Графиня Дьо Шарни

107.DATE LILIA

Нека за малко разкажем какво ставаше с графиня Дьо Шарни, докато се разиграваше сцената между графа и кралицата, която току-що предадохме и която прекъсваше една толкова дълга мъчителна връзка.

Най-напред за нас, които познаваме състоянието на сърцето й, е лесно да си представим онова, което изстрада след заминаването на Изидор. Тя се беше досетила, че този голям проект вероятно касаеше бягството на краля и трепереше както при мисълта, че може да успее, така и при мисълта за провал.

Наистина, ако успееше, тя познаваше достатъчно предаността на графа към господарите му, за да бъде сигурна, че докато те са в изгнание, той няма да ги напусне. Ако пък се провалеше, тя познаваше достатъчно смелостта на Оливие, за да бъде сигурна, че ще се бори до последния момент срещу каквито и да било пречки, докато има някаква надежда и дори когато вече няма такава.

От момента, когато Изидор се сбогува с нея, очите на графинята бяха отворени, за да доловят всеки проблясък, а слухът й постоянно дебнеше да долови всеки шум.

На другия ден тя научи, заедно с останалото парижко население, че кралят и кралското семейство са напуснали Париж през нощта. Никакво произшествие не отбеляза това отпътуване. Щом, както тя се беше досетила, имаше заминаване, Шарни беше с тях. Шарни се отдалечаваше от нея!

Тя въздъхна дълбоко, падна на колене и се помоли за щастливо пътуване.

После, в продължение на два дни Париж остана ням и без повече новини.

Най-накрая, на третия ден сутринта, в града се вдигна голям шум — кралят беше задържан във Варен.

Не се чуваха никакви подробности. Освен тази гръмотевица, никакъв шум. Освен тази светкавица, пълен мрак.

Кралят беше задържан във Варен и това беше всичко.

Андре не знаеше какво е Варен. Това малко градче, придобило оттогава съдбоносна известност, този град, който стана по-късно заплаха за всяка монархия, споделяше по онова време мрака, тегнещ все още над десет хиляди общини във Франция, също толкова незначителни и неизвестни като него.

Андре отвори един географски речник и прочете: „Варен-ан-Аргон, главен град на кантон, население 1607 души“. После тя го потърси на картата и откри, че Варен е нещо като център на един триъгълник, образуван от Стене, Вердюн и Шалон, в покрайнините на гората си, на брега на малката си река — това бе онази неизвестна точка на Франция, в която се концентрира от този миг нататък вниманието й. Там тя живееше в мислите си, надеждите си и страховете си.

После, малко по малко, след голямата новина пристигнаха и второстепенните новини, както при изгрева на слънцето след голямото общо, което изплува от хаоса на мрака, идват дребните подробности. Тези малки подробности имаха огромно значение за нея.

Разправяха, че господин Дьо Буйе последвал краля, атакувал ескорта му и след ожесточена схватка се оттеглил, оставяйки кралското семейство в ръцете на патриотите победители. Несъмнено Шарни беше взел участие в тази битка. Несъмнено Шарни се беше оттеглил последен, ако не беше останал на бойното поле.

Скоро след това съобщиха, че единият от тримата телохранители на краля е бил убит. После стана известно името му. Само че не знаеха дали е виконтът или графът, дали е Изидор или Оливие Дьо Шарни. Беше един от Шарни и не знаеха нищо повече.

През двата дни, докато този въпрос оставаше нерешен, сърцето на Андре тръпнеше в неизразима тревога! Най-накрая съобщиха за завръщането на краля и кралското семейство в събота на двайсет и шести.

Августейшите пленници бяха спали в Мо.

Пресмятайки времето и пространството, кралят трябваше да бъде в Париж преди обед. Предполагайки, че ще достигне до Тюйлери по най-прекия път, кралят трябваше да се прибере в Париж през предградието Сен Мартен.

В единайсет часа госпожа Дьо Шарни в най-обикновен костюм, с лице, закрито от воал, беше при бариерата. Тя чака до три часа.

