Графиня Дьо Шарни

21.В която кралят се занимава с държавни дела

Макар че кралят бе само от петнайсетина дни в Тюйлери, имаше две стаи в апартамента му, които бяха напълно оборудвани и нищо не липсваше от необходимата мебелировка.

Тези две стаи бяха ковачницата и кабинетът му.

По-късно, при случая, който не бе имал по-малко влияние върху съдбата на нещастния принц от този, ние ще въведем читателя в кралската ковачница. Но за момент имаме работа в неговия кабинет. Да влезем след Шарни, който стоеше прав пред бюрото, до което кралят току-що беше седнал.

Това бюро беше отрупано с карти, с книги по география, английски вестници и документи, между които се отличаваха тези с почерка на Луи XVI — характерен с многобройността на редовете си, които покриваха листовете и не оставяха бели полета нито отгоре, нито отдолу, нито отстрани.

Характерът се разкриваше и в най-дребните подробности — прекалено пестеливият Луи XVI не само не оставяше да се похаби и най-малкото парче хартия, но освен това под ръката му тази бяла хартия се покриваше с толкова букви, колкото бе възможно физически да побере.

За двете или три години, през които Шарни живееше в близост до двама августейши съпрузи, беше твърде привикнал към тези подробности, за да ги забелязва, както направихме ние. Затова очите му не се спираха върху нищо и той чакаше почтително кралят да го заговори.

Но, стигнал до мястото, където беше, кралят, въпреки откровеността, обещана предварително, изглежда изпитваше затруднение да навлезе в материята.

Най-напред и сякаш за да си придаде смелост, той отвори едно чекмедже на бюрото си, после едно тайно отделение в същото това чекмедже, откъдето извади няколко документа в пликове, които постави върху плота и затисна с ръка.

— Господин Дьо Шарни — каза той най-накрая, — забелязал съм едно нещо…

Той се спря и впери поглед в Шарни, който почтително чакаше, дано кралят продължи.

— Това, че през нощта на пети срещу шести октомври, когато трябваше да избирате между охраната на кралицата и моята, вие поставихте брат си до кралицата, а вие останахте при мен.

— Сир — каза Шарни, — аз съм глава на семейството, както вие сте глава на държавата, значи имам правото да умра до вас.

— Това ме кара да мисля — продължи Луи XVI, — че ако някога ми се наложи да дам поръчение, което е и тайно, и трудно, и опасно, ще мога да се доверя на вашата преданост като французин и на вашето сърце като приятел.

— О, сир! — извика Шарни. — Не бих имал претенцията да вярвам, че бих могъл да бъда нещо друго освен верен и признателен поданик.

— Господин Дьо Шарни, вие сте сериозен човек, макар да сте едва на трийсет и шест години. Вие не сте преминали през всички събития, които се развиха около нас, без да сте си извадили поука… Господин Дьо Шарни, какво мислите за моето положение и ако бяхте мой пръв министър, какви начини бихте предложили, за да се подобри то?

— Сир — каза Шарни с повече колебание, отколкото затруднение, — аз съм войник… моряк… тези висши обществени въпроси надминават нивото на моята интелигентност.

— Господине — каза кралят, протягайки ръка на Шарни с достойнство, което сякаш изведнъж бе избликнало от положението, в което току-що се бе поставил, — вие сте мъж. И един друг мъж, който ви смята за свой приятел, чисто и просто ви пита — вас, честното сърце, здравия разум, верния поданик — какво бихте направили на негово място?

— Сир — отвърна Шарни, — в подобна ситуация, не по-малко тежка от тази, един ден кралицата ми оказа честта да поиска мнението ми, както това прави сега кралят. Това беше денят на превземането на Бастилията. Тя искаше да тласне срещу стоте хиляди парижани, въоръжени и напредващи като хидра от желязо и огън по булевардите и улиците на предградието Сен Антоан, своите осем или десет хиляди чуждестранни войници. Ако бях по-малко познат на кралицата, ако тя бе видяла по-малко преданост и уважение в сърцето ми, отговорът ми несъмнено щеше да ме скара с нея… Уви, сир! Мога ли да се страхувам днес, че след като кралят ме разпитва, моят твърде откровен отговор няма да го нарани?

— Какво отговорихте на кралицата, господине?

— Че след като Ваше Величество не е достатъчно силен, за да влезе в Париж като завоевател, трябва да влезе като баща.

— Е, добре, господине! — отвърна Луи XVI. — Нима не е това съветът, който последвах?

— Разбира се, сир.

