Графиня Дьо Шарни

166.Очистителното

Колкото и бързо да вървеше, Майар не можа да настигне господин Дьо Бозир, който имаше на своя страна три благоприятни обстоятелства — най-напред десет минути преднина, след това тъмнината и най-накрая многобройните минувачи, които пресичаха Карусел и сред които господин Дьо Бозир изчезна.

Но веднъж достигнал кея на Тюйлери, бившият пристав на Шатле не продължи по-нататък — както вече сме казвали, той живееше в предградието Сен Антоан и беше по пътя му или почти да продължи по кея до площад „Грев“.

Голяма навалица от народ се блъскаше по Пон-Ньоф и Пон-о-Шанж. Бяха изложили трупове на площада пред Съдебната палата и всеки беше тръгнал натам с надеждата или по-скоро със страха, че ще намери брат, роднина или приятел.

Майар последва тълпата. На ъгъла на улица „Барийери“ и площада на Съдебната палата той имаше един приятел фармацевт — по онова време все още ги наричаха аптекари.

Майар влезе при приятеля си, седна и заприказва за нещата, случили се през деня, докато хирурзите идваха, искайки от аптекаря бинтове, мехлеми, корпия410, в края на краищата всичко необходимо за превързването на ранени, защото от време на време разпознаваха сред мъртвите по някой вик, по някое стенание или по задъханото дишане някой нещастник, който беше още жив, и този нещастник на мига биваше измъкнат от купа мъртви, превързваха го и го отнасяха в Кметството.

Така че в лабораторията на достойния аптекар имаше голяма блъсканица. Но Майар не пречеше. Освен това в такива дни приемаха с удоволствие патриотите със закалката на Майар, които бяха утеха за центъра и предградията на града.

Той беше там вече от четвърт час, свил дългите си крака и правейки се на възможно най-малък, когато влезе една жена на около трийсет и седем-трийсет и осем години, която под облеклото, издаващо най-явна мизерия, беше запазила известен облик на някогашно голямо богатство, а осанката й издаваше аристократизъм — ако не вроден, то най-малкото заучен.

Но това, което най-вече порази Майар, беше странната прилика на тази жена с кралицата — той би надал учуден вик, ако не притежаваше самообладанието, което вече познаваме.

Тя държеше за ръка едно малко момченце на осем или девет години. Приближи се до тезгяха с нещо като боязън, криейки, колкото е възможно бедността на облеклото си, което правеше още по-видими грижите, които в своята разруха тази жена полагаше за лицето и ръцете си.

За известно време не беше възможно да бъде чута, тъй като тълпата беше голяма. Най-накрая, като се обърна към аптекаря, тя каза:

— Господине, ще имам нужда от очистително за мъжа ми, който е болен.

— Какво очистително желаете, гражданко? — попита аптекарят.

— Каквото искате, господине, само да не струва повече от единайсет су.

Тази цифра от единайсет су порази Майар. Единайсет су беше точната сума, която се намери, както си спомняте, в джоба на господин Дьо Бозир.

— Защо не бива да струва повече от единайсет су? — запита аптекарят.

— Защото това бяха всички пари, които мъжът ми можа да ми даде.

— Направете смес от тамаринд и теснолиста касия и го дайте на гражданката — каза аптекарят на помощника си.

Помощникът се зае с приготвянето, докато аптекарят отговаряше на други искания.

Но Майар, който не се разсейваше от нищо, съсредоточи цялото си внимание върху жената с очистителното и единайсетте су.

— Вземете, гражданко — каза първият помощник, — ето лекарството ви.

— Хайде, Тусен — каза жената с провлечен изговор, който изглежда й беше привичен, — дай единайсетте су, дете мое.

— Ето ги — каза малчуганът.

И като постави шепата медни монети на тезгяха, каза:

— Ела, мамо Олива. Ела бързо, татко чака.

И той се опита да помъкне майка си, повтаряйки:

— Ама ела де, мамо Олива! Ела де!

— Извинете, гражданко — каза помощникът, — тук са само девет су.

— Как така само девет су? — каза жената.

— По дяволите! — каза момъкът. — Пребройте ги сама.

Жената ги преброи — наистина бяха само девет су.

— Какво си направил с двете су, лошо дете? — попита тя.

— Нищо не зная — отвърна детето. — Ела, мамо Олива!

— Трябва да знаеш, защото поиска да носиш парите и аз ти ги дадох.