В три часа първите вълни на тълпата, помитайки всичко пред себе си, съобщиха, че кралят ще заобиколи Париж и ще влезе през бариерата на „Шан-з-Елизе“.

Трябваше да се пресече целият Париж, и то пеша. Никой не би се осмелил да се движи с кола сред плътната тълпа, изпълваща улиците.

Никога от превземането на Бастилията насам по булевардите не бе имало такава блъсканица. Андре не се поколеба изобщо, тръгна по пътя към „Шан-з-Елизе“ и пристигна една от първите. Там тя чака още три часа. Три смъртоносни часа!

Най-накрая кортежът се появи. Ние вече казахме в какъв ред и в какво състояние се придвижваше. Андре видя колата да преминава. Тя нададе силен вик от радост. Беше познала Шарни на капрата.

Един вик, който сякаш би бил ехо на нейния, ако не би бил вик на мъка, й отвърна.

Андре се обърна по посоката, откъдето идваше този вик. Една девойка се мяташе в ръцете на трима-четирима състрадателни хора, които я заобикаляха, за да й дадат първа помощ. Тя изглеждаше обхваната от най-жестоко отчаяние.

Може би Андре би обърнала по-голямо внимание на тази девойка, ако не бе чула да шушукат около нея най-различни упреци срещу тримата души, седящи на капрата на кралската кола.

Върху тях щеше да се стовари гневът на народа. Те щяха да бъдат мръсниците, изкупителна жертва за предателството на краля. Несъмнено щяха да бъдат разкъсани на парчета в мига, когато колата спреше. И Шарни беше един от тези трима души!

Андре реши да направи всичко възможно, за да проникне в градините на Тюйлери.

Но за тази цел трябваше да заобиколи тълпата, да мине по брега на реката, сиреч по Кея на конференцията, и да влезе в градината, ако това беше възможно, по кея на Тюйлери. Андре тръгна по улицата за Шайо и стигна до кея.

С цената на много опити, с риск да бъде премазана двайсетина пъти тя успя да премине през решетките. Но на мястото, където трябваше да спре колата, се беше струпала такава тълпа, че не можеше и да се помисли да се стигне до първите й редици.

Андре реши, че от насипа на брега на реката ще се издигне над цялата тълпа. Наистина разстоянието щеше да бъде твърде голямо, за да може да различава подробности или да чуе нещо със сигурност. Нямаше значение, че няма да вижда и чува добре. Това беше по-добре, отколкото да не чува и да не вижда изобщо.

Така че тя се изкачи на насипа на брега на реката.

Оттам наистина се виждаше капрата на колата, Шарни и двамата телохранители — Шарни, който не се и досещаше, че на стотина крачки от него едно сърце бие така силно за него; Шарни, който в този момент вероятно не си и спомняше за Андре; Шарни, който мислеше само за кралицата, който забравяше собствената си сигурност, за да бди над сигурността на кралицата.

О! Ако тя имаше как да узнае, че в този момент Шарни притискаше писмото й до сърцето си и че й обричаше последния си дъх, който смяташе, че твърде скоро ще изпусне!

Най-накрая колата спря сред викове, ревове и възгласи. Почти незабавно наоколо се надигна голяма глъчка, настана голямо движение и страшна блъсканица.

Байонети, пики и саби се вдигнаха. Би могло да се каже, че една желязна нива се люлее под напора на буря.

Тримата мъже, хвърлени от капрата, изчезнаха, сякаш паднаха в някаква бездна. После имаше едно такова раздвижване в цялото това множество, че последните му редици, отдръпвайки се назад, се разбиха в зидовете, поддържащи насипа.

Андре беше обвита в тревожна мъгла. Тя вече не виждаше и не чуваше нищо. Задъхана, с протегнати ръце, тя издаваше нечленоразделни звуци сред този ужасен концерт, който се състоеше от проклятия, богохулства и викове за смърт!

По-нататък тя не можа да си даде сметка за ставащото: земята се завъртя, небето почервеня, един шум, подобен на морски прилив, загърмя в ушите й. Това беше кръвта, която се качваше от сърцето към главата и заливаше мозъка й.

