6.Четирите свещи

Ето защо, след като децата се нахраниха, кралицата поиска разрешение от краля да се оттегли в стаята.

— Разбира се, госпожо — каза кралят, — вие сте много уморена. Само помолете да ви приготвят нещо за ядене, защото не е възможно да не огладнеете до утре.

Без да му отговори, кралицата излезе, като отведе двете деца.

Кралят остана на масата, за да довърши вечерята си. Госпожа Елизабет, чиято преданост оставаше неизменна въпреки простоватостта на Луи XVI, остана до краля, за да се погрижи за него, ако нещо е убягнало и от най-добре обучените прислужници.

След като влезе в стаята си, кралицата пое въздух. Никоя от нейните камериерки не я беше последвала. Кралицата им беше заповядала да не напускат Версай, докато не получат известие.

Тя се зае да намери някое голямо канапе или кресло за нея самата, като смяташе да сложи децата да спят в нейното легло.

Малкият й син вече спеше. Горкото дете едва бе утолило глада си и заспа.

Принцесата не спеше и ако трябваше, нямаше да мигне през цялата нощ. Те с кралицата доста си приличаха.

Ето защо, след като сложиха малкия принц да спи в едно кресло, принцесата и кралицата започнаха да търсят запаси.

Най-напред кралицата се приближи до една врата. Тъкмо щеше да я отвори, когато от другата страна на тази врата се чу лек шум. Тя се заслуша и чу някой да въздиша. Наведе се към ключалката и през нея видя Андре да стои на колене на едно ниско столче и да се моли.

Тя тихо се отдалечи, а на лицето й, обърнато все още към вратата, се бе изписало странно болезнено изражение.

Срещу тази врата имаше друга. Кралицата я отвори и се озова в приятно затоплена стая. На светлината на нощната лампа, която я осветяваше, тя с радостно трепване забеляза две чисти и бели легла като два олтара.

Тогава тя даде воля на чувствата си и една сълза се търкулна изпод сухите й, парещи клепачи.

— О! Вебер, Вебер! — промълви тя. — Кралицата каза на краля, че е жалко, че не може да те направи министър, но майката казва, че ти заслужаваш много повече.

После, тъй като малкият дофин спеше, тя пожела да приспи кралската дъщеря. Но тя пък, с уважението, което винаги бе изпитвала към майка си, поиска разрешение да й помогне, за да може после и Мария-Антоанета, на свой ред, бързо да си легне.

Кралицата тъжно се усмихна. Дъщеря й си мислеше, че тя може да заспи след подобна нощ, изпълнена с толкова тревоги, и след подобен ден, пълен с унижения! Тя предпочете да я остави в това сладко заблуждение.

Първо сложиха да спи дофина.

После кралската дъщеря, както имаше навика да прави, коленичи до леглото си и се помоли.

Кралицата чакаше.

— Струва ми се, че се молиш по-дълго от обикновено, Терезия? — каза кралицата на младата принцеса.

— Така е, защото брат ми, горкото дете, заспа, без дори да помисли за това — каза кралската дъщеря. — И тъй като той беше свикнал всяка вечер да се моли за вас и за краля, аз казах и неговата кратка молба след моята, за да не пропуснем нищо от това, за което молим Бог.

Кралицата прегърна дъщеря си и я притисна към сърцето си. Сълзите, породени от грижите на добрия Вебер и сега предизвикани отново от набожността на кралската дъщеря, бликнаха от очите й. Сълзи в израз на дълбока тъга, но без горчивина, потекоха по страните й.

Тя остана до леглото на кралската дъщеря, права и неподвижна като ангел, олицетворяващ майчинството, докато видя, че младата принцеса затваря очи и усети, че мускулите на ръцете й, стискащи нейните с толкова нежна и дълбока детска обич, се отпускат.

После тя пусна детските ръце, зави ги с чаршафа, за да не изстинат, ако стаята охладнее през нощта. После целуна леко като полъх и нежно като сън челото на заспалата бъдеща мъченица и отиде в стаята си.

