Графиня Дьо Шарни

99.Пътят на скръбта

В това време кралското семейство продължаваше пътя си към Париж, вървейки по онова, което можем да наречем път на скръбта.

Уви! Луи XVI и Мария-Антоанета също имаха своята Голгота! Дали щяха да изкупят с ужасното си мъченичество греховете на монархията, както Исус Христос изкупи греховете на хората? Това е проблем, който миналото още не е разрешило, но може би отговорът му е в бъдещето.

Напредваха бавно, тъй като конете можеха да вървят само със скоростта на шествието, а това шествие — състоящо се в по-голямата си част от хора, въоръжени, както вече казахме, с вили, пушки, коси, саби, пики и бухалки, — се допълваше от безбройно количество жени и деца. Жените вдигаха над главите си децата, за да видят краля, когото отвеждаха насила в столицата му и когото вероятно не биха могли да видят, ако не беше това обстоятелство.

И сред цялото това множество, което вървеше по пътя, преливайки в равнината от двете му страни, голямата кола на краля, следвана от кабриолета на госпожа Брюние и госпожа Дьо Ньовил, приличаше на следван от лодката си загиващ кораб сред вълни, готови да го погълнат.

От време на време някое неочаквано събитие караше — нека ни бъде позволено да продължим сравнението, — тази буря да се развилнее с нова сила. Виковете, оскърбленията и заплахите се удвояваха: човешките вълни се надигаха, спадаха, надигаха се като прилив и понякога скриваха напълно в дълбините си кораба, който ги цепеше с голяма мъка с носа си, корабокрушенците, които носеше, и крехката лодка, която теглеше на буксир.

Пристигнаха в Клермон, без да видят през тези почти четири левги ужасяващият ескорт да намалява. Онези от съставящите го хора, чиито задължения ги караха да се завърнат по домовете си, бяха замествани от онези, които притичваха от околностите и които искаха на свой ред да се порадват на зрелището, на което останалите се бяха наситили.

Измежду всички затворници, които носеше подвижният затвор, двама бяха особено изложени на гнева на тълпата и бяха прицел на заплахите й. Това бяха двамата нещастни телохранители, седнали на широката капра на колата. Всеки миг — това беше един от начините да уязвят кралското семейство, което заповедта на Събранието правеше неприкосновено, — байонетите бяха насочени към гърдите им. Някоя коса, която наистина би могла да се окаже онази на смъртта, се издигаше над главите им или някое копие, което се плъзгаше като коварна змия в промеждутъците, искаше да захапе живата плът с острото си жило.

Изведнъж видяха с учудване един мъж без шапка и без оръжия, с дрехи, изцапани с кал, да разцепва тълпата и след почтителен поздрав към краля и кралицата да се хвърля към предната част на колата, където зае място на капрата между двамата телохранители.

Кралицата нададе вик, който изразяваше едновременно уплаха, радост и мъка. Тя беше разпознала Шарни.

Извика от страх, защото извършеното от него пред очите на всички беше толкова дръзко, та беше цяло чудо, че достигна до мястото си, без да е получил някаква рана. Извика от радост, защото видя, че се е изплъзнал от неизвестните опасности, които сигурно са го заплашвали по време на бягството му, опасности, толкова по-големи от истинските, защото въображението й ги рисуваше всички накуп, без да отделя особено някоя. Извика от мъка, защото разбираше, че щом вижда отново Шарни сам и в това състояние, трябва да се откаже от всякаква надежда за помощ от страна на господин Дьо Буйе.

Впрочем тълпата, учудена от дързостта на този човек, го гледаше с уважение поради същата тази негова дързост. При глъчката, която се вдигна около колата, Бийо, който вървеше на кон начело на шествието, се обърна и позна Шарни.

— А! Радвам се, че нищо не му се е случило — прошепна той. — Но горко на този, който сега опита да направи нещо подобно, защото ще плати и за двамата.

Пристигнаха в Сен-Менеулд към два часа следобед. Лишаването от сън през нощта преди заминаването, умората и вълнението от изминалата нощ се отразиха на всички и най-много на дофина. Пристигайки в Сен-Менеулд, бедното дете бе обхванато от ужасна треска.

Кралят заповяда да направят почивка.

За нещастие от всички градове, разположени по пътя, Сен-Менеулд беше може би най-силно настроен срещу това нещастно семейство, което водеха като пленено. Така че не обърнаха никакво внимание на заповедта на краля и Бийо разпореди тъкмо обратното — да впрегнат коне в колата. Подчиниха му се. Дофинът плачеше и питаше през сълзи:

— Защо не ме съблекат и не ме сложат да си легна в хубавото ми легло, след като съм болен?

