Графиня Дьо Шарни

175.В която майстор Гамен се появява отново

Същата сутрин, когато ставаха тези неща в Тампъл, един човек, облечен в карманьола и с червен калпак, подпрян на една патерица, която му помагаше да ходи, се яви при министъра на вътрешните работи.

Ролан обръщаше внимание почти на всекиго. Но при все това, колкото и да беше достъпен, беше принуден да има — като че ли беше министър в някоя монархия, а не в република — разсилни в преддверието си.

Човекът с патерицата, карманьолата и червения калпак трябваше да се спре в преддверието пред разсилния, който му прегради пътя и го попита:

— Какво желаете, гражданино?

— Искам да говоря с гражданина министър — отвърна човекът с карманьолата.

Бяха минали вече петнайсетина дни, откакто званията гражданин и гражданка бяха заменили квалификациите господин и госпожа.

Разсилните са си винаги разсилни, сиреч много безочливи личности — говорим за разсилните в министерствата; ако говорехме за разсилните с жезъл вместо с верига, щяхме да кажем нещо съвсем различно! Разсилният отвърна покровителствено:

— Приятелю, научете едно нещо — не се говори просто така с гражданина министър.

— А как се говори с гражданина министър, гражданино разсилен? — попита гражданинът с червения калпак.

— С него се говори, когато имате писмо за аудиенция.

— Мисля, че е ставало така по време на царуването на тирана, но че при републиката, във време, когато всички хора са равни, всичко е по-малко аристократично.

Тази мисъл накара разсилния да се замисли.

— Така че — продължи човекът с червения калпак, карманьолата и патерицата — не е забавно, видите ли, да дойдеш от Версай, за да направиш услуга на един министър и да не бъдеш приет от него.

— Вие идвате, за да направите услуга на гражданина Ролан?

— Нещо такова!

— И каква услуга ще му направите?

— Идвам да разоблича една конспирация.

— Хубаво! Затрупани сме до уши с конспирации.

— А!

— Вие идвате от Версай за това ли?

— Да.

— Е, добре, можете да се върнете във Версай.

— Добре, ще се върна. Но вашият министър ще се кае, че не ме е приел.

— По дяволите! Такова е нареждането… Напишете му и се върнете отново с едно писмо за аудиенция. Тогава всичко ще тръгне като по вода.

— Това вашата последна дума ли е?

— Това е последната ми дума.

— Изглежда, че е по-трудно да се влезе при гражданина Ролан, отколкото беше да се влезе при Негово величество Луи XVI!

— Как така?

— Така, както го казах.

— Хайде, какво искате да кажете?

— Казах, че имаше едно време, когато влизах в Тюйлери, както си исках.

— Вие?

— Да, и трябваше само да кажа името си за тази цел.

— Ама как се казвате вие? Крал Фридрих-Вилхелм или император Франц?

— Не, аз не съм някой тиран, търговец на роби или аристократ. Аз съм просто Никола-Клод Гамен, майстор над майсторите, майстор над всички.

— Майстор в какво?

— Ами в ключарството! Не познавате ли Никола-Клод Гамен, бившия майстор ключар на господин Капе?

— Ключарят на бившия крал?

— Негов учител в ключарството, разбирате ли, гражданино?

— Аз това и исках да кажа.

— Това съм аз от плът и кръв.

Разсилният попита с поглед своите другари. Те отвърнаха с утвърдителни знаци.

— Тогава, това е друго нещо — каза разсилният.

— Какво разбирате под това е друго нещо?

— Разбирам, че ще напишете името си на едно парче хартия, а аз ще накарам да предадат името ви на гражданина министър.

— Да напиша? А, да, да напиша! Не бях много силен в това, преди да ме отровят тези разбойници, но сега съм още по-зле! Вижте как ме подреди арсеникът.

И Гамен показа изкривените си крака, извития си гръбнак и ръката си, сгърчена и свита като птича лапа.

— Как! Те ли ви подредиха така, бедни човече?

— Те самите! И идвам да разкрия това на гражданина министър, както и доста други неща… Както разправят, щели да му устройват процес на този разбойник Капе и това, което имам да кажа, може би няма да бъде загубено за нацията при обстоятелствата, в които тя се намира.

— Е, добре, седнете тук и почакайте, гражданино. Ще накарам да предадат името ви на гражданина министър.

