрин, разгъвайки другия документ, прочете онова, което следва:

— В името на небето! — провикна се Катрин. — Кажете ми какво значи това или ще полудея!

— Това значи — каза Питу, — че благодарение на хиляда петстотин и петдесетте луидора, намерени онзи ден в стария фотьойл, който натроших, за да ви стопля при връщането ви от погребението, земите и замъкът в Бурсон няма да излязат от семейство Дьо Шарни, а фермата и земите на Писльо от семейство Бийо.

И тогава Питу разказа на Катрин онова, което ние вече разказахме на читателя.

— О! — каза Катрин. — И вие сте имали смелостта да изгорите онзи стар фотьойл, скъпи Питу, когато сте имали хиляда петстотин и петдесет луи, за да купите дърва!

— Катрин — каза Питу, — вие щяхте да се приберете. Щяхте да бъдете принудена да чакате, за да се сгреете, докато дървата бъдат купени и донесени, и щеше да ви е студено, докато чакате.

Катрин разтвори ръце: Питу побутна малкия Изидор.

— О, и ти също, и ти също, скъпи Питу! — каза Катрин.

И с една-единствена прегръдка Катрин притисна до сърцето си детето и съпруга си.

— О, Боже мой! — прошепна Питу, задушавайки се от радост и в същото време, отдавайки последна сълза на старата мома. — Като си помисля само, че е умряла от глад и студ! Бедната леля Анжелик!

— Бога ми — каза един дебел добродушен колар на една свежа и хубава девойка от фермата, показвайки й Питу и Катрин, — Бога ми, ето двама, които не ми изглеждат предопределени да умрат от такава смърт!