Графиня Дьо Шарни

76.Да живее Мирабо!

Мирабо лежеше в леглото си, но бе дошъл в съзнание. Остатъците от вечерята, блюдата, цветята бяха там, такива обвиняващи улики, каквито са остатъците от отрова в дъното на чашата, близо до леглото на някой самоубиец. Жилбер се устреми към него и си отдъхна, като го видя.

— А! — каза той. — Още не е толкова зле, колкото се страхувах.

Мирабо се усмихна.

— Вярвате ли, докторе? — попита той.

И поклати глава като човек, който мисли, че познава състоянието си така добре, както и лекарят, който понякога иска да заблуди сам себе си, за да може по-добре да заблуждава другите.

Този път Жилбер изобщо не се спря на външната диагностика. Той опипа пулса, който беше бърз и силен. Погледна езика — той беше подут и обложен. Осведоми се за състоянието на главата — беше натежала и болеше. В долните крайници се усещаше началото на изстиване. Изведнъж спазмите, които болният бе изпитал преди два дни, се появиха отново поред в областта на плешките, ключиците и диафрагмата. Пулсът, който, както казахме беше бърз и силен, стана пресеклив и конвулсивен. Жилбер предписа същите възбудителни средства, които бяха довели до предишното подобрение.

За нещастие, било защото болният нямаше сили да понесе мъчителното лекарство, било защото изобщо не искаше да бъде излекуван, петнайсет минути по-късно той се оплакваше от толкова силни болки на местата, където беше наложен със синап, че трябваше да махнат синапените лапи.

От този момент подобрението, проявило се вследствие на приложението им, изчезна.

Нямаме намерение да проследяваме всички фази на ужасната болест. Само че от сутринта на същия ден в града се пръсна слух, и този път по-сериозен, отколкото предишната вечер.

Бил заболял повторно, казваха, и това повторно заболяване заплашвало да доведе до смърт.

Тогава можеше наистина да се съди за гигантското място, което може да заеме един човек сред една нация. Цял Париж беше развълнуван, както в дните, когато всеобщо бедствие заплашва едновременно и отделния човек, и цялото население. През целия ден, както беше станало предишната вечер, улицата беше преградена и пазена от хора от народа, за да не стига шумът от колите до болния. Час по час групите, събрани под прозорците, питаха за новини. Едва нещо биваше съобщено и вече стигаше от улица „Шосе-д’Антен“ до покрайнините на Париж. Вратата беше обсадена от тълпи от граждани от всички съсловия, с всякакви убеждения, сякаш всяка партия, колкото и да се противопоставяше на останалите, би загубила нещо, загубвайки Мирабо. През това време приятелите, роднините и личните познати на големия оратор изпълваха дворовете, вестибюлите и апартамента долу, без той самият да има представа за това стълпотворение. Изобщо твърде малко думи бяха разменени между Мирабо и доктор Жилбер.

— Несъмнено, решили сте да умирате? — бе казал докторът.

— А за какво ли да живея?… — бе отвърнал Мирабо.

И Жилбер, като си припомни задълженията, поети от Мирабо към кралицата, както и нейната неблагодарност, не настоя повече, обещавайки пред себе си да изпълни докрай лекарския си дълг, но знаейки предварително, че не е бог, за да се бори с невъзможното.

Вечерта на този първи ден от повторното боледуване клубът на якобинците поиска да се осведоми за здравето на своя бивш председател. Затова изпрати депутация, начело на която стоеше Барнав. Бяха поискали да присъединят към него и двамата Ламет, но и двамата бяха отказали. Когато Мирабо научи за това, каза:

— А! Знаех си, че са подлеци, но не знаех, че ще се окажат и глупаци!

В продължение на двайсет и четири часа доктор Жилбер не напусна дори за миг Мирабо. В сряда вечерта, към единайсет часа състоянието леко се подобри, а Жилбер се съгласи да мине в една от съседните стаи, за да може да си почине няколко часа. Преди да си легне, докторът нареди и при най-малката поява на нещо обезпокоително, да дойдат да го предупредят на мига.

По изгрев слънце той се събуди. Никой не бе смутил съня му, но при все това той се събуди неспокоен — струваше му се невъзможно да има някакво подобрение, без да има никакво произшествие.

И наистина, когато слезе, Тейш съобщи на доктора с очи и глас, изпълнени със сълзи, че Мирабо е по-зле, но е забранил, каквито и страдания да изпитва, да будят доктор Жилбер.

А при това болният би трябвало да е страдал жестоко. Болките бяха още по-свирепи. А задушаването и спазмите се бяха появили отново. Множество пъти — Тейш приписа това на началото на бълнуване — болният бе произнесъл името на кралицата.

— Неблагодарници! — беше казал той. — Дори не са изпратили някого да се осведоми за мен!

После, сякаш говорейки сам на себе си, бе добавил:

— Чудя се какво ли ще каже тя, когато утре или вдругиден научи, че съм мъртъв…

Жилбер помисли, че всичко ще зависи от надигащата се криза. Така че, настройвайки се за ожесточена борба с болестта, той предписа да сложат пиявици на гърдите на болния. Но те сякаш бяха съучастници на умиращия и не искаха да смучат. Замениха ги с повторно кръвопускане и дрога от мускус.

