Графиня Дьо Шарни

152.От три до шест часа сутринта

Видяхме как изгря денят.

Първите му лъчи осветиха двама конници, които яздеха своите коне по пустия кей на Тюйлери.

Тези двама конници бяха главнокомандващият Националната гвардия Манда и неговият адютант.

Манда, повикан към един часа в Кметството, най-напред беше отказал да се яви.

В два часа заповедта беше повторена по-категорично. Манда искаше още да се съпротивлява. Но синдикът Рьодерер се беше приближил до него и му беше казал:

— Господине, обърнете внимание, че според думата на закона командващият Националната гвардия се намира под заповедите на общината.

Тогава Манда се бе решил.

Впрочем главнокомандващият не знаеше две неща: Най-напред, че четирийсет и седем от четирийсет и осемте секции бяха изпратили в общината по трима комисари със задачата да се съберат в общината и да спасят родината. Манда си мислеше, че ще завари стария състав на общинския съвет, който беше дотогава, и ни най-малко не очакваше да срещне сто четирийсет и едно нови лица.

След това Манда не знаеше за заповедта, дадена от същата тази община, да бъде освободен от оръдията Пон Ньоф и да бъде опразнена аркадата Сен Жан, заповед, за изпълнението на която, имайки предвид нейната важност, се бяха погрижили лично Манюел и Дантон.

Така че когато стигна до Пон Ньоф, Манда беше изумен да го види съвсем пуст. Той се спря и изпрати адютанта си на разузнаване.

След десет минути адютантът се върна. Той не беше забелязал нито оръдие, нито национална гвардия — площад „Дофен“, улица „Дофен“ и Кеят на августинците бяха пусти като Пон Ньоф.

Манда продължи пътя си. Може би трябваше да се върне в двореца. Но хората отиват натам, накъдето ги тласка съдбата.

Колкото повече напредваше към Кметството, толкова повече му се струваше, че се приближава към смъртта. Така, както при известни органични катаклизми кръвта се оттегля към сърцето и напуска крайниците, които остават бледи и вледенени, така движението, топлината, в крайна сметка революцията, бяха на кея Пелетие, на площад „Грев“, в Кметството — действащия орган на народния живот, сърце на това голямо тяло, което наричат Париж.

Манда се спря на ъгъла на кея Пелетие и изпрати своя адютант към аркадата Сен Жан.

През аркадата Сен Жан свободно сновяха народни тълпи — Националната гвардия беше изчезнала.

Манда поиска да се върне по стъпките си. Вълната от народ се беше събрала зад него и го тласкаше като някой отломък към стъпалата на Кметството.

— Останете тук! — каза той на адютанта. — Ако ме сполети някое нещастие, идете и съобщете в двореца.

Манда се остави вълната от хора да го повлече. Адютантът, чиято униформа показваше второстепенното му значение, остана на ъгъла на кея Пелетие, където никой не го обезпокои.

Всички погледи бяха вперени в главнокомандващия.

Стигайки до голямата зала на Кметството, Манда се намери срещу непознати и строги лица.

Това бяха членовете на цялото въстание, които търсеха сметка за поведението на човека, който бе поискал не само да го срази при разгръщането му, но и да го задуши при зараждането му.

В Тюйлери разпитваше той. Спомняте си сцената с Петион. Тук той щеше да бъде разпитваният.

Един от членовете на новата комуна — на тази страховита комуна, която щеше да задуши Законодателното събрание и да се бори с Конвента, — излезе напред и попита от името на всички:

— По чия заповед удвои охраната на двореца?

— По заповед на кмета на Париж — отвърна Манда.

— Къде е тази заповед?

— В Тюйлери, където я оставих, за да може да бъде изпълнена в мое отсъствие.

— Защо накара оръдията да излязат?

— Защото накарах батальона да тръгне, а когато тръгне батальонът, с него тръгват и оръдията.

— Къде е Петион?

— Беше в двореца, когато го напуснах.

— Като пленник?

— Не, свободен е и се разхожда в градината.

В този момент разпитът беше прекъснат.

Един от членовете на новата комуна донесе едно разпечатано писмо и поиска да накарат да бъде прочетено на висок глас.

На Манда му трябваше да хвърли само един поглед върху това писмо, за да разбере, че е загубен. Той разпозна почерка си.

