Графиня Дьо Шарни

119.Болницата в Гро-Кайу

В онези времена болниците и най-вече военните болници далеч не бяха организирани така, както са днес. Така че нека не се учудваме на безредието, което цареше в болницата в Гро-Кайу, и на огромния безпорядък, който се противопоставяше на изпълнението на желанията на хирурзите.

Първото нещо, което не достигаше, бяха леглата. Тогава подложиха на реквизиция дюшеците на обитателите на околните улици, които бяха поставени на земята и ги имаше даже и в двора. Върху всеки един от тях лежеше по някой ранен, очакващ помощ. Но и хирурзите бяха недостатъчни, както и дюшеците, и беше по-трудно да бъдат намерени.

Офицерът, в когото нашите читатели сигурно са разпознали нашия стар приятел Питу, издейства с помощта на две други дребни екюта да му оставят дюшека от носилката. Така че Бийо беше оставен съвсем лекичко в двора на болницата.

Питу, искайки да измъкне от положението малкото, което беше добро, накара да поставят ранения възможно най-близо до вратата, за да хване на минаване първия хирург, който влезе или излезе. Питу имаше голямо желание да изтича в залите и да доведе някой хирург, каквото и да му струва. Но не се осмеляваше да напусне ранения. Той се страхуваше да не би под предлог, че е мъртъв — някой можеше да се излъже и без зъл умисъл, — някой да не измъкне дюшека, захвърляйки мнимия труп върху паветата на двора.

Питу стоя там цял час, надавайки силни викове към двама-трима хирурзи, които бе видял да минават, без някой от тях да отвърне на виковете му, когато забеляза един човек, облечен в черно, на когото двама болногледачи светеха, докато той обикаляше едно след друго тези ложета на агонията.

Колкото повече човекът, облечен в черно, се приближаваше по посока на Питу, толкова повече на него му се струваше, че го познава. Скоро съмненията му изчезнаха и Питу рискува да се отдалечи на няколко крачки от ранения, за да се приближи до хирурга, и извика с всичката сила на дробовете си:

— Хей! Насам, господин Жилбер, насам!

Хирургът, който наистина бе Жилбер, дотича при звука на гласа му.

— А! Питу, това ти ли си?

— Боже мой! Да, господин Жилбер.

— Виждал ли си Бийо?

— Ех, господине, ето го! — отвърна Питу, сочейки ранения, който беше все така неподвижен.

— Мъртъв ли е? — попита докторът.

— Надявам се, че не, драги господин Жилбер. Но няма да крия, че не отива на добре.

Жилбер се приближи до дюшека и двамата болногледачи, които го следваха, осветиха лицето на ранения.

— В главата е, господин Жилбер — говореше Питу, — в главата е ранен!… Бедният скъп господин Бийо! Главата му е разцепена чак до челюстта.

Жилбер внимателно разгледа раната.

— Наистина е тежко ранен — прошепна той.

После се обърна към двамата болногледачи.

— Необходима ми е отделна стая за този човек, който е един от моите приятели — добави той.

Двамата болногледачи се посъветваха.

— Няма отделна стая, но има помещение за бельото.

— Чудесно! — каза Жилбер. — Да го отнесем там.

Повдигнаха възможно най-внимателно ранения, но колкото и да бяха предпазливи, той издаде тежко стенание.

— Ах! — каза Жилбер. — Никога възклицание на радост не ми е доставило удоволствие, равно на това от тази болезнена въздишка! Той е жив, това е всичко, което има значение сега.

Бийо беше отнесен в помещението за бельо и беше положен на леглото на един от служителите. После Жилбер веднага пристъпи към лечението.

Слепоочната артерия беше прерязана и оттам беше дошла голямата загуба на кръв. Но тази загуба на кръв беше довела до припадък, а припадъкът беше забавил сърдечната дейност и беше спрял кръвоизлива. Природата се беше възползвала незабавно, за да образува съсирек, който беше затворил артерията.

С възхитителна ловкост и с помощта на копринен конец Жилбер най-напред заши артерията. После изми плътта и я намести върху черепа. Хладината на водата и може би също така няколко по-остри болки, причинени от лечението, предизвикаха очите на Бийо да се отворят и той произнесе няколко думи, неразбираеми и без продължение.

— Получил е сътресение на мозъка — прошепна Жилбер.

— Но в края на краищата — каза Питу, — щом не е умрял досега, вие ще го спасите, нали, господин Жилбер?

Жилбер се усмихна тъжно.

— Ще опитам — каза той. — Но ти току-що видя още веднъж, драги Питу, че природата е доста по-ловък хирург, отколкото всеки от нас.

Тогава Жилбер довърши лечението. Като отряза косите, докъдето беше възможно, той приближи двата ръбеца на раната, съедини ги с панделчици от котешки черва и нареди да поставят болния в почти седнало положение с гръб, но не с глава, подпряна на възглавниците.

Чак тогава, след като привърши с всичко, той попита Питу как е дошъл в Париж и как така се е оказал на точното място, за да окаже помощ на Бийо.