Тя падна, разбирайки, че живее, защото страдаше. Едно усещане за свежест достигна до нея. Една жена притискаше до челото й кърпичка, намокрена с вода от Сена, докато друга й поднасяше да вдиша от един флакон със соли. Тя си спомни тази жена, която беше видяла да примира като нея при бариерата, без да знае каква инстинктивна аналогия свързва с неизвестна връзка мъката на тази жена с нейната.

Щом дойде на себе си, първите й думи бяха:

— Мъртви ли са?

Състраданието е досетливо. Тези, които заобикаляха Андре, разбираха, че се отнася за онези трима мъже, чийто живот бе така жестоко заплашен.

— Не — отвърнаха й, — спасени са.

— И тримата ли? — попита тя.

— Да, и тримата.

— О! Благословен да е Господ!… Къде са?

— Вероятно в двореца.

— В двореца? Благодаря!

И като се надигна, разтърсвайки глава, ориентирайки се с помътен поглед, младата жена излезе през желязната врата на брега на реката, за да влезе през малката врата на Лувъра. Тя с основание мислеше, че от тази страна тълпата няма да е толкова плътна. Наистина улица „Орти“ беше почти празна. Андре пресече ъгъла на площад „Карусел“, влезе в Двора на принцовете и се втурна към портиера.

Този човек познаваше графинята. Беше я виждал да влиза и излиза от двореца през първите два-три дни от завръщането от Версай. После я беше видял да излиза, за да не се върне повече, в деня, когато следвана от Себастиен Андре беше отвлякла детето с колата си. Портиерът се съгласи да отиде и да разпита. По вътрешните коридори той стигна скоро до сърцето на двореца.

Тримата офицери били спасени. Господин Дьо Шарни, жив и здрав, се бил оттеглил в стаята си. Четвърт час по-късно бил излязъл, облечен в униформа на морски офицер и бил отишъл при кралицата, където би трябвало да бъде в този момент.

Андре си отдъхна, подаде кесията си на този, който й беше съобщил такива хубави новини, и съвсем замаяна и задъхана, поиска чаша вода.

Ах! Шарни е бил спасен! Тя благодари на добрия човек и пое по пътя към дома си на улица „Кок-Ерон“.

Стигнала там, тя се строполи не на някой стол, не на фотьойл, а пред молитвеното си столче. Тя не му благодареше с молитва. Има моменти, когато признателността към Господ е толкова голяма, че думите не стигат. Тогава ръцете, очите, цялото тяло, цялото сърце и цялата душа се устремяват към Бога. Тя се беше потопила в този блажен екстаз, когато чу, че вратата се отваря. Тя бавно се обърна, не разбирайки нищо от земния шум, който я намираше в най-дълбокия й блян.

Камериерката й стоеше права, търсейки я с очи в тъмнината, в която се беше изгубила.

— Господин граф Дьо Шарни — каза камериерката.

Андре поиска да стане, но силите й изневериха. Тя падна на колене на възглавницата и обръщайки се наполовина, облегна ръка на наклонената плоскост на молитвеното столче.

— Графът! — прошепна тя. — Графът!

И макар да беше пред очите й, тя не можеше да повярва, че той е тук.

Андре направи знак с глава, тя не можеше да говори. Камериерката се отдръпна, за да пропусне Шарни и затвори вратата след себе си.

Шарни и графинята останаха сами.

— Казаха ми, че току-що сте се прибрали, госпожо — каза Шарни. — Не съм ли твърде недискретен, идвайки така скоро след вас?

— Не — каза тя с треперещ глас, — вие сте добре дошли, господине. Бях толкова обезпокоена, че излязох, за да узная какво става.

— Вие сте излезли… Отдавна ли?…

— От сутринта, господине. Бях най-напред при бариерата Сен Мартен, после при тази на „Шан-з-Елизе“. Там аз… Аз видях… — тя се поколеба. — Видях краля и кралското семейство… Видях и вас и бях спокойна поне за момента… Страхувах се за вас при слизането от колата. Тогава отидох в градината на Тюйлери. Ах! Там си помислих, че умирам!

