Графиня Дьо Шарни

144.Третата годишнина от превземането на Бастилията

На единайсети юли Събранието обяви, че отечеството е в опасност. Но за да бъде оповестена тази декларация, беше необходимо разрешението на краля. И той го даде чак на двайсет и първи вечерта.

И действително, да се обяви, че отечеството е в опасност, означаваше властта да признае своето безсилие. Това беше призив към нацията да се спасява сама, защото кралят не можеше или не искаше повече нищо да направи.

В промеждутъка от 11 до 21 юли ужасът разтърсваше двореца.

Дворът очакваше за 14 юли заговор срещу живота на краля.

Едно обръщение на якобинците затвърди тази увереност. То беше съставено от Робеспиер — беше лесно да се разпознае по острия език, и беше адресирано до федератите, които идваха в Париж за 14 юли, така жестоко окървавен предишната година:

Беше трудно да се обясни по-категорично. Никога съвет за убийство не е бил даван с по-ясни думи. Никога не са били проповядвани кървави репресии с по-ясен и настойчив глас.

И, забележете, това беше Робеспиер, предпазливият трибун, мъглявият оратор, който със сладникавия си глас казваше на пратениците на осемдесет и трите департамента: „Приятели мои, ако ми вярвате, кралят трябва да бъде убит!“

В Тюйлери се страхуваха, а най-вече се страхуваше кралят. Бяха убедени, че двайсети юни не е имал друга цел, освен убийството на краля в някое стълкновение и че ако престъплението не е извършено, това се дължи чисто и просто на смелостта на краля, който се бе наложил над убийците си.

Във всичко това имаше нещо вярно.

Обаче онова, което казваха всички придворни, които бяха останали, на двамата осъдени, както наричаха краля и кралицата, беше, че убийството, което не сполучи на 20 юни, е отложено за 14 юли.

Дотолкова бяха убедени, че умоляваха краля да си сложи един нагръдник, за да може първият удар с нож или попадението на първия куршум да бъдат омекотени и неговите приятели да имат време да му дойдат на помощ.

Уви! Андре вече я нямаше при кралицата, за да й помогне, както първия път в нощната работа, и за да отиде в полунощ да изпита с трепереща ръка в един отдалечен ъгъл на Тюйлери, така, както бе направила във Версай, здравината на копринената броня.

За щастие бяха запазили нагръдника, който кралят при своето първо пътуване до Париж беше опитал, за да направи удоволствие на кралицата и после бе отказал да си го слага.

Само че кралят бе следен така отблизо, че не можеха да разчитат и на един миг, в който да го накарат да я облече отново и да поправят недостатъците, които биха могли да намерят. Госпожа Кампан го носи три дни под роклята си.

Най-накрая една сутрин, когато беше в спалнята на кралицата, а кралицата още лежеше, кралят влезе, свали бързо дрехите си, докато госпожа Кампан заключваше вратите, и изпробва нагръдника. След като го изпробва, кралят притегли госпожа Кампан към себе си и й каза съвсем тихо:

— Направих онова, което направих, само за да е доволна кралицата. Няма да ме убият, Кампан, бъдете спокойна. Плановете им са променени и трябва да очаквам друг род смърт. Във всеки случай елате при мен, като излезете от кралицата. Имам нещо да ви доверя.

Кралят излезе.

Кралицата бе видяла разговора, без да го чуе. Тя проследи краля с неспокоен поглед и когато вратата се затвори след него, попита:

— Кампан, какво ви казваше кралят?

Потънала в сълзи, госпожа Кампан се хвърли на колене пред леглото на кралицата, която й протегна двете си ръце и повтори високо онова, което кралят й бе казал съвсем тихо.

Кралицата тъжно поклати глава.