Пристъпът продължи осем часа. През тези осем часа като ловък фехтовач Жилбер влезе в схватка със смъртта, парирайки всеки удар, който тя нанасяше, изпреварвайки някои, но докоснат няколко пъти и от нея. В края на осемте часа треската утихна и смъртта отстъпи. Но като тигър, който бяга, за да се върне, тя остави следа от ужасния си нокът по лицето на болния.

Жилбер остана прав и със скръстени ръце пред това легло, където се беше разиграла ужасната борба. Той беше твърде напреднал в тайните на лекарското изкуство не само за да запази някаква надежда, дори и все пак да се съмнява.

Мирабо беше загубен. И в този труп, проснат пред очите му, въпреки остатъка от живот, му беше невъзможно да види Мирабо жив.

Странно нещо! От този момент нататък болният и Жилбер по общо съгласие и сякаш споходени от една и съща мисъл, говореха за Мирабо като за човек, който е бил, но вече не е. Също така от този момент нататък лицето на Мирабо прие онзи израз на тържественост, който принадлежи изключително на агонията на великите хора — гласът му стана бавен, тежък, почти пророчески. В думите му тогава имаше нещо по-строго, по-задълбочено, по-широко. В чувствата му нещо по-сърдечно, по-непринудено, по-върховно.

Съобщиха му, че един младеж, който го бил виждал само веднъж и който не желаел да каже кой е, настоявал да го пуснат.

Той се обърна към Жилбер, сякаш за да му поиска позволение да приеме младежа.

Жилбер го разбра.

— Нека влезе — каза той на Тейш.

Тейш отвори вратата. Един деветнайсет-двайсетгодишен младеж се появи на прага, влезе бавно, коленичи до леглото на Мирабо, взе ръката му и я целуна, избухвайки в ридания.

Мирабо изглеждаше сякаш търси някакъв неясен спомен в паметта си.

— А! — каза той изведнъж. — Познах ви. Вие сте младежът от Аржантьой.

— Боже мой, бъдете благословен! — каза младежът. — Това е всичко, което исках от вас.

И като стана и закри с длани очите си, той излезе. Няколко секунди по-късно Тейш влезе, държейки в ръката си бележка, която младежът беше написал в преддверието. Тя съдържаше тези простички думи:

Като прочете тези няколко реда, Мирабо не можа да сдържи сълзите си. Той нареди да накарат младежа да се върне. Но, несъмнено искайки да избегне заслужената признателност, той си беше тръгнал, оставайки двата си адреса в Париж и Аржантьой.

Няколко мига по-късно Мирабо се съгласи да приеме всички: приятелите си, господата Дьо ла Марк и Фрошо, сестра си, госпожа Дьо Сайан, племенницата си, госпожа Д’Арагон.

Само отказа да го види друг лекар, освен Жилбер, И понеже той настояваше, каза:

— Не, докторе. Вие изпитахте всички трудности около болестта ми. Ако ме излекувате, цялата заслуга за оздравяването ми трябва да бъде само ваша.

От време на време той искаше да знае кой се е осведомявал за него и въпреки че не питаше: „Кралицата пращала ли е някого от двореца?“, Жилбер отгатваше по въздишката, която изпускаше умиращият, когато стигаше до края на списъка, че единственото име, което би желал да намери, е точно онова, което не намира.

Тогава, без да говори нито за краля, нито за кралицата — Мирабо още не бе чак дотолкова умиращ, че да стигне дотам, — той говореше с възхитително красноречие за политиката изобщо и в частност за онази, която би следвал по отношение на Англия, ако би бил министър.

Той би се почувствал щастлив, ако можеше да влезе в ръкопашна схватка най-вече с Пит.

— Ох, този Пит! — провикна се той веднъж. — Това се казва министър на приготовленията. Той управлява по-скоро с това, че заплашва, отколкото с това, което върши. Ако бих живял, бих му създал доста неприятности!

От време на време до прозорците се надигаше глъч — това беше един тъжен вик: „Да живее Мирабо!“, нададен от народа, вик, който приличаше на молитва и по-скоро на жалба, отколкото на надежда.

Тогава Мирабо се заслушваше и караше да отворят прозореца, за да може този шум, възнаграждаващ го за толкова продължителните страдания, да достига до него. За няколко секунди оставаше с протегнати ръце и наострени уши, притеглящ към себе си и сякаш поглъщащ целия този шум. После шепнеше:

— О! Добър народ! Народе клеветен, обиждан и презиран като мен, справедливо е те да ме забравят, а ти да ме възнаградиш!

Дойде нощта. Жилбер изобщо не искаше да напуска болния. Той накара да доближат леглото му до шезлонга и легна върху него.

Мирабо позволи. Откакто беше сигурен, че ще умре, изглежда вече не се страхуваше от лекаря си. Щом изгря денят, той накара да отворят прозорците.