Това бе заповедта, изпратена в един часа сутринта на командира на батальона, разположен при аркадата Сен Жан, с която му се заповядваше да атакува в тил тълпата, тръгнала към двореца, докато батальонът от Пон Ньоф я атакува във фланг.

Заповедта беше попаднала в ръцете на Комуната след изтеглянето на батальона.

Разпитът свърши. Какво ли признание, което би било по-ужасно от това писмо, биха могли да получат от обвиняемия?

Съветът реши, че Манда ще бъде отведен в Абатството.

После присъдата беше прочетена на Манда.

Докато четеше присъдата на Манда, председателят, както уверяват, направи с ръка един от онези жестове, които народът за нещастие знае твърде добре да тълкува: един хоризонтален жест.

„Председателят — пише господин Пелтие, автор на «Революцията от 10 август 1792 година», — направи един много изразителен хоризонтален жест, докато казваше: Да го извлекат оттук!“

Жестът действително би бил твърде изразителен една година по-късно. Но един хоризонтален жест, който би значил много през 1793 година, не значеше толкова през 1792 година по времето, когато гилотината все още не функционираше. Чак на 21 август на площад „Карусел“ падна главата на първия кралски привърженик. Как би могъл единайсет дни преди това — поне ако не е бил предварително уговорен знак — един хоризонтален жест да каже: „Убийте господина“?

За нещастие фактите изглежда потвърждават обвинението.

Едва Манда бе слязъл по три от стъпалата на парадното стълбище на Кметството, когато, в момента, в който синът му се хвърли насреща му, един пистолетен изстрел пръсна главата на затворника.

Същото нещо се беше случило преди три години на Флесел. Манда беше само ранен. Той се надигна и още в същия миг падна отново, поразен от двайсетина удара на пики.

Детето протягаше ръце и викаше: „Татко! Татко!“. Изобщо не обърнаха внимание на виковете на детето.

Скоро след това от този кръг, в който не се виждаше нищо друго, освен спускащи се надолу ръце и блясъци на саби и пики, се издигна една окървавена, отделена от тялото глава.

Това беше главата на Манда.

Детето припадна. Адютантът препусна в галоп, за да съобщи в Тюйлери какво бе видял. Убийците се разделиха на две: едните отидоха да хвърлят тялото в реката, а другите да поразходят, набучена на една пика, главата на Манда из улиците на Париж.

Беше почти четири часа сутринта.

Нека изпреварим в Тюйлери адютанта, който щеше да отнесе фаталната новина и да видим какво ставаше там.

След като се беше изповядал — а от момента, в който съвестта му беше спокойна, той беше спокоен за всичко останало, — кралят, който не можеше да се противи на никоя от естествените нужди, си беше легнал. Наистина, беше си легнал напълно облечен.

При усилването на камбанния звън и при сигнала за тревога, при който започнаха да бият барабаните, кралят се събуди.

Този, който събуди краля — господин Дьо Шесне, на когото Манда, излизайки, беше предал командването, го събуди, за да се покаже на националните гвардейци и с присъствието си и с няколко думи да посъживи ентусиазма им.

Кралят се надигна натежал, олюляващ се, още неразсънил се. Той беше с напудрена прическа и цялата страна на прическата му, на която беше спал, беше сплескана.

Потърсиха фризьора. Нямаше го. Кралят излезе от спалнята си, без да е вчесан.

Кралицата, предупредена в залата на съвета, където се намираше, че кралят ще се качи при своите защитници, изтича насреща му.

Тъкмо обратното на бедния монарх — който с унилия си поглед не гледаше никого, с опънати мускули на устата, които неволно потрепваха, с виолетова дреха, придаваща му вид, че носи траур за монархията, — кралицата беше бледа, но гореше от треска. Клепачите й бяха зачервени, но сухи.

Тя се прикачи към това привидение на монархията, което вместо да се появи в полунощ, се показваше на сутринта с подути и премигващи очи.

Тя се надяваше да му даде онова, което имаше в излишък у нея — смелост, сила и живот. Впрочем всичко вървеше добре, докато кралското представяне се извършваше във вътрешността на апартаментите, въпреки че националните гвардейци, смесили се с благородниците, като виждаха отблизо краля — този беден човек, мекушав и тромав, който веднъж се беше справил така неуспешно в подобно положение на балкона на господин Сос във Варен, — се питаха дали това е героят от 20 юни, онзи крал, когото свещениците и жените започваха да бродират върху погребалните воали, поетичната легенда.