— Трябва да съм ги загубил. Хайде, тръгвай!

— Имате очарователно дете, гражданко! — каза Майар. — Изглежда много интелигентно, само трябва да се внимава да не стане крадец.

— Крадец! — каза жената, която малчуганът беше обозначил с титлата мама Олива. — И защо така, моля, господине?

— Защото изобщо не е загубил двете су, а ги е скрил в обувката си.

— Аз ли? — каза детето. — Това не е вярно!

— В лявата обувка, гражданко. В лявата обувка — каза Майар.

Въпреки крясъците на младия Тусен, мама Олива събу левия му крак и намери двете су в обувката. Тя подаде двете су на помощник-аптекаря и помъкна детето, заплашвайки го с наказание, което би могло да изглежда ужасно за присъстващите, ако не биха взели предвид смекчаването му, до което щеше да доведе без никакво съмнение майчината нежност.

Събитието, твърде маловажно само по себе си, сигурно би минало незабелязано сред важните обстоятелства, ако приликата на тази жена с кралицата не беше погълнала така странно мислите на Майар. От тази натрапчива мисъл последва това, че той се приближи до своя приятел аптекаря и като го хвана в един миг на отдих, който му беше даден, каза:

— Забелязахте ли?

— Какво?

— Приликата на гражданката, която излезе оттук…

— С кралицата ли? — каза аптекарят, смеейки се.

— Да… И вие като мен сте я забелязали.

— Отдавна!

— Как така отдавна?

— Разбира се — това е историческа прилика.

— Не разбирам.

— Изобщо ли не си спомняте знаменитата история с колието?

— О! Един пристав от Шатле не може да забрави подобна история.

— Тогава трябва да си спомняте някоя си Никол Льоге, наречена още госпожица Олива.

— А! О, Боже, вярно! Която беше играла при кардинал Дьо Роан ролята на кралицата, нали?

— И която живее с един смешник, затънал в мръсни афери, един бивш полицейски пристав, един мошеник, един доносник, наречен Бозир.

— Ами? — подскочи Майар, все едно, че го беше ухапала змия.

— Наречен Бозир — повтори аптекарят.

— Бозир ли се нарича мъжът й? — попита Майар.

— Да.

— И тя дойде да търси лекарство за него?

— Смешникът трябва да е хапнал нещо трудно смилаемо.

— Очистително лекарство…? — продължи Майар като човек, тръгнал по следата на важна тайна, който не иска да бъде отклоняван от мисълта си.

— Да, очистително.

— Аха! — провикна се Майар и се плесна по челото. — Пипнах го!

— Кой?

— Човекът с единайсетте су.

— Какъв е този човек с единайсетте су?

— Господин Дьо Бозир, дяволите да го вземат!

— Пипнали сте го?

— Да… Ако зная къде живее, все пак.

— Ако вие не знаете, аз знам.

— Хубаво! Къде живее той?

— На улица „Жюивери“ номер шест.

— Тук наблизо ли е?

— На две крачки.

— Е, какво, това вече не ме учудва.

— Кое?

— Че малкият Тусен е откраднал две су от майка си.

— Какво! Това вече не ви учудва?

— Не. Той е синът на господин Дьо Бозир, нали?

— Той е негов жив портрет.

— Чувства се породата на доброто ловно куче! Хайде, скъпи приятелю — продължи Майар, — кажете ми с ръка на сърцето след колко време ще подейства лекарството ви?

— Сериозно ли?

— Съвсем сериозно.

— Не преди да са изминали два часа.

— Това е всичко, което ми трябва да знам.

— Значи проявявате интерес към господин Дьо Бозир?

— Толкова голям интерес, че понеже се страхувам, че няма да се грижат добре за него, ще ида да му потърся…

— Какво?

— Двама болногледачи. Сбогом, скъпи приятелю.

И като излезе от дюкяна на аптекаря с безмълвен смях, единственият, който някога бе разведрявал печалното му лице, Майар пое по пътя към Тюйлери.

Питу отсъстваше — спомняте си, че той беше последвал през градината по стъпките на Андре следите на граф Дьо Шарни. Но в негово отсъствие откри Манике и Телие, които отговаряха за поста.

И двамата го познаха.

— А! Това вие ли сте, господин Майар? — попита Манике. — Е, какво, настигнахте ли нашия човек?

— Не — каза Майар, — но съм по следите му.