— Скъпи мой докторе — каза той на Жилбер, — днес ще умра. Когато човек е там, където съм аз, не му остава друго, освен да се парфюмира и да се увенчае с цветя, за да навлезе възможно най-привлекателен в съня, от който няма да се събуди. Имам ли позволението ви да правя каквото искам?

Жилбер му направи знак за разрешение. Тогава той повика двамата прислужници.

— Жан — каза той, — донесете ми най-хубавите цветя, които можете да намерите. А пък Тейш ще се заеме да ме направи колкото е възможно по-красив.

Жан сякаш поиска с очи разрешение от Жилбер, който направи утвърдителен знак с глава.

Той излезе. Що се отнася до Тейш, който беше много болен вечерта, започна да бръсне и да фризира господаря си.

— Между другото — каза му Мирабо, — вчера ти беше болен, бедни мой Тейш, как си днес?

— О, много добре, скъпи господарю! — отвърна честният служител. — И ви пожелавам да бъдете на мое място.

— Е, добре — отвърна Мирабо със смях, — аз пък, колкото и малко да държиш на живота, не ти пожелавам да бъдеш на моето.

В този момент отекна оръдеен изстрел. Откъде идваше? Никога не се знаеше. Мирабо потрепери.

— О! — каза той, надигайки се. — Да не би вече да е започнало погребението на Ахил?

Едва Жан, към когото всички се бяха устремили при излизането му от вратата на двореца, за да получат новини за знаменития болен, беше издумал, че отива за цветя, когато хората се разтичаха по улиците, викайки: „Цветя за господин Дьо Мирабо!“, и всички врати се отваряха, всеки предлагаше каквото има, било в апартаментите си, било в оранжериите, така че за по-малко от четвърт час дворецът бе затрупан от най-редки цветя. В девет часа сутринта стаята на Мирабо беше превърната в истинска цветна леха. В този момент Тейш привършваше тоалета му.

— Скъпи докторе — каза Мирабо, — ще ви поискам четвърт час, за да се сбогувам с някого, който трябва да напусне двореца преди мен. Ако искат да обидят тази личност, препоръчвам я на грижите ви.

Жилбер разбра.

— Добре — каза той, — ще ви оставя.

— Да, но ще изчакате в стаята отстрани. След като тази личност излезе, вие повече няма да ме оставите до смъртта ми, нали?

Жилбер му направи утвърдителен знак.

— Дайте ми думата си.

Жилбер я даде, заеквайки. Този стоик беше напълно учуден, че се просълзи, той, който смяташе, че чрез силата на философията е стигнал до безчувственост. После тръгна към вратата. Мирабо го спря.

— Преди да излезете — каза той, — отворете секретера ми и ми дайте една малка касетка, която се намира в него.

Жилбер направи това, което желаеше Мирабо. Тази касетка беше тежка. Жилбер прецени, че трябва да е пълна със злато. Мирабо му направи знак да я остави на нощната масичка. После му протегна ръка.

— Ще имате ли добрината да ми изпратите Жан — каза той. — Жан, нали ме чухте добре? Не Тейш. Уморявам се да викам или да звъня.

Жилбер излезе. Жан чакаше в съседната стая и влезе през същата врата, през която излезе Жилбер. След като Жан влезе, Жилбер чу, че вратата се затваря с резето.

В следващите трийсетина минути Жилбер осведоми за болния всички, които изпълваха къщата. Новините бяха отчайващи. Той изобщо не скри от цялата тази тълпа, че несъмнено Мирабо няма да дочака края на деня.

Една кола спря пред вратата. За миг му мина мисълта, че това е кола от двореца, която от уважение са оставили да се приближи въпреки общата забрана. Той изтича до прозореца. Би било толкова сладка утеха за умиращия да знае, че кралицата мисли за него! Това беше една най-обикновена кола от пиацата, която Жан току-що беше отишъл да повика.

Докторът се досети за кого.

Наистина, след няколко минути Жан излезе, водейки една жена, увита в голямо наметало.

Тази жена се качи в колата. Без да се загрижи коя е тази жена, тълпата се разстъпи почтително пред колата. Жан влезе. Миг по-късно вратата на стаята на Мирабо се отвори и се чу отслабналият глас на болния, който викаше доктора. Жилбер изтича при него.

— Дръжте — каза Мирабо, — поставете тази касетка на мястото й, скъпи докторе.

После, тъй като докторът изглеждаше учуден, че тя тежи колкото и преди, Мирабо каза:

— Да, любопитно, нали! Къде ли, по дяволите, ще върви безкористието!

Връщайки се към леглото, Жилбер намери на земята една бродирана и украсена с дантели носна кърпичка. Тя беше измокрена от сълзи.

— А! — каза Мирабо. — Тя не отнесе нищо, но е оставила нещо.

Мирабо взе кърпичката и като усети, че е цялата овлажнена, я опря до челото си.

— О! — прошепна той. — Няма друг, освен нея, който да има сърце!

И той падна обратно на леглото си със затворени очи. Лежеше така, че можеше да се помисли, че е припаднал или умрял, ако не беше хъркането в гърдите му, което показваше, че само е на път да умре.