— Сега остава да узная дали съм направил добре, като го последвах. Защото този път, вие сам ще го кажете, не съм ли аз нещо средно между крал и затворник?

— Сир — каза Шарни, — позволява ли ми кралят да говоря напълно откровено?

— Да, господине. От момента, когато ви попитах какво мислите, в същото време аз ви поисках и искреното мнение.

— Сир, аз не одобрих вечерята във Версай. Сир, аз умолявах кралицата да не отива в театъра във ваше отсъствие. Сир, аз бях отчаян, когато Нейно величество стъпка с крака националната кокарда, за да си сложи черна, кокардата на Австрия.

— Мислите ли, господин Дьо Шарни — каза кралят, — че в това се таи истинската причина за събитията от пети и шести октомври?

— Не, сир, но това най-малкото е поводът. Сир, вие не сте несправедлив към народа си, нали? Народът е добър, народът ви обича, народът е кралски настроен. Но този народ страда, този народ е гладен. Над него, под него и до него има лоши съветници, които го хвърлят напред. Той върви, обижда, събаря, тъй като сам не знае силата си. Веднъж изтърван, разпуснат, скитащ се, народът се превръща в наводнение или пожар, дави или гори.

— Е, добре, господин Дьо Шарни, предположете, че не желая нито да бъда изгорен, нито да бъда удавен, което си е съвсем естествено — какво трябва да правя?

— Сир, не бива да се дава повод на наводнението да се разлее, на пожара да пламне… Но, простете — каза Шарни, спирайки се, — аз забравих, че дори по заповед на краля…

— Искате да кажете по молба. Продължете, господин Дьо Шарни, продължете, кралят ви моли.

— Е, добре, сир, вие видяхте този парижки народ, който толкова дълго е лишен от господарите си и е зажаднял да ги види. Вие го видяхте да заплашва, да пали, да убива във Версай или по-скоро мислите, че сте видели това, тъй като във Версай не беше народът! Вие го видяхте, нали така, в Тюйлери, поздравяващ под двойния балкон на двореца вас, кралицата, кралското семейство, проникващ в апартаментите ви посредством депутациите си — депутацията на госпожите от халите, депутацията на градския съвет, депутацията на цивилната гвардия и онези, които нямаха щастието да бъдат депутати, да влязат в апартаментите ви, да разменят дума с вас, онези, които видяхте да се натискат на прозорците на трапезарията ви, през които майките като нежно жертвоприношение на светлейшите сътрапезници изпращаха целувките на своите дечица?

— Да — каза кралят, — видях всичко това и оттам идва колебанието ми. Питам се кой е истинският народ — този, който пали и убива, или този, който приласкава и гръмко приветства?

— О! Последният, сир, последният! Доверете му се и той ще ви защити от другия.

— Графе, вие ми повтаряте два часа по-късно точно онова, което ми каза тази сутрин доктор Жилбер.

— Е, добре, сир, защо след като сте получили мнението на един толкова задълбочен, толкова учен и мъдър човек като доктора, благоволихте да поискате и моето, на бедния служител?

— Ще ви кажа, господин Дьо Шарни — отвърна Луи XVI. — Защото мисля, че има голяма разлика между вас двамата. Вие сте предан на краля, а доктор Жилбер е предан само на кралството.

— Не разбирам добре, сир.

— Аз го разбирам така, че стига кралството, сиреч принципът да оцелее, той на драго сърце ще изостави краля, сиреч човека.

— Тогава Ваше Величество е прав — каза Шарни, — има разлика между нас двамата. Вие за мен, сир, сте едновременно и кралят и кралството. В качеството си на носител на тази титла, аз ви моля да разполагате с живота ми.

— Преди това бих искал да знам за вас, господин Дьо Шарни, към кого бихте се обърнали, в този момент на затишие между две бури, за да заличи следите от отминалата и да предотврати бъдещата буря.

— Ако имах наведнъж честта и нещастието да бъда крал, сир, щях да си спомня виковете на окръжаващите колата ми при моето завръщане от Версай и щях да протегна дясната си ръка на господин Дьо Лафайет и лявата — на господин Дьо Мирабо.

— Графе — живо извика кралят, — как можете да ми кажете това, когато ненавиждате единия и презирате другия?

— Сир, тук изобщо не става въпрос за моите симпатии. Става въпрос за спасението на краля и за бъдещето на кралството.

— Точно това ми каза и доктор Жилбер — прошепна кралят, сякаш говореше на себе си.

— Сир — подхвана Шарни, — щастлив съм да се запозная с мнението на един толкова бележит човек като доктор Жилбер.