— Да — каза тя, — това е мнението на краля и аз започвам да мисля така. Кралят твърди, че това, което става във Франция, е повторение на онова, което е станало в Англия през последния век. Той непрестанно чете историята на нещастния Чарлз, за да се държи по-добре, отколкото е сторил това кралят на Англия… Да, да, страхувам се от един процес срещу краля, скъпа Кампан! Колкото до мен, аз съм чужденка и мен ще ме убият… Уви! Какво ще стане с бедните ми деца?

Кралицата не можа да продължи — силите я напуснаха. Тя избухна в ридания.

Тогава госпожа Кампан стана и побърза да приготви една чаша подсладена вода с етер. Но кралицата й направи знак с ръка.

— Нервните болести, бедна ми Кампан — каза тя, — са болести на щастливите жени. Но всички лекарства на света не могат да направят нищо срещу болестите на душата! Откакто започнаха нещастията ни, не чувствам тялото си. Чувствам само съдбата си… Не казвайте нищо за това на краля и идете да го намерите.

Госпожа Кампан се колебаеше дали да се подчини.

— Е, добре, какво има? — попита кралицата.

— О, госпожо! — провикна се госпожа Кампан. — Искам да ви кажа, че направих за Ваше Величество един корсет, подобен на нагръдника на краля, и на колене умолявам Ваше Величество да го сложи.

— Благодаря, скъпа Кампан — каза Мария-Антоанета.

— А! Значи Ваше Величество го приема? — извика радостно камериерката.

— Приемам го в израз на благодарност за преданите ви намерения. Но няма да го сложа.

После хвана ръката й и добави с тих глас:

— Ще бъда твърде щастлива, ако ме убият! Боже мой! Те биха направили повече, отколкото вие, давайки ми живота — те биха ме освободили… Хайде, Кампан! Хайде!

Госпожа Кампан излезе. Беше й време — тя се задушаваше.

В коридора срещна краля. Като я видя, той се спря и й протегна ръка. Госпожа Кампан улови кралската ръка и поиска да я целуне. Но кралят, като я привлече към себе си, я разцелува по двете бузи. После, преди тя да се е съвзела от учудването, каза:

— Елате!

Кралят тръгна пред нея и като спря във вътрешния коридор, който водеше от спалнята му до тази на дофина, потърси с ръка една пружина и отвори един съвършено скрит в стената шкаф, така че отворът се губеше сред кафявите жлебове, които образуваха затъмнената част на тези боядисани камъни. Това беше железният шкаф, който бе вдълбал в стената и бе направил ключалката му с помощта на Гамен.

В този шкаф имаше една голяма чанта, пълна с документи, и един от рафтовете издържаше тежестта на няколко хиляди луи.

— Дръжте, Кампан — каза кралят, — вземете тази чанта и я отнесете у вас.

Госпожа Кампан се опита да повдигне чантата, но тя беше твърде тежка.

— Сир — каза тя, — не мога.

— Почакайте, почакайте — каза кралят.

И като заключи шкафа, който, веднъж заключен, ставаше отново съвършено невидим, той взе чантата и я отнесе чак до стаята на госпожа Кампан.

— Така! — каза той, избърсвайки челото си.

— Сир — попита госпожа Кампан, — какво трябва да правя с тази чанта?

— Кралицата ще ви каже и в същото време ще ви съобщи какво съдържа.

И кралят излезе. За да не се вижда чантата, госпожа Кампан я плъзна с усилие между двата дюшека на леглото си и като влезе при кралицата, каза:

— Госпожо, при мен има една чанта, която кралят току-що донесе. Той ми каза, че Ваше Величество ще ме осведоми какво съдържа и какво трябва да правя с нея.

Тогава кралицата постави ръката си върху тази на госпожа Кампан, която чакаше отговора, застанала права до леглото й.

— Кампан — каза тя, — това са неща, които биха били смъртоносни за краля, ако, дано на Бог не е угодно, се стигне до процес срещу него. Но в същото време и той несъмнено иска да ви кажа това, в тази чанта има отчет за едно заседание на съвета, на което кралят е дал своето мнение против войната. Той накара всички министри да го подпишат и в случай на процес той разчита, че колкото другите неща могат да му навредят, толкова това може да му бъде полезно.