— Да, разбирам — каза Шарни, — тълпата беше голяма, вие сте били притисната, почти задушена…

— Не, не — каза Андре, поклащайки глава. — О, не! Не беше от това. Най-накрая разпитах и разбрах, че сте били спасен. Върнах се тук и вижте… Бях на колене… Молех се, благодарях на Бога.

— Понеже сте на колене, госпожо, понеже говорите на Господ, не ставайте, преди да му кажете няколко думи за моя беден брат!

— Господин Изидор? Ах! Значи той е бил!… — извика Андре. — Нещастният младеж!

И тя отпусна глава върху ръцете си. Шарни направи няколко крачки напред и погледна с дълбок израз на нежност това крехко създание, което се молеше.

Освен това погледът му изразяваше огромно чувство на състрадание, благодушие и милост. И освен това нещо като сдържано желание. Кралицата не му ли беше казала, или по-скоро не се ли беше изпуснала с онова странно разкритие, че Андре го обича? Когато свърши с молитвата, графинята се обърна.

— Мъртъв ли е? — каза тя.

— Мъртъв, госпожо, както е мъртъв бедният Жорж. Умря за същата кауза и изпълнявайки същия дълг.

— И сред голямата мъка, която би трябвало да изпитвате от смъртта на брат си, вие имахте време да помислите за мен, господине? — каза Андре с толкова слаб глас, че думите й бяха едва разбираеми.

За щастие Шарни слушаше едновременно и с ушите, и със сърцето си.

— Госпожо — попита той, — не бяхте ли натоварили брат ми с някакво поръчение за мен?

— Господине!… — заекна Андре, повдигайки се на едно коляно и гледайки с безпокойство графа.

— Не му ли бяхте предали едно писмо, адресирано до мен?

— Господине! — повтори Андре с потръпващ глас.

— След смъртта на бедния Изидор неговите книжа ми бяха предадени, госпожо, и писмото беше сред тези книжа.

— Вие сте го прочели? — извика Андре, скривайки лице в дланите си. — Ах!…

— Госпожо, не би трябвало да ми е известно съдържанието на това писмо, освен ако не съм смъртно ранен, а както виждате, аз съм жив и здрав.

— Тогава писмото?…

— Ето го недокоснато, госпожо, такова, каквото сте го предали на Изидор.

— О! — прошепна Андре, вземайки писмото. — Това, което правите, е твърде хубаво… или твърде жестоко!

Шарни протегна ръка и взе ръката на Андре, която постави между двете си длани.

Андре направи движение да отдръпне ръката си. После, тъй като Шарни настояваше, шепнейки: „Имайте милост, госпожо!“, тя въздъхна изплашена. Но безсилна срещу себе си, остави тръпнещата си влажна ръка в двете ръце на Шарни.

Тогава, объркана, незнаеща къде да спре очи, не знаейки как да избегне погледа на Шарни, който чувстваше вперен върху себе си, без да може да отстъпи, с гръб, опрян на молитвеното столче, тя каза:

— Да, разбирам, господине, вие сте дошли да ми върнете това писмо, нали?

— За това и за друго нещо, госпожо… Имам да ви искам прошка за много неща, графиньо.

Андре изтръпна до дъното на сърцето си. За пръв път Шарни употребяваше тази титла, без да постави пред нея думата „госпожа“. После гласът й произнесе една фраза, цялата пропита с безкрайна нежност.

— Прошка! От мен, господин графе? И по какъв повод, моля?

— За начина, по който се държах с вас през тези шест години…

Андре го изгледа с дълбоко учудване.

— Но аз оплаквала ли съм се, господине? — попита тя.

— Не, госпожо, защото сте ангел!

Въпреки волята й, очите на Андре се замъглиха и тя усети, че по ресниците й се търкалят сълзи.

— Вие плачете, Андре? — каза Шарни.

— О! — извика Андре, обливайки се в сълзи. — Извинете ме, господине, но нямам навика да ми говорите така… Ах, Боже мой! Боже мой!

И тя се строполи на един шезлонг, оставяйки главата си между ръцете си. После, след миг, поклащайки глава, изплака:

— Но аз наистина съм луда!