И разсилният написа на парче хартия:

После връчи хартията на един от другарите си, който беше специално поставен да съобщава. Пет минути по-късно, другарят му се върна и каза:

— Следвайте ме, гражданино.

Гамен направи усилие, което изтръгна от него вик на болка, стана и последва разсилния.

Разсилният заведе Гамен не в официалния кабинет на официалния министър, гражданина Ролан, а в кабинета на действителния министър, гражданката Ролан.

Това беше една малка, съвсем просто обзаведена стая, тапицирана със зелена хартия, осветена от един-единствен прозорец, в чиято ниша, седнала до една малка маса, работеше госпожа Ролан.

Ролан стоеше прав пред камината.

Разсилният съобщи за гражданина Никола-Клод Гамен и гражданинът Никола-Клод Гамен се появи на вратата.

Майсторът ключар не беше имал дори във времената на най-добро здраве и благосъстояние добра физика. Но болестта, чиято плячка беше станал и която не беше друго, освен ставен ревматизъм, който беше изкривил крайниците му и обезобразил лицето му, не бе добавил, както добре разбирате, нищо привлекателно към физиономията му.

От това последва, че когато разсилният затвори вратата зад него никога почтен човек — а трябва да кажем, че никой не заслужаваше повече от Ролан името почтен човек, — както казахме, никога почтен човек със спокойно и ведро лице не беше заставал срещу нехранимайко с по-долно и гнусно лице.

Първото чувство, което министърът изпита, беше на дълбоко отвращение. Той изгледа гражданина Гамен от глава до пети и като видя, че той трепери, облегнат на патерицата си, едно чувство на състрадание към болката на един от себеподобните — ако все пак се предположи, че гражданинът Гамен бе подобен на министъра Ролан, — едно чувство на състрадание направи така, че първите думи, с които министърът се обърна към ключаря, бяха:

— Седнете, гражданино. Вие изглежда сте болен.

— Със сигурност мисля, че съм болен! — каза Гамен, сядайки. — Така съм, откакто Австрийката ме отрови.

При тези думи по лицето на министъра премина дълбок израз на отвращение и той размени един поглед с жена си, почти скрита в нишата на прозореца.

— И сте дошли да ми съобщите за това отравяне? — каза Ролан.

— За да ви разкрия това и друго нещо.

— Донесохте ли доказателство за вашите разобличения?

— А! Колкото за това, трябва само да дойдете с мен в Тюйлери, за да ви покажа шкафа!

— Какъв шкаф?

— Шкафът, в който този разбойник крие съкровището си… О! Трябваше веднага да се досетя, когато работата беше свършена и Австрийката ми каза с ласкавия си глас: „Вземете, Гамен, горещо ви е. Изпийте тази чаша вино. Ще ви стане по-добре!“ Трябваше да се сетя, че виното е отровно!

— Отровно?

— Да… Знаех за това, все пак — каза Гамен с израз на мрачна омраза, — че хората, които помагат на кралете да скрият съкровищата си, не живеят дълго.

Ролан се приближи до жена си и я попита с поглед.

— Има нещо в дъното на всичко това, приятелю — каза тя. — Сега си спомням името на този човек. Това е майсторът ключар на краля.

— И този шкаф?…

— Е, какво пък, попитайте го какъв е този шкаф.

— Какъв е този шкаф ли? — подхвана Гамен, който беше чул. — А, ще ви кажа, дявол го взел! Това е един железен шкаф, с двустранна ключалка, в който гражданинът Капе крие златото и документите си.

— И как така вие знаете за съществуванието на този шкаф?

— Защото той изпрати да ме потърсят, мен и чирака ми, във Версай, за да накарам да задейства една ключалка, която бе направил самият той и която не искаше да сработи.

— Но този шкаф би трябвало да е отворен, разбит и опустошен на десети август.

— О! — каза Гамен. — Няма такава опасност!

— Как така няма такава опасност?

— Не. Никак не вярвам, който и да било на света, освен него и мен да го намери, а още повече да го отвори.

— Сигурен ли сте?

— Сигурен съм, разбира се! Такъв, какъвто го е оставил, когато е напускал Тюйлери, такъв е и сега.

— И по кое време вие помогнахте на крал Луи XVI да затвори този шкаф?