— И така, скъпи графе, вие смятате, че от съюза на тези двама души могат да произлязат спокойствието на нацията и сигурността на краля?

— С Божията помощ, сир, надявам се много на съюза на тези двама мъже.

— Но, в края на краищата, ако се оставя на този съюз, ако се съглася с този пакт и въпреки моето желание, и въпреки тяхното може би тази министерска комбинация, която трябва да ги обедини, се провали, какво мислите, че би трябвало да направя?

— Мисля, че когато изчерпа всички начини, дадени му в ръцете от Провидението, когато изпълни всички задължения, възложени от положението му, ще настане време кралят да помисли за своята сигурност и тази на семейството си.

— Тогава ще ми предложите да бягам?

— Ще предложа на Ваше Величество да се оттегли заедно с онези от своите полкове и своите благородници, на които може да разчита, на някое укрепено място като Мец, Нанси или Страсбург.

Лицето на краля просветна.

— Аха! — каза той. — И между всички генерали, които са ми дали доказателства за своята вярност, хайде, кажете откровено Шарни — вие ги познавате всичките, — на кого бихте доверили това опасно поръчение — да отвлече или да приеме своя крал?

— О, сир, сир! — прошепна Шарни. — Това е тежка отговорност, да поведеш краля в подобен избор… Сир, признавам своето невежество, слабостта си, безсилието си… Сир, аз не съм компетентен.

— Е, добре, ще ви улесня, господине — каза кралят. — Този избор е направен. При този човек искам да ви изпратя. Ето току-що написаното писмо и вашата мисия е да му го връчите. Името, което вие ще ми посочите, няма да повлияе на решението ми. То само ще ми посочи един верен служител в повече, който, на свой ред, несъмнено ще има случай да покаже своята преданост. Хайде, господин Дьо Шарни, ако трябва до поверите вашия крал на смелостта, на предаността и на интелигентността на един човек, кого ще изберете?

— Сир — каза Шарни, след като размисли за миг, — заклевам се на Ваше Величество, че изобщо не е поради приятелските, бих казал, почти семейни отношения, които ме свързват с него, но в армията има един човек, който е известен с голямата си преданост към краля. Един човек, който, като губернатор на Подветрените острови91, по време на войната в Америка успя да защити нашите владения в Антилите и дори да отмъкне от англичаните доста острови и който след това е бил натоварен с редица важни командни постове, а сега, мисля, е генерал-губернатор на град Мец. Този човек, сир, е маркиз Дьо Буйе. Ако бях баща, щях да му поверя сина си, ако бях син, щях да му поверя баща си. Като поданик бих му поверил краля си!

Макар и не демонстративно, Луи XVI следеше с очевидна тревожна загриженост думите на графа и можеше да се види как лицето му просветлява едновременно с увереността, че разпознава лицето, за което му говореше Шарни. При името на това лице, произнесено от графа, кралят не можа да сдържи своя радостен вик.

— Вижте, вижте, графе — каза той, — прочетете адреса на това писмо и ми кажете дали Провидението не ми е внушило мисълта да се обърна към вас.

Шарни пое писмото от ръцете на краля и прочете следния адрес:

Сълзи на радост и гордост се появиха върху клепачите на Шарни.

— Сир — извика той, — не знам какво бих могъл да кажа след това, освен едно — че съм готов да умра за Ваше Величество.

— А аз, господине, ще ви кажа, че след това, което току-що се случи, не смятам, че имам право да имам тайни от вас, часът удари, на вас, на вас единствен ще поверя себе си, кралицата и децата си. Изслушайте ме, ето какво ми предложиха и от какво се отказах.

Шарни се поклони и с цялото си внимание се приготви да чуе какво ще му каже кралят.

— Не за първи път, както се досещате, господин Дьо Шарни, ми идва мисълта, или на тези, които ме заобикалят, да изпълним един проект, подобен на този, който в този момент обсъждаме. През нощта на пети срещу шести октомври бях намислил да накарам кралицата да избяга с една кола, която да я отведе в Рамбуйе. Щях да я настигна на кон и оттам лесно щяхме да се доберем до границата, тъй като бдителността, която ни обкръжава днес, не беше още пробудена. Проектът пропадна, защото кралицата въобще не поиска да тръгне без мен и ме накара да се закълна, че аз, на свой ред, никога няма да тръгна без нея.

— Сир, бях там, когато тази благочестива клетва беше разменена между краля и кралицата, или по-скоро между съпруга и съпругата.

