Графиня Дьо Шарни

124.В която абат Фортие вижда, че не винаги е толкова лесно да се удържи дадената дума

Шествието напредваше мълчаливо, образувайки дълга колона по пътя, когато изведнъж онези, които бяха в края на колоната, чуха зад себе си призивни викове. Те се обърнаха.

Един конник препускаше в силен галоп, идвайки откъм Ивор, сиреч по пътя от Париж.

Част от лицето му беше пресечена от две черни панделчици. Той държеше шапката си в ръка и сигнализираше да го изчакат. Както и останалите, Питу се обърна.

— Виж ти! — каза той. — Господин Бийо… Хубаво! Не бих искал да бъда в кожата на абат Фортие.

При името на Бийо всички се спряха. Конникът напредваше бързо и с напредването му и останалите, както Питу, бяха разпознали арендатора.

Стигнал до челото на шествието, Бийо скочи от коня си, хвърли юздите на врата му и след като каза много натъртено, така че всички да го чуят: „Добър ден и благодаря, граждани!“, той зае зад ковчега мястото на Питу, който в негово отсъствие водеше траурното шествие.

Един прислужник от конюшнята се зае с коня и го отведе обратно във фермата.

Всеки хвърляше любопитни погледи към Бийо.

Той беше малко отслабнал и блед. Част от челото му и очертанията на лявото му око бяха запазили възморав цвят от кръвоизлива. Стиснатите зъби и смръщените вежди говореха за мрачен гняв, който само чака момента, за да се излее навън.

— Знаете ли какво стана? — попита Питу.

— Знам всичко — отвърна Бийо.

Веднага щом Жилбер бе признал на арендатора в какво състояние се намира жена му, той беше наел един кабриолет, който да го откара чак до Нантьой.

После, тъй като конят не можеше да го отведе по-нататък, Бийо, както беше отслабнал, беше взел един пощенски кон. Бе го сменил в Левинян и пристигнал във фермата, когато шествието било излязло.

Тогава набързо госпожа Клеман му беше разказала всичко. Бийо се беше качил отново на коня. При извивката на зида бе забелязал шествието, разтеглило се по пътя, и го беше спрял с виковете си.

Сега, както казахме, той беше този, който със смръщени вежди, със заплашително свита уста и скръстени на гърдите ръце водеше траурното шествие. Вече мълчаливо и мрачно, шествието стана още по-мълчаливо и по-мрачно.

На влизане във Виле-Котре срещнаха една група хора, която зае своето място в шествието.

С напредването на шествието по улиците мъже, жени и деца излизаха от къщите, поздравяваха Бийо, който им отговаряше с кимване на глава и се вливаха в редиците, заемайки места отзад.

Когато шествието стигна площада, то вече наброяваше повече от петстотин души.

От площада се виждаше църквата.

Това, което бе предвидил Питу, се случи — църквата беше затворена.

Стигнаха до вратите й и спряха.

Бийо бе станал мъртвешки блед. Изражението на лицето му ставаше все по-заплашително.

Църквата и кметството бяха съседни. Органистът, който беше в същото време и портиер на кметството и който, следователно, зависеше едновременно и от кметството, и от абат Фортие, беше повикан и разпитан от господин Дьо Лонпре.

Абат Фортие бе забранил на всички служители на църквата да оказват съдействие при погребението. Кметът попита къде са ключовете от църквата. Те бяха у клисаря.

— Върви да потърсиш ключовете — каза Бийо на Питу.

Питу разтвори пергела на дългите си крака и като се върна след пет минути, каза:

— Абат Фортие накарал да занесат ключовете у дома му, за да бъде сигурен, че църквата изобщо няма да бъде отворена.

— Трябва да отидем и да потърсим ключовете от абата — каза Дезире Манике, роден подбудител към крайни мерки.

— Да, да идем да потърсим ключовете от абата! — викнаха двеста гласа.

— Изглежда нещата ще се проточат — каза Бийо, — а когато смъртта чука на някоя врата, тя няма навика да чака.

Тогава той се огледа наоколо. Срещу църквата строяха една къща.

Работниците дърводелци оформяха греда. Бийо тръгна право към тях и с ръка им направи знак, че има нужда от гредата, която оформят. Работниците се отдръпнаха, а гредата беше повдигната на талпи.