— А! Не мога да кажа точно, но беше три или четири месеца преди заминаването му за Варен.

— И как стана това? Да видим… Извинете ме, приятелю. Това е нещо твърде необичайно и затова, преди да се заема с търсенето заедно с вас, ви питам за някои подробности.

— О! Лесно ще ви дам тези подробности, гражданино министър, и те не липсват. Капе изпрати да ме потърсят във Версай. Жена ми не искаше да ме пусне да дойда — бедната жена! Тя имаше предчувствие и ми каза: „Кралят е в лошо положение. Ти ще се изложиш заради него! — Но — казах й аз — понеже е изпратил да ме търсят за нещо, отнасящо се до занаята ми, и е мой ученик, трябва да отида. — Хубаво! — отвърна ми тя. — Има политика във всичко това — той има други неща да прави в този момент, а не да се занимава с ключалки!“

— Накратко, приятелю… Излиза, че въпреки мнението на съпругата ви, вие дойдохте?

— Да, и щях да направя по-добре да се бях вслушал в мнението й — нямаше да съм в това състояние, в което съм… Но те ще ми платят, отровителите!

— Тогава?

— А! Та да се върнем на шкафа…

— Да, приятелю, и да опитаме да не се отдалечаваме от него, нали? Цялото ми време принадлежи на републиката, а аз имам твърде малко време.

— Тогава той ми показа една двустранна ключалка, която не работеше. Той сам я беше направил, което ми доказва, че ако беше успял, нямаше да праща да ме търсят, предателят!

— Той ви накара да разгледате една двустранна ключалка, която не е работела? — подхвана настоятелно министърът, за да удържи Гамен на въпроса.

— И той ме попита: „Защо не работи, Гамен?“ Аз казах: „Сир, трябва да огледам ключалката.“ А той каза: „Точно така.“ Тогава аз огледах ключалката и му казах: „Знаете ли защо не ви работи ключалката? — Не — отвърна ми той, — след като те питам. — Е, добре, тя не работи, сир (по онова време още наричаха сир този разбойник!) — Много е просто, тя не работи…“ Следете внимателно разсъжденията ми, защото след като не разбирате толкова от ключарство като краля, вие може би не бихте ме разбрали. Ще рече, не, сега си спомням — не беше двустранна ключалка, а ключалка за каса.

— Това ми е абсолютно все едно, приятелю — отвърна Ролан. — Както се досетихте, аз не разбирам от ключарство така добре като краля и не разбирам разликата между двустранната ключалка и касовата.

— Разликата ще ви накарам да я пипнете с пръст…

— Безполезно е. Та както казвахте, обяснихте на краля…

— Защо ключалката не заключваше… Трябва ли да ви кажа защо не заключваше?

— Ако искате — отвърна Ролан, който започваше да си мисли, че е най-добре да остави Гамен на многословието му.

— Е, добре, тя не заключваше, разбирате ли? Защото езичето на ключа допира до голямата брадичка и голямата брадичка описва половината от кръга си, но, стигнала дотам, тъй като не е изрязана полегато, тя не се освобождава съвсем сама. Там е работата! Сега разбирате, нали? Ако пътят на брадичката е шест линии, полегатата част трябва да е една линия… Разбирате ли?

— Прекрасно! — каза Ролан, който не разбираше и една думица.

— „Бога ми, това е — каза кралят (още наричаха така подлия тиран!) — Е, добре, Гамен, направи онова, което не можах да направя, ти, който си ми майстор. — О! Не само ваш майстор, сир, но още и майстор над майсторите, майстор над всички!“

— Така че?…

— Така че аз се захванах за работа, докато господин Капе си говореше с чирака ми, когото непрестанно подозирах, че е преоблечен аристократ. След десет минути свърших. Тогава слязох с желязната врата, на която беше поставена ключалката, и казах: „Ето я, сир! — Е, добре, Гамен, каза той, ела с мен!“ Той вървеше напред, а аз го следвах. Той ме отведе най-напред в спалнята си, после в един тъмен коридор, който водеше от алкова му към стаята на дофина. Там беше толкова тъмно, че се принудихме да запалим свещ. Кралят ми каза: „Дръж тази свещ и ми свети, Гамен.“ (Този тиранин си позволяваше да ми говори на ти!) Тогава той вдигна едно пано от дървената ламперия, зад което имаше една кръгла дупка с диаметър две стъпки при отвора й. После, сякаш забеляза учудването ми, каза: „Правя това скривалище, за да заключвам тук пари. Виждаш, Гамен, отворът трябва да се затваря с тази желязна врата. — Не е дълга работа, отвърнах му, пантите са поставени, както и езичето.“ Закачих вратата и само трябваше да я бутна. Тя се затвори съвсем самичка, после поставихме паното обратно на мястото му и край! Няма шкаф, няма врата, няма ключалка!