— Откакто господин Дьо Бретьой започна преговори с мен чрез посредничеството на граф Инисдейл и преди седмица получих едно писмо от Сольор…

Кралят спря да говори и като видя, че графът стои неподвижен и мълчалив, рече:

— Няма ли да кажете нищо, графе?

— Сир — каза Шарни, покланяйки се, — известно ми е, че господин барон Дьо Бретьой е човек на Австрия и се страхувам да не нараня законните симпатии на краля по отношение на неговата съпруга, кралицата, и на император Йозеф II, неговият шурей.

Кралят хвана ръката на Шарни и като се наведе към него, каза:

— Изобщо не се страхувайте, графе, обичам Австрия точно колкото и вие самият.

Ръката на Шарни, хваната в ръцете на краля, потрепна от изненада.

— Графе, графе! Когато един човек с вашата доблест се обрече, сиреч жертва живота си за друг човек, който няма пред него друго, освен тъжното предимство да бъде крал, той освен всичко, трябва да познава човека, за когото ще се жертва. Казах ви, графе, и ви го повтарям — не обичам Австрия. Не обичам Мария-Терезия, която ни въвлече в онази Седемгодишна война, в която загубихме двеста хиляди души, двеста милиона франка и седемдесет левги територия; която наричаше госпожа Дьо Помпадур — своята братовчедка — проститутка, и която накара чрез господин Дьо Шоазьол да отровят баща ми — един светец! Тя, която си служеше с леки момичета за дипломатически агенти, която чрез ерцхерцогинята Каролина управляваше Неапол и разчиташе, че чрез ерцхерцогинята Мария-Антоанета ще управлява Франция.

— Сир, сир! — каза Шарни. — Ваше Величество забравя, че съм външен човек, обикновен поданик на краля и кралицата на Франция.

И Шарни подчерта с произношението си думата кралица така, както ние я подчертаваме с перото.

— Казах ви вече, графе — продължи кралят, — вие сте приятел и аз мога да говоря с вас толкова по-откровено, колкото предубеждението, което имах спрямо кралицата, в този час е напълно заличено от ума ми. Но без да го искам, получих жена от този дом, два пъти неприятел на дома на Франция, неприятел като Австрия и неприятел като Лотарингия. Без да искам, видях как в двора ми идва онзи абат Вермон — наставник на дофините наглед, а в действителност шпионин на Мария-Терезия, — когото блъсках с лакът по два-три пъти на ден, понеже имаше задача да се вре едва ли не между краката ми и към когото за деветнайсет години не се обърнах с нито една дума. Без да искам, след десет години борба натоварих господин Дьо Бретьой с ведомството, отговарящо за дома ми, и с управлението на Париж. Без да искам, назначих за пръв министър архиепископа на Тулуза, един безбожник92. Без да искам, в края на краищата платих на Австрия милионите, които искаше да изнуди от Холандия. И днес все още, в мига, когато ви говоря, наследявайки Мария-Терезия, която умря, кой съветва и направлява кралицата? Нейният брат Йозеф II, който, за щастие, умира. Чрез кого я съветва? Вие го знаете, както и аз — чрез оръдията си, онзи същия абат Дьо Вермон, барон Дьо Бретьой и чрез посланика на Австрия Мерси д’Аржанто. Зад този старик се крие един друг старик — Кониц, седемдесетгодишният министър на стогодишната австрийка. Тези двама стари глупаци, или по-скоро тези две стари вдовици, водят кралицата на Франция чрез госпожица Бертен, нейната модистка, и фризьора й, господин Леонар, на когото осигуряват пенсия, накъде? Към съюза с Австрия! С Австрия, която е винаги пагубна за Франция, било като приятел, било като неприятел. С Австрия, която сложи ножа в ръцете на Жак Клемен, кинжала в ръцете на Равайак, джобното ножче в ръцете на Дамиен. Австрия! Някога благочестивата католическа Австрия, която днес се отрича и се прави на наполовина философ под владичеството на Йозеф II. Непредпазливата Австрия, която обръща срещу себе си собствената си сабя — Унгария. Непредпазливата Австрия, която се остави белгийските попове да й отмъкнат най-хубавата перла от короната — Холандия. Васална Австрия, която обръща гръб на Европа, която не би трябвало да изпуска от поглед, използвайки срещу нашите съюзници — турците — своите най-добри войски в полза на Русия. Не, не, не, господин Дьо Шарни, аз мразя Австрия и не бих могъл да й се доверя.