И, трябва да го кажем, това изобщо не беше кралят, когото очакваше да види Националната гвардия.

Точно в този момент старият херцог Дьо Майи с едно от онези добри намерения, предназначени да осигурят още едно паве по пътя към ада, — извади шпагата си и дойде да се хвърли в краката на краля, заклевайки се с треперещ глас да умре — той и благородничеството на Франция, което той представлява — за внука на Анри IV.

Вместо една, непохватните постъпки станаха две. Националната гвардия изобщо не изпитваше големи симпатии към онова благородничество на Франция, което представляваше господин Дьо Майи. Тя нямаше да защитава ни най-малко внука на Анри IV, а конституционния крал.

Така че в отговор на няколкото вика: „Да живее кралят!“, едно мощно „Да живее нацията!“ избухна от всички страни.

Беше необходимо да се вземе реванш. Избутаха краля да слезе в Кралския двор. Уви! Този беден крал, чието хранене беше разстроено, който беше спал един час, вместо седем, тази съвсем материална натура вече нямаше собствена воля — той беше един автомат, който получаваше импулс да се движи от чужда воля.

Кой му даваше този импулс?

Кралицата, нервната натура, която нито беше яла, нито беше спала.

Съществуват злощастно устроени същества, които не успяват в нищо, което предприемат, щом обстоятелствата надхвърлят силите им. Вместо да привлече към себе си инакомислещите, Луи XVI, приближавайки се към тях, сякаш идваше изрично, за да им покаже колко малко обаяние можеше да остави падащата монархия по челото на един човек, когато този човек не притежава нито гения, нито силата за това.

Там, както и в апартаментите, роялистите въпреки всичко нададоха няколко вика: „Да живее кралят!“, но им отвърна един мощен вик: „Да живее нацията!“

После, понеже роялистите проявиха непохватност да настояват, патриотите се развикаха:

— Не, не, не, няма друг крал, освен нацията!

И кралят, почти умолително им отвръщаше:

— Да, деца мои, нацията и вашият крал са и ще бъдат едно!

— Донесете дофина — каза съвсем тихо Мария-Антоанета на госпожа Елизабет. — Може би гледката на детето ще ги трогне.

Отидоха да търсят дофина.

В това време кралят продължаваше този тъжен преглед. Тогава му дойде лошата идея да се приближи до артилеристите. Това беше грешка — почти всички артилеристи бяха републиканци.

Ако кралят знаеше какво да каже, ако би могъл да накара да го изслушат хората, чиито убеждения ги отдалечаваха от него, това отиване при оръдията щеше да бъде смела постъпка, която би могла и да успее. Но нямаше нищо увличащо нито в речта, нито в жестовете на Луи XVI. Той запелтечи. Роялистите искаха да скрият колебанието му и се опитаха отново да нададат този злополучен вик: „Да живее кралят!“, който вече на два пъти не беше успял. Този вик заплашваше да доведе до стълкновения.

Артилеристите напуснаха постовете си и като се хвърлиха към краля, когото заплашиха с юмруци, се развикаха:

— Ама ти да не си мислиш, че за да защитим един предател като теб, ще открием огън по братята си?

Кралицата дръпна краля назад.

— Дофинът! Дофинът! — развикаха се множество гласове. — Да живее дофинът!

Никой не повтори този вик. Бедното дете изобщо не идваше навреме. То пропусна влизането си, както казват в театъра.

Кралят тръгна обратно към двореца и това беше истинско отстъпление, почти бягство.

Стигнал в покоите си, Луи XVI се стовари съвсем останал без дъх в един фотьойл.

Останала при вратата, кралицата оглеждаше всичко наоколо, търсеше с очи, искайки от някого опора. Тя видя Шарни да стои прав, опрян на рамката на вратата на нейния апартамент. Тя отиде към него.

— Ах, господине! — каза му тя. — Всичко е загубено!

— Страхувам се, че е така, госпожо — отвърна Шарни.

— Можем ли все още да избягаме?

— Твърде късно е, госпожо!

— Какво тогава ни остава да направим?

— Да умрем! — отвърна Шарни, покланяйки се.

Кралицата въздъхна и се прибра в покоите си.