Кралицата не можа да издържи на тези жалби и гордостта й се сломи. Тя вдигна малкия принц на ръце и, показвайки го целия треперещ на народа, каза:

— Ах, господа! Имайте милост към това дете, спрете!

Но конете вече бяха впрегнати в колата.

— Тръгвай! — извика Бийо.

— Тръгвай! — повтори народът.

И понеже арендаторът минаваше пред вратичката на колата, за да заеме мястото си в челото на шествието, кралицата му извика:

— Ах, господине! Повтарям ви, вие сигурно нямате дете!

— А аз на свой ред ви повтарям, госпожо — отвърна Бийо с мрачен глас и също такъв поглед, — че имах, но вече нямам!

— Постъпете както искате — каза кралицата, — вие сте по-силните. Но внимавайте, няма глас, който да призовава по-силно проклятието от слабия детски глас.

Шествието потегли отново.

Преминаването през града беше жестоко. Ентусиазмът, който събуждаше видът на Друе, на когото се дължеше залавянето на пленниците, би представлявал ужасна поука за кралете, ако за тях съществува поука. Но във виковете Луи XVI и Мария-Антоанета виждаха само сляпа ярост. У тези хора патриоти, убедени, че спасяват Франция, кралят и кралицата виждаха само бунтовници.

Кралят беше смазан. По челото на кралицата течеше пот от срам и гняв. Госпожа Елизабет, този ангел небесен на земята, се молеше тихичко, не за себе си, а за брат си, за снаха си, за племенниците си и за целия този народ. Святата жена изобщо не можеше да отдели онези, които смяташе за жертви, от тези, които смяташе за палачи, и в една и съща молитва полагаше и едните, и другите в нозете на Господа.

При влизането в Сен-Менеулд вълната, подобна на наводнение, не можеше да се влее в тясната улица. Тя се разби от двете страни на града и премина по покрайнините му. Но тъй като не спряха в Сен-Менеулд, освен за времето, необходимо за смяна на конете, на другия край на града още по-разпалено започнаха да замерят колата.

Кралят бе вярвал — и може би тъкмо тази вяра го бе подтикнала по този лош път, — че само духът на Париж е заблуден. Той разчиташе на добрата провинция. И ето че добрата провинция не само му се изплъзваше, но и се обръщаше безмилостно срещу него. Същата тази провинция бе изплашила господин Дьо Шоазьол в Пон-дьо-Сомвил, беше пленила господин Дандоан в Сен-Менеулд, беше стреляла по господин Дьо Дамас в Клермон, току-що беше убила Изидор пред очите на краля. Всичко се надигаше срещу това бягство, дори и свещеникът, когото кавалерът Дьо Буйе, бе съборил с тока на ботуша си в крайпътната канавка.

И би било много по-лошо, ако кралят можеше да види какво става по места, по села и градове, където достигаше новината, че е арестуван. В същия миг цялото население се надигаше, жените вземаха на ръце пеленачетата, майките дърпаха за ръцете онези, които можеха да вървят, мъжете се въоръжаваха — препасваха кой каквото имаше или го носеха на рамене. Пристигаха решени не да ескортират краля, а да го убият. Този крал, когото в момента на прибирането на реколтата — тъжна реколта на бедния Шампан от околностите на Шалон, толкова беден, че народът със своя изразителен език го бе нарекъл „оскубаният Шампан“, — този крал, когото в момента на прибирането на реколтата бяха тръгнали да търсят, за да стъпчат с копитата на конете си пандура опустошител и хусаря крадец. Но три ангела пазеха кралската кола — бедният малък дофин, съвсем болен и тресящ се върху коленете на майка си; принцесата, която, красива с онази блестяща красота на червенокосите, стоеше права до прозореца на вратичката и наблюдаваше всичко с учуден но твърд поглед; и най-накрая госпожа Елизабет, вече на двайсет и седем години, но която поради непорочността на тялото и сърцето си имаше над челото си ореола на най-чиста младост.

Хората от цяла Франция виждаха кралицата, превила се над детето си, и сразения крал. И гневът им си отиваше, търсейки нещо друго, върху което да се стовари. Те крещяха срещу телохранителите, обиждаха ги, наричаха ги — тези благородни и предани сърца — предателски и страхливи сърца! Освен това върху всички тези разгорещени глави, повечето без шапки, повечето разгрени от лошото вино на кръчмите, падаше горещата светлина на юнското слънце, образуваща дъга от пламък в белия прах, който цялото това огромно шествие вдигаше по дължината на пътя.

Какво би могъл да каже кралят, какви илюзии би могъл да има още, ако беше видял един човек, тръгнал от Мезиер с пушката си на рамо и изминал за три дни шейсет левги, за да убие краля, след като го настигна в Париж и го видя така жалък, така нещастен, така смирен, да поклаща глава и да се отказва от намерението си?