Тази стая беше осветена от свещник с четири свещи.

Този свещник стоеше на масата.

Масата беше покрита с червена покривка.

Кралицата седна край масата с безизразен поглед и сведе глава между стиснатите си юмруци, без да вижда нищо друго, освен червената покривка пред нея.

Два или три пъти тя инстинктивно поклати глава при този кървав отблясък. Струваше й се, че очите й се пълнят с кръв, че страните й горят, а ушите бучат.

После, като в движеща се мъгла, целият й живот мина пред нея.

Спомняше си, че е родена на 2 ноември 1755 година, в деня на земетресението в Лисабон, което беше убило повече от петдесет хиляди души и разрушило двеста църкви.

Тя си спомни, че в първата й спалня в Страсбург тапицерията изобразяваше „Избиването на невинните“. И както тази нощ, на мъждукащата светлина на лампата й се беше сторило, че кръвта тече от раните на горките деца, докато лицата на палачите имаха толкова страшно изражение, че тя ужасена беше извикала за помощ. И още в ранната утрин бе наредила да заминат от този град, който й беше оставил толкова ужасен спомен от първата й нощ във Франция.

Спомни си, че по пътя към Париж тя беше спряла в къщата на барон Дьо Таверне. Там за първи път тя срещна този нещастник Калиостро, който след аферата с колието имаше такова влияние върху съдбата й. По време на това толкова прясно в паметта й гостуване, струваше й се, че е било предната вечер, въпреки че бяха изтекли двадесет години, по нейно настояване той й беше показал в едно шише с вода нещо чудовищно. Машина за смърт, толкова ужасна и непозната, и до тази машина една търколила се глава, отделена от тялото, и то не нечия друга глава, а нейната собствена.

Спомни си, че когато госпожа Льобрюн й бе направила очарователния портрет на хубава, млада и все още щастлива жена, тя със сигурност по невнимание, но какво ужасно предзнаменование, я беше нарисувала в позата на госпожа Хенриета Английска, съпруга на Чарлз I, от нейния портрет48.

Спомни си, че в деня, в който за пръв път влезе във Версай, докато слизаше от каретата и стъпваше на зловещия паваж в този мраморен двор, където видя предната вечер да изтича толкова кръв, ужасен гръм отекна и в следващия момент падна гръмотевица, която разцепи въздуха отляво на нея толкова страшно, че кардинал Ришельо, който не се плашеше лесно, поклати глава и каза: „Лошо предзнаменование!“

Тя си спомняше за всичко това, а червеникавата пара, която се движеше пред очите й, сякаш ставаше по-непрогледна.

Това смрачаване се усещаше толкова осезателно, че кралицата вдигна очи към свещника и видя, че без никаква причина едната от свещите беше изгаснала.

Тя потрепери. Свещта още пушеше, а нямаше никаква причина за това угасване.

Докато тя учудена гледаше свещника, й се стори, че съседната на угасналата свещ бавно губи от блясъка си и малко по малко пламъкът й от бял ставаше червен и от червен — синкав. После пламъкът се смали и се издължи. След миг сякаш се отдели от фитила и се изгуби. И накрая се разлюля като от невидимо дихание и угасна.

Кралицата с обезумял от ужас поглед бе проследила агонията на тази свещ. Тя се задъхваше все повече и протегнатите й ръце се приближаваха все повече към свещника и гаснещата свещ. И когато тя угасна, кралицата затвори очи, облегна се назад в креслото и прокара ръце по челото си, което й се стори обляно в пот.

Тя остана със затворени очи за около десет минути и когато отново ги отвори, с ужас забеляза, че и светлината на третата свещ започваше да се променя като тази на първите две.

В първия момент Мария-Антоанета помисли, че сънува и че е в плен на някаква гибелна халюцинация. Опита се да стане, но й се стори, че е завързана към креслото. Опита се да извика кралската дъщеря, която се беше събудила десет минути по-рано за втората молитва. Но гласът й замря в гърлото. Опита се да обърне глава, но тя остана неподвижна, сякаш тази трета угасваща свещ бе приковала погледа и дъха й. По същия начин, както първата беше сменила цвета си, и третата се оцвети различно, изсветля, удължи се, разклати се отдясно наляво, после отляво надясно и угасна.