— Но, госпожо — попита почти уплашено камериерката, — какво трябва да се направи?

— Каквото искате, Кампан, само да са на сигурно място. Единствено вие ще бъдете отговорна. Единствено вие няма да се отдалечите от мен, дори когато вече няма да сте на служба — обстоятелствата са такива, че в един или друг момент може да имам нужда от вас. В такъв случай, Кампан, понеже вие сте една от онези приятелки, на които може да се разчита, искам да сте ми под ръка…

Дойде празникът 14 юли.

Заради революцията ставаше въпрос не да бъде убит Луи XVI — вероятно на никого дори не му беше хрумвала тази мисъл, — а да бъде обявен триумфът на Петион над краля.

Както бяхме казали, на следващия ден след 20 юни Петион беше временно отстранен от управата на Париж. Това би било нищо без одобрението на краля. Но отстраняването бе потвърдено от една кралска прокламация, изпратена на Събранието.

На тринайсети, сиреч в навечерието на празника по случай годишнината от превземането на Бастилията, от свое име Събранието отмени това отстраняване.

На четиринайсети в единайсет часа сутринта кралят слезе по голямото стълбище с кралицата и децата си. Три-четири хиляди души от различни родове войски придружаваха кралското семейство. Кралицата напразно търсеше по лицата на войниците и националните гвардейци някакъв белег на симпатия — и най-преданите извръщаха глава и избягваха погледа й.

Колкото до народа, той не се заблуждаваше в чувствата си. Виковете: „Да живее Петион!“, отекваха от всички страни. После, сякаш за да придадат на тези овации нещо по-продължително от моментния ентусиазъм, по шапките на всички кралят и кралицата можеха да прочетат тези две думи, които доказваха едновременно тяхното поражение и триумфа на врага им: „Да живее Петион!“

Кралицата беше бледа и трепереща. Убедена, въпреки онова, което беше казала на госпожа Кампан, че съществува заговор срещу живота на краля, тя потреперваше всеки миг, вярвайки, че ще види да се протяга ръка с нож или да се насочва ръка с пистолет.

Когато пристигнаха на Марсово поле, кралят слезе от колата, зае мястото отляво на председателя на Събранието и заедно с него тръгна напред към олтара на родината.

Там кралицата трябваше да се отдели от краля, за да се качи на запазената за нея трибуна.

Тя се спря, отказвайки да се качи, преди той да е стигнал, проследявайки го с поглед.

В подножието на олтара на родината имаше една вълна от хора, каквито правят множествата.

Кралят изчезна, сякаш потъна в морето от хора.

Кралицата нададе вик и понечи да се спусне към него.

Но той се появи отново, изкачвайки стъпалата на олтара на родината.

Между обичайните символи, които присъстваха на тържествените празници — на справедливостта, на силата и на свободата — имаше един, който виждаха да блести, тайнствен и застрашителен, забулен с воал, който беше носен от човек, облечен в черно и увенчан с кипарисови клонки. Този страховит символ особено привличаше очите на кралицата.

Тя беше като прикована на мястото си и почти успокоена за краля, който бе достигнал до върха на олтара на родината, но не можеше да отдели очи от мрачното привидение.

Най-накрая, като направи усилие, за да разкъса веригите, сковали езика й, тя попита, без да се обръща към никого:

— Кой е този човек, облечен в черно и увенчан с кипарисови клонки?

Един глас, който я накара да потрепери, отвърна:

— Палачът!

— И какво държи в ръката си под този воал? — продължи кралицата.

— Брадвата на Чарлз I.

Кралицата се обърна, побледнявайки. Струваше й се, че вече е чувала звука на този глас.

Тя не се лъжеше — този, който току-що бе отговорил, беше човекът от замъка Таверне, от Севърския мост, от завръщането от Варен. В края на краищата това беше Калиостро.

Тя нададе вик и припадна в ръцете на госпожа Елизабет.