Какво би могъл да каже, ако бе видял един млад столар, който не се и съмняваше, че след бягството му кралят няма да бъде съден и осъден незабавно, да тръгва от Бургундия и да бърза по пътищата, за да присъства на съда и произнасянето на присъдата? По пътя един майстор столар го накара да разбере, че това ще продължи по-дълго, отколкото си мисли той, и го задържа, за да се побратими с него. Младият дърводелец наистина спря при стария майстор и се ожени за дъщеря му.

Това, което виждаше Луи XVI, може би бе по-изразително, но по-малко ужасяващо, защото вече казахме как тройният щит на невинността отблъскваше гнева от него и го насочваше към служителите му.

На излизане от Сен-Менеулд, може би на половин левга оттам, видяха да пристига през полето един стар дворянин, кавалер на ордена „Свети Луи“. Той носеше кръста на бутониерата си. За миг хората несъмнено помислиха, че този човек идва, воден от обикновено любопитство, и му направиха място. Старият дворянин се приближи до вратичката на колата с шапка в ръка и поздравявайки краля и кралицата, ги нарече „величества“. Народът, започнал да оценява къде бяха истинската сила и величие, се обиди, че дават на пленниците му звание, което дължаха на него. Той започна да ръмжи и да заплашва.

Кралят вече се беше научил да разпознава това ръмжене. Беше го чул около къщата във Варен и отгатваше значението му.

— Господине — каза той на стария кавалер на ордена „Свети Луи“, — кралицата и аз сме трогнати от този знак на преданост, който ни давате по такъв забележителен начин. Но в името на Бога, отдалечете се, защото животът ви не е в безопасност!

— Животът ми принадлежи на краля — каза старият кавалер — и последният ден от този живот ще бъде най-хубавият, ако умра за моя крал!

Неколцина чуха думите му и заръмжаха още по-силно.

— Оттеглете се, господине, оттеглете се! — извика кралят.

После се наведе навън.

— Приятели — каза той, — моля ви, направете място за господин Дьо Дампиер.

Най-близо стоящите, които чуха молбата на краля, я изпълниха и направиха място. За нещастие малко по-нататък конят и конникът се оказаха притиснати: конникът разигра коня си с юзда и шпори, но тълпата беше толкова плътна, че не владееше собственото си движение. Няколко настъпени жени закрещяха, едно изплашено дете се разплака, мъжете му показаха юмруци, а вироглавият старец им показа камшика си. Тогава заплахите се смениха с ревове. Този народен и лъвски гняв избухна. Господин Дьо Дампиер вече беше в покрайнините на тази човешка гора: той пришпори здравата коня си, конят прескочи крайпътния ров и потегли в галоп през полето. В този момент старият благородник се обърна и с шапка в ръка извика: „Да живее кралят!“ Последна почит към неговия господар, но и върховна обида към този народ.

Отекна пушечен изстрел. Той измъкна един пистолет от кобурите на седлото и отвърна с изстрел на изстрела. Тогава всички, чиито пушки бяха заредени, стреляха по този безумец.

Конят, станал на решето от куршумите, падна.

Дали човекът бе ранен или убит от този страхотен залп? Не можа да се разбере. Тълпата се спусна като лавина към мястото, където бяха паднали конят и човекът, почти на петдесетина крачки от колата на краля. После настана една от онези блъсканици, които се образуват около труповете, безредно движение, безформен хаос, бездна от викове и възгласи. Изведнъж видяха как на върха на една пика се издига глава с бели коси. Тя беше на нещастния кавалер Дьо Дампиер. Кралицата нададе вик и се хвърли към вътрешността на колата.

— Чудовища! Канибали! Убийци! — ревна Шарни.

— Млъкнете, млъкнете, господин графе — каза Бийо. — Ако не беше заради това, което се случи току-що, не отговарях повече за вас.

— Така да бъде! — каза Шарни. — Уморен съм от живота! Какво по-лошо би могло да ме стигне от онова, което стана с бедния ми брат?

— Брат ви — каза Бийо — беше виновен, а вие не сте.

Шарни направи едно движение, за да скочи от капрата, но двамата телохранители го удържаха. Двайсетина байонета се обърнаха към него.

— Приятели — каза със силния си и величествен глас Бийо, — каквото и да каже или да направи този — и той посочи Шарни, — забранявам и косъм да падне от главата му… отговарям пред жена му за него.

— Пред жена му! — прошепна кралицата потрепервайки, сякаш някой от байонетите, заплашващи Шарни, бяха насочени към сърцето й. — Пред жена му! Защо?…

Защо? Дори самият Бийо не можеше да каже. Той бе призовал името и образа на жената на Шарни, знаейки колко могъщо влияние имат над тълпите, които се състоят общо взето от бащи и съпрузи!