Тогава ужасът предизвика такова усилие у кралицата, че гласът й се върна. Благодарение на него тя искаше да си върне смелостта, която й липсваше.

— Не се притеснявам — каза тя силно — от това, което се случи с тези три свещи. Но ако и четвъртата угасне като другите три, о, нещастие! Нещастие за мен!

Изведнъж, без да мине през фазите, през които преминаха другите, без да се промени цветът на пламъка й, без да се удължава или поклаща, сякаш крилото на смъртта я бе докоснало, четвъртата свещ угасна49.

Кралицата извика, стана, завъртя се два пъти, размахвайки ръце в мрака и припадна.

Когато шумът от падането на тялото й на паркета отекна, вратата се отвори и на прага се появи Андре, облечена в батистения си пеньоар, бледа и мълчалива като сянка.

Тя спря за миг. Стори й се, че сред този мрак се носеше нещо като пара. Тя се заслуша, защото й се стори, че чу шумолене от гънките на плащеница.

После, като сведе поглед, тя забеляза повалената на земята кралица, просната и в безсъзнание.

Тя направи крачка назад, сякаш първоначалната й мисъл беше да се оттегли. Но веднага, като заповяда на самата себе си, без да каже дума, без да попита — въпрос, който впрочем би бил излишен, без да попита кралицата какво й е, и със сила, която човек не би предположил, че притежава, ръководена само от двете свещи, които осветяваха нейната стая и чиято светлина стигаше до стаята на кралицата, тя я занесе на леглото й.

После извади шишенце соли от джоба си и го поднесе към ноздрите на кралицата.

Но въпреки ефикасността на тези соли загубата на съзнание бе толкова дълбока, че чак след десет минути се чу как кралицата въздъхва.

При тази въздишка, която беше знак, че господарката се връща към живота, Андре отново пожела да се оттегли.

Но и този път, както и предишния, чувството за дълг, което имаше голяма власт върху нея, я задържа.

Тя изтегли само ръката си изпод главата на Мария-Антоанета, която беше повдигнала, за да не може нито една капка от този разяждащ оцет, в който бяха облени солите, да не потече по лицето или гръдта на кралицата. Със същото движение тя издърпа ръката си, която държеше шишенцето.

Но тогава главата отново падна на възглавницата. След като шишенцето беше отдалечено, кралицата сякаш изпадна в още по-дълбоко безсъзнание от това, от което явно прояви желание да излезе.

Андре, безпристрастна и почти неподвижна, я повдигна отново, поднесе отново шишенцето със соли, което й подейства.

По тялото на кралицата премина тръпка, тя въздъхна, отвори очи. Възвърна си мисълта, спомни си за зловещото предзнаменование и като усети, че има жена до нея, тя обви с ръце врата й и извика:

— О! Защитете ме! Спасете ме!

— Ваше Величество няма нужда от защита, когато се намира сред приятели — отговори Андре, — и сега вече ми се струва, че излязохте от безсъзнанието, в което бяхте изпаднали.

— Графиня Дьо Шарни! — извика кралицата и пусна Андре, която беше прегърнала и която първоначално дори отблъсна.

Нито това движение, нито чувството, което го беше провокирало, не убягнаха на Андре.

Но в този момент тя остана неподвижна до равнодушие.

После, като отстъпи назад, попита:

— Ще заповяда ли кралицата да й помогна да се съблече?

— Не, графиньо, благодаря — отговори кралицата с променен глас. — Ще се съблека сама… Върнете се в стаята ви, сигурно имате нужда да поспите.

— Ще се прибера не за да спя, а за да бдя над съня на Ваше Величество — отговори Андре.

Тя почтително поздрави кралицата и се оттегли бавно и тържествено с походка на статуя, ако статуите можеха да вървят.

Загрузка...