Нещата бяха прости — след изчезването на Катрин и заминаването на мъжа й стрина Бийо, която никога не сме показвали пред читателите ни като много силна духом, беше изпаднала в нещо като идиотизъм, който непрекъснато нарастваше. Тя живееше, но по един съвсем механичен начин и всеки ден някаква пружина от бедната човешка машина или се отпускаше, или се чупеше. Тя говореше с все по-малко думи. Докато най-накрая престана изобщо да говори и легна болна. И доктор Рейнал беше заявил, че има само едно нещо на света, което би могло да извади стрина Бийо от това смъртно вцепенение — да види дъщеря си. Питу веднага беше предложил да замине за Париж, или по-скоро беше заминал, без да предложи услугите си.

Благодарение на дългите крака на капитана от Националната гвардия от Арамон, осемнайсетте левги, които отделяха родното място на Дьомустие от столицата, се превърнаха само в една разходка.

Наистина Питу бе тръгнал в четири часа сутринта и между седем и половина и осем часа вечерта беше пристигнал в Париж.

Питу сякаш беше предопределен да пристига в Париж за големите събития.

Първия път беше дошъл, за да присъства на превземането на Бастилията и да вземе участие. Втория път — за да присъства на федерацията през 1790 година, а третия път пристигаше в деня на клането на Марсово поле.

Така че попадна на разбунтувания Париж. Впрочем той беше свикнал да вижда Париж в това състояние. Още от първите групи, които срещна, той научи какво е станало на Марсово поле.

Байи и Лафайет бяха накарали да стрелят по народа. Народът ги проклинаше с всичка сила. Питу ги смяташе за светии! Намираше ги смъкнати от олтарите им и прокълнати. Той не разбираше абсолютно нищо.

Единственото, което разбра, беше, че на Марсово поле е имало борба, клане, убийства по повод на някаква патриотична петиция и че Жилбер и Бийо трябвало да са там.

Макар че Питу, казано на прост език, беше глътнал осемнайсет левги, той удвои бързината на крачките си и пристигна на улица „Сен Оноре“ в апартамента на Жилбер.

Докторът се беше прибирал, но не бяха виждали Бийо.

На Марсово поле, впрочем, казваше прислужникът, който даде сведения на Питу, било осеяно с мъртви и ранени. Може би Бийо беше между едните или другите.

Марсво поле, покрито с мъртви и ранени! Тази новина учуди Питу не по-малко, отколкото беше учуден, че Байи и Лафайет, тези два идола на народа, са стреляли по него.

Марсово поле покрито с мъртви и ранени! Питу не можеше да си представи това. Онова Марсово поле, което той самият беше помагал да подравняват през деветдесета година, което в спомените му беше изпълнено със светлини, радостни песни и весели фарандоли, покрито с мъртви и ранени! Защото поискали да празнуват като предишната година юбилея от превземането на Бастилията и на федерацията! Това беше невъзможно!

Как в течение на една година онова, което беше причина за радост и триумф, се беше превърнало в повод за бунт и клане?

Какво главозамайване беше обзело през изминалата година главите на парижаните?

Ние казахме, че през тази година дворът, благодарение на влиянието на Мирабо, благодарение на създаването на клуба на фьойаните, благодарение на подкрепата на Байи и Лафайет, благодарение най-накрая на реакцията от бягството във Варен, беше възвърнал изгубената си власт. И тази власт се изразяваше в траур и клане.

Седемнайсети юли беше отмъщение за пети и шести октомври.

Така че, както беше казал доктор Жилбер, монархията и народът бяха спечелили по един манш — оставаше да се разбере кой ще спечели решаващия.

Ние видяхме как, обзет от всички тези мисли, никоя от които, впрочем, не можа да окаже влияние и да забави хода му, нашият приятел Анж Питу, все така облечен в униформата си на капитан от Националната гвардия на Арамон, пристигна на Марсово поле по моста на Луи XV и улица „Грьонел“ точно навреме, за да попречи Бийо да бъде изхвърлен като мъртвец в реката.

Спомняме си, от друга страна, че когато Жилбер беше при краля, той получи едно писмо без подпис, но разпозна почерка на Калиостро, в което имаше следния пасаж:

Веднага, както казахме, след като научи от госпожа Кампан, че кралицата, която току-що го беше напуснала, приканвайки го да изчака завръщането й, е заета и му разрешава да се оттегли, Жилбер бе излязъл от Тюйлери и следвайки почти същия път като Питу, бе пресякъл Марсово поле, беше влязъл в болницата в Гро-Кайу и вече придружаван от двама болногледачи, които му светеха, преминаваше от легло на легло и от дюшек на дюшек из залите, коридорите, преддверията и дори двора, когато гласът на Питу го беше повикал до ложето на един умиращ. Както знаем, единият глас бе на Питу, умиращият бе Бийо.

Казахме в какво състояние Жилбер завари достойния арендатор и какви шансове даваше положението му. Шансове и добри, и лоши, но сигурно лошите щяха да бъдат повече, ако раненият си имаше работа с по-малко ловък лекар от доктор Жилбер.