— Бога ми, това е цяло щастие — каза Телие, — защото въпреки че нищо не намерихме у него, се обзалагам, че е носил диамантите!

— Обзаложете се, гражданино — каза Майар, — обзаложете се и ще спечелите.

— Хубаво! — каза Манике. — И могат ли да му бъдат отнети?

— Поне така се надявам, ако ми помогнете.

— Как, гражданино Майар? На вашите заповеди сме.

Майар направи знак на лейтенанта и на младши-лейтенанта да се приближат към него.

— Изберете ми двама сигурни хора от вашия отряд.

— По храброст ли?

— И като почтеност.

— О! Тогава вземайте наслуки.

После, като се обърна към хората от поста, Дезире каза:

— Двама доброволци.

Една дузина мъже се надигнаха.

— Хайде, Буланже — каза Манике, — ела тук!

Единият от мъжете се приближи.

— И ти, Моликар.

Втори дойде да застане до първия.

— Искате ли още хора, господин Майар? — попита Телие.

— Не, тези са достатъчни. Елате, храбреци мои!

Двамата арамонци последваха Майар.

Майар ги отведе на улица „Жюивери“ и се спря пред вратата на шести номер.

— Тук е — каза той, — да се качим.

Двамата мъже навлязоха заедно с него в прохода, после по стълбата и най-накрая стигнаха до четвъртия етаж. Там те бяха напътствани от виковете на господин Тусен, все още не напълно утешен от наказанието, но не майчиното, — господин Дьо Бозир беше осъзнал важността на факта и беше сметнал за свой дълг да се намеси и да добави няколко плесника с грубата си суха ръка към по-меките пошляпвания, които въпреки волята си беше принудена да раздаде на скъпия си син госпожица Олива.

Майар се опита да отвори вратата. Отвътре имаше спуснато резе. Той почука.

— Кой е? — попита провлеченият глас на госпожица Олива.

— В името на закона, отворете! — отвърна Майар.

Вътре се проведе кратък разговор на тих глас, чийто резултат беше, че младият Тусен млъкна, мислейки, че законът се е обезпокоил заради двете су, които той се беше опитал да открадне от майка си, докато Бозир, който отдаваше на обиските чукането по вратата, колкото и да не беше уверен, се опитваше да успокои Олива.

Най-накрая госпожа Дьо Бозир се реши и в момента, когато Майар се готвеше да почука за втори път, вратата се отвори.

Тримата мъже влязоха за голям ужас на госпожица Олива и на малкия Тусен, който изтича да се скрие зад един стар сламен стол.

Господин Дьо Бозир беше легнал и върху нощната масичка, осветена от една мижава свещ, димяща в железен свещник, Майар с удовлетворение забеляза празната бутилка. Лекарството беше погълнато. Оставаше само да се изчака въздействието му.

На идване Майар беше разказал на Буланже и Моликар какво беше станало при аптекаря. Така че когато влязоха в стаята на господин Дьо Бозир, те бяха напълно наясно с положението.

След като ги настани от всяка страна на леглото на болния, той се задоволи да им каже:

— Граждани, господин Дьо Бозир е точно като онази принцеса от „Хиляда и една нощ“, която не говорела, освен ако не бъде принудена, но която всеки път, когато отворела устата си, оставяла да падне от нея по един диамант! Така че не оставяйте от устата на господин Дьо Бозир да изпадне и една дума, без да проверите какво съдържа… Ще ви чакам в общината. Когато господинът вече няма да има какво да ви каже, ще го отведете в Шатле, където ще го препоръчате от името на гражданина Майар и ще ме настигнете в Кметството с онова, което ще ви е казал.

Двамата национални гвардейци се поклониха в знак на безмълвно послушание и се настаниха на неголямо разстояние от двете страни на леглото на господин Дьо Бозир.

Аптекарят не се беше излъгал — след два часа лекарството подейства. Ефектът му продължи почти час и беше до немай къде удовлетворителен!

Към три часа сутринта Майар видя двамата мъже да идват. Те носеха диаманти от най-високо качество за стотина хиляди франка, увити в извлечението от акта за приемането в затвора на господин Дьо Бозир.

Майар постави от свое име и от името на двамата арамонци диамантите на бюрото на прокурора на Комуната, който им издаде удостоверение, констатиращо, че гражданите Майар, Моликар и Буланже са много заслужили пред родината.