— Сир, сир — прошепна Шарни, — подобни признания са твърде почтени, но в същото време доста опасни за този, който ги казва! Дано не се разкайвате някой ден, че сте ги направили!

— О! Не се страхувам от това и ще го докажа, като довърша.

— Сир, Ваше Величество ми заповяда да слушам и аз слушам.

— Това предложение за бягство не е единственото, което ми бе направено. Познавате ли господин Дьо Фаврас, графе?

— Маркиз Дьо Фаврас, бившият капитан от полка на Белзюнс, бившият лейтенант от гвардията на Господина93? Да, сир.

— Точно той — подхвана кралят, наблягайки на определението, — бившият лейтенант от гвардията на Господина. Какво мислите за него?

— Ами той е храбър войник, предан благородник, за нещастие разорен, което го прави неспокоен и го подтиква към един куп хазартни опити и глупави проекти. Но е човек на честта, сир, който ще умре, без да отстъпи нито крачка, без да се оплаче нито веднъж, само и само да удържи дадената дума. Това е човек, на чиято ръка Ваше Величество може да се довери, но ме е страх, че не би струвал нищо като водач в някое начинание.

— И така — подхвана кралят с известна горчивина, — не е той водачът в това начинание — Господина е… да, Господина осигурява парите. Господина е този, който подготвя всичко. Господина е този, който се обрича, оставайки тук, когато аз замина, ако замина с Фаврас.

Шарни направи едно движение.

— Е, добре, какво има, графе? — продължи кралят. — Това изобщо не е австрийската партия, това е партията на принцовете, на емигрантите, на благородничеството.

— Сир, извинете ме. Както ви казах, не се съмнявам нито в предаността, нито в смелостта на господин Дьо Фаврас. Където и да обещае да заведе Ваше Величество, господин Дьо Фаврас ще го заведе или ще се остави да го убият по пътя. Но защо Господина не заминава заедно с Ваше Величество? Защо Господина остава?

— От преданост, както ви казах, и освен това, може би в случай, че се почувства нужда кралят да абдикира и да бъде назначен регент, народът, уморен от безполезното тичане след краля, да не търси твърде далеч своя регент.

— Сир — извика Шарни, — Ваше Величество ми говори ужасни неща.

— Казвам ви това, което цял свят знае, скъпи ми графе, за което вашият брат ми писа вчера, сиреч че на последния съвет на принцовете в Тюрен е станало въпрос да абдикирам и да бъде назначен регент. Сиреч на същия този съвет моят братовчед господин Дьо Конде е предложил да настъпи към Лион, каквото и да се случи с краля… Вие виждате добре, че освен в краен случай, не бих могъл да предпочета Фаврас пред Бретьой, Австрия пред принцовете. Ето, скъпи графе, това, което не съм казал на никого, го казвам на вас, на вас, така че никой, дори не и кралицата — било случайно, било умишлено — Луи XVI наблегна на думите, които ние подчертаваме, — не би ви показал доверие, подобно на това, което аз ви оказвам, и вие ще бъдете привързан към мен, както към никого другиго.

— Сир — попита Шарни, покланяйки се, — тайната на пътуването ми трябва ли да бъде пазена от всички?

— Няма значение, скъпи графе, нека знаят, че заминавате, щом не знаят целта на това пътуване.

— И целта трябва да бъде разкрита единствено на господин Дьо Буйе?

— Само на господин Дьо Буйе, и то когато се убедите в чувствата му. Писмото, което ще ви дам до него, е обикновено препоръчително писмо. Вие знаете моето положение, страховете, надеждите ми по-добре, отколкото жена ми, кралицата, по-добре от господин Некер, моя министър, по-добре от господин Жилбер, моя съветник. Постъпвайте според случая, поставям във ваши ръце и нишката и ножицата — развивайте или режете.

После, като поднесе на графа отвореното писмо, каза:

— Четете.

Шарни взе писмото и прочете:

— А сега — каза кралят — вървете, господин Дьо Шарни, вие имате всички пълномощия да давате обещания на господин Дьо Буйе, ако сметнете, че има нужда от обещания. Само не ме ангажирайте с неща, които не мога да изпълня.

И той за втори път му протегна ръка.

Шарни развълнувано целуна тази ръка, което го освободи от нови излияния на чувства, и излезе от кабинета, оставяйки краля с убеждение — и то беше истина, — че Луи XVI е успял чрез това доверие да завоюва сърцето на графа по-добре, отколкото би могъл да го направи посредством богатствата и всички благоволения, с които бе разполагал в дните на своето всемогъщество.