Изведнъж тя се спря. Докато беше закривала очите си с ръце, Шарни бе коленичил до нея.

— О! Вие на колене, вие в краката ми! — каза тя.

— Не ви ли казах, че идвам да искам прошка, Андре?

— На колене, в краката ми! — повтори тя като жена, която не може да повярва на това, което вижда.

— Андре, вие отдръпнахте ръката си — каза Шарни.

Но тя прошепна, отстъпвайки назад с чувство, което приличаше на ужас:

— Какво искате да кажете с това?

— Андре! — отвърна Шарни с най-нежния си глас. — Искам да кажа, че ви обичам!

Андре притисна ръка до сърцето си и нададе вик. После, изправяйки се напълно, сякаш в краката й имаше пружина, тя стисна слепоочията си с ръце.

— Той ме обича! Той ме обича! — повтори тя. — Но това е невъзможно!

— Кажете, че е невъзможно вие да ме обичате, Андре, но не казвайте, че е невъзможно аз да ви обичам.

Тя сведе очи към Шарни, сякаш за да се увери, че казва истината. Големите черни очи на графа казваха много повече от онова, което бяха казали думите му.

Андре можеше да се усъмни в думите му, но не можеше да се съмнява в погледа му.

— О! — прошепна тя. — Боже мой! Боже мой! Има ли на света създание, по-нещастно от мен?

— Андре — продължи Шарни, — кажете ми, че ме обичате, или ако не ми кажете, че ме обичате, кажете ми поне, че не ме мразите!

— Аз! Да ви мразя! — извика Андре.

И на свой ред очите й, така спокойни, така прозрачни, така ведри, оставиха да бликне от тях една двойна светкавица.

— О, господине! Ще бъдете много несправедлив, ако вземате чувствата, които предизвиквате у мен, за омраза.

— Но, в края на краищата, ако не е омраза, ако не е любов, какво е тогава, Андре?

— Не е любов, защото не ми е позволено да ви обичам. Не ме ли чухте как току-що извиках пред Бога, че съм най-нещастното създание на света?

— И защо не ви е позволено да ме обичате, щом аз ви обичам, Андре, с всичката сила на сърцето си?

— О! Ето кое не искам, ето кое не мога, ето кое не смея да ви кажа — отвърна Андре, кършейки ръце.

— Но — подхвана Шарни, смекчавайки още повече тембъра на гласа си, — ако това, което не искате, това, което не можете, това, което не се осмелявате да ми кажете, ми го е казал някой друг?

Андре опря двете си ръце на раменете на Шарни.

— А! — каза тя ужасена.

— Ако го зная? — продължи Шарни.

— Боже мой!

— И ако е станало така, че поради същото това нещастие ви смятам за по-достойна и уважавана, ако научавайки за него, съм се решил да дойда да ви кажа, че ви обичам!

— Ако сте направили това, господине, вие ще сте най-благородният и най-великодушният измежду хората.

— Обичам ви, Андре! — повтори Шарни. — Обичам ви! Обичам ви!

— Ах! — каза Андре, вдигайки двете си ръце към небето. — Боже мой! Не зная би ли могло да има подобна радост на света.

— Но кажете, че и вие ме обичате, Андре! — извика Шарни.

— О, не! Никога няма да се осмеля — каза Андре. — Но прочетете това писмо, което трябваше да ви бъде предадено на смъртния одър!

И тя протегна на графа писмото, което й беше донесъл. Докато Андре криеше лицето си в дланите си, Шарни бързо счупи печата на писмото и прочитайки първите редове, нададе вик. После свали ръцете на Андре от очите й и със същото движение ги притегли към сърцето си.

— От деня, когато си ме видяла, от шест години! О, свято създание! — каза той. — Как да те обичам така, че да забравиш завинаги това, което си изстрадала?

— Боже мой! — прошепна Андре, огъвайки се като тръстика под тежестта на толкова много щастие. — Ако това е сън, направете така, че никога да не се събудя или, събуждайки се, да умра!…

А сега да оставим тези, които са щастливи, за да се върнем при онези, които страдат, които се борят, които мразят и може би злата съдба ще ги забрави като нас.