— И вие мислите, приятелю — попита Ролан, — че този шкаф не е направен с друга цел, освен да служи за каса, и кралят си е направил целия този труд, за да крие пари?

— Ама чакайте! Това са само преструвки — този тиран се мислеше за много хитър! Но аз съм също толкова хитър, колкото е и той. Ето какво стана. „Хайде, Гамен — каза той — помогни ми да преброя парите, които искам да скрия в шкафа.“ И ние преброихме така два милиона в двойни луи, които разделихме в четири кожени чанти. Но докато броях златото му, видях с крайчеца на окото един камериер, който носеше документи, документи, документи… И си казах: „Хубаво! Шкафът е предназначен да заключват в него документи, парите са само за очи!“

— Какво ще кажеш за това, Мадлен? — попита Ролан жена си, навеждайки се към нея, така че този път Гамен да не чуе.

— Ще кажа, че това е разкритие от голяма важност и няма нито миг за губене.

Ролан позвъни. Яви се разсилният.

— Имате ли впрегната кола в двора? — попита той.

— Да, гражданино.

— Накарайте да дойде при входа.

Гамен стана.

— А! — каза той, много притеснен. — Изглежда притежавате доста повече от мен?

— Ама защо? — попита Ролан.

— Защото викате колата си… Значи министрите имат коли и при републиката?

— Приятелю — отвърна Ролан, — министрите трябва да имат коли по всяко време — една кола не е лукс за един министър. Тя е икономия.

— Икономия на какво?

— На време, сиреч на най-скъпото и скъпоценно нещо, което има на света!

— Тогава ще трябва отново да идвам?

— Защо да трябва да го правите?

— По дяволите! За да ви заведа до шкафа, където е съкровището.

— Няма нужда.

— Как така няма нужда?

— Разбира се, защото току-що поисках кола, за да отидем.

— Къде да отидем?

— В Тюйлери.

— Значи отиваме?

— Още сега.

— На добър час!

— Но, впрочем… — каза Ролан.

— Какво? — попита Гамен.

— Ключът?

— Какъв ключ?

— Ключът от шкафа… Вероятно Луи XVI не го е оставил на вратата.

— О, разбира се! Дебелият Капе не е толкова глупав, колкото изглежда.

— Тогава ще си вземете инструментите.

— Защо да ги вземам?

— За да отворите шкафа.

Гамен извади от джоба си един съвсем нов ключ.

— А това какво е? — попита той.

— Ключ.

— Ключът от шкафа, който си направих за спомен. Проучих го добре, съмнявайки се, че един ден…

— Този човек е голям негодник! — каза госпожа Ролан на съпруга си.

— Така ли мислиш?… — каза той с колебание.

— Мисля, че нямаме правото в нашето положение да се отказваме от нито едно сведение, което съдбата ни изпраща, за да стигнем до истината.

— Ето го! Ето го! — казваше Гамен сияещ и показваше ключа.

— И вие вярвате — попита Ролан с отвращение, което му беше невъзможно да скрие, — че този ключ, макар и направен за спомен, ще отвори след осемнайсет месеца железен шкаф?

— И то от първия опит, надявам се! — каза Гамен. — Не току-тъй съм майстор над майсторите и майстор над всички.

— Колата на гражданина министър чака — каза разсилният.

— Ще дойда ли с вас? — попита госпожа Ролан.

— Разбира се! Ако има документи, ще ги поверя на теб. Нима не си най-честният човек, когото познавам?

После, като се обърна към Гамен, Ролан каза:

— Елате, приятелю.

И Гамен го последва, ръмжейки през зъби.

— А! Казвах ли, че ще ти го върна това, господин Капе?

Това? — Какво ли беше това?

Това беше доброто, което кралят му беше направил!