Бийо вкара ръката си между гредата и земята почти по средата й. После, с едно-единствено усилие, я повдигна. Но под тази огромна тежест колосът се олюля и за миг помислиха, че ще падне. Всичко се разви светкавично. Бийо си възвърна равновесието, усмихвайки се страховито. После тръгна с гредата под мишница с бавна, но твърда крачка.

Би могло да се каже, че това е някой древен таран, от онези, с които войните на Александър, на Анибал и на Цезар са събаряли крепостните стени.

Бийо застана с разкрачени крака пред вратата и страховитото приспособление се задейства.

Вратите бяха от дъб. Резетата, ключалките и пантите бяха железни. При третия удар резетата, ключалките и пантите изхвръкнаха. Дъбовите врати зинаха полуотворени.

Бийо пусна гредата да падне. Четирима души я вдигнаха и едва я отнесоха до мястото, откъдето я беше взел Бийо.

— А сега, господин кмете — каза Бийо, — накарайте да поставят ковчега на бедната ми жена, която никога не е сторила никому зло, на средата на мястото за хора. Ти, Питу, докарай клисаря, швейцареца316, псалтовете и децата от хора. Аз се заемам с абата.

Кметът, предвождайки ковчега, влезе в църквата. Питу се зае с търсенето на псалтовете, децата от хора, клисаря и швейцареца, придружен от лейтенанта си Дезире Манике и четирима мъже, в случай че налети на вироглавци. Бийо се отправи към дома на абат Фортие. Множество хора искаха да тръгнат с Бийо.

— Оставете ме сам — каза той. — Може би това, което ще извърша, ще бъде осъдително. Всеки сам носи отговорност за делата си. И той се отдалечи, слизайки по улица „Черковна“, за да поеме по улица „Соасон“. В продължение на една година за втори път арендаторът революционер се оказваше лице в лице със свещеника роялист.

Спомняте си какво беше станало първия път. Вероятно ще станем свидетели на подобна сцена.

Така че, виждайки го да върви с бърза крачка към жилището на абата, всеки остана неподвижен при портата си, следвайки го с очи и поклащайки глава, но без да направи нито крачка.

— Той забрани да го следваме — си казваха един на друг зрителите.

Голямата порта на абата беше заключена като тази на църквата. Бийо се огледа дали в околностите няма някой строеж, от който би могъл да вземе назаем някоя греда, но имаше само огромен камък в средата на пясъчник, около който земята беше разровена от децата и който се клатеше в гнездото си като зъб в алвеолата на венеца. Арендаторът отиде до камъка, разклати го силно, разшири дупката му и изтръгна камъка от квадрата от павета, в който беше вкопан.

После, вдигайки го над главата си като някой Аякс или нов Диомед, отстъпи три крачки и метна гранитния блок със същата сила, с която би го сторила някой катапулт. Разбитата врата се разхвърча на парчета. В същото време, когато Бийо си пробиваше път по този страховит начин, прозорецът на първия етаж се отвори и се появи абат Фортие, викащ с всичка сила енориашите си на помощ. Но стадото не обърна внимание на гласа на пастира, решено да остави вълка и овчаря да се оправят сами.

На Бийо му беше необходимо известно време, за да разбие двете или трите врати, които все още го отделяха от абат Фортие, както беше разбил първата.

Това нещо му отне почти десет минути.

Така че след десет минути по все по-силните викове и все по-изразителните жестове на абата можеше да се разбере, че нарастващото му вълнение иде оттам, че опасността се приближава.

Наистина изведнъж се видя как зад свещеника се появява бледото лице на Бийо и после една тежка ръка се протегна и се стовари тежко на рамото му.

Свещеникът се вкопчи в дървения перваз, който служеше за опора на прозореца. Той също притежаваше пословична сила и не би било лесно дори на Херкулес да го накара да изпусне хванатото.

Бийо обви ръката си като пояс около талията на свещеника. Огъна се назад на двата си крака и с едно разлюляване, достатъчно да изкорени дъб, изтръгна абат Фортие от перваза, който се разтроиш в ръцете му. Арендаторът и свещеникът изчезнаха в дъното на стаята и вече се чуваха само виковете на абата, които се отдалечаваха като мученето на някой бик, влачен от атласки лъв към леговището му.

В това време Питу бе довел треперещи псалтовете, децата от хора, клисаря и швейцареца. Всички те, по примера на органиста портиер, бяха побързали най-напред да се преоблекат във фелони317 и в стихари318, а после да запалят свещите и да подготвят всичко за заупокойна литургия.

Бяха там, когато видяха да се появява през малкия изход, водещ към площада пред замъка, Бийо, когото очакваха при голямата порта на улица „Соасон“. Той влачеше след себе си свещеника, въпреки съпротивата му и то с такава бърза крачка, сякаш вървеше сам.

Това вече не беше просто човек — беше една природна сила, нещо като торнадо или лавина. Нищо човешко не изглеждаше способно да му противостои. Беше необходима друга стихия, за да се пребори с него!

На стотина крачки от църквата бедният абат спря да се противи.

Той беше напълно усмирен.

Всички се отдръпнаха, за да направят път на двамата герои.

Абатът хвърли един уплашен поглед към вратата, строшена като стъкло на прозорец, и като видя по местата им с инструмента, алебардата и книгата в ръка всички онези хора, на които беше забранил да стъпват в църквата, поклати глава, сякаш признаваше, че нещо могъщо и неустоимо тегне не над религията, а над нейните служители. Той влезе в сакристията и след миг излезе в богослужебно облекло и със светите дарове в ръце.

Но в момента, когато се беше качил по стъпалата на олтара, бе поставил светия потир върху светата маса и се обръщаше, за да изрече началните думи на богослужението, Бийо протегна ръка.

— Достатъчно, лоши служителю на Бога! — каза той. — Исках да прекърша високомерието ти, това е всичко. Но искам да се знае, че една свята жена като моята може да мине и без молитвите на фанатичен и изпълнен с омраза свещеник като теб.

После, понеже под църковните сводове се разнесе силен глъч, той каза като продължение на тези думи:

— Ако има светотатство, нека то да падне върху мен.

И като се обърна към огромното шествие, изпълнило не само църквата, но и площада пред кметството и този пред замъка, каза:

— Към гробището, граждани!

Всички гласове повториха: „Към гробището!“

Тогава четиримата носачи отново подложиха под ковчега цевите на пушките си, вдигнаха тялото и както бяха дошли — без свещеник, без църковни песнопения, без никаква погребална помпозност, с която религията има обичая да съпровожда мъката на хората, — те тръгнаха натам. Бийо водеше траурното шествие. Шестстотин души следваха ковчега към гробището, разположено, както си спомняте в края на уличката „Пльо“, на двайсет и пет крачки от къщата на леля Анжелик.

Вратата на гробището беше заключена както вратата на абат Фортие и тази на църквата.

Странно нещо! Пред тази незначителна преграда Бийо се спря.

Мъртвата уважаваше мъртвите. По знак на арендатора Питу изтича да потърси гробаря.

Гробарят имаше ключ от гробището. Това беше твърде справедливо.

Пет минути по-късно Питу донесе не само ключовете, но и две прави лопати.

Абат Фортие бе прогонил бедната мъртва и от църквата, и от осветената земя — гробарят бе получил заповед изобщо да не копае гроб.

При този последен израз на омраза от страна на свещеника към арендатора нещо подобно на заплашителна тръпка премина между присъстващите. Ако в сърцето на Бийо имаше дори една четвърт от жлъчта, която влиза в душите на набожниците, което изглежда е учудило Боало319, Бийо трябваше да каже само една думица и абат Фортие щеше да бъде удовлетворен с мъченичеството, което сам беше поискал със силни викове в деня, когато беше отказал да отслужи литургия на олтара на родината.

Но на Бийо бе присъщ гневът на народа и на лъва. Той разкъсва, стрива на прах, разбива, минавайки, но никога не се връща назад. Бийо направи един знак на благодарност на Питу, разбрал намерението му, взе ключа от ръцете му, отвори вратите, пусна най-напред да мине ковчегът, последва го и на свой ред бе последван от погребалното шествие, което се състоеше от всички, които можеха да ходят.

Само кралските симпатизанти и набожниците бяха останали по домовете си. Няма защо да казваме, че леля Анжелик, която беше от последните, бе затворила с ужас вратата си, викайки от отвращение пред кощунството и призовавайки небесните мълнии върху главата на племенника си.

Но всички, които имаха добро сърце, здрав разум и любов към семейството; всички онези, които се опълчваха на това, омразата да замества състраданието, а отмъстителността — благодушието, в края на краищата, три четвърти от населението на града, бяха там, протестирайки не срещу Бога, не срещу религията, а срещу свещениците и техния фанатизъм.

Стигнаха до мястото, където трябваше да бъде гробът и където гробарите, без да знаят, че ще получат заповед да не копаят, бяха вече отбелязали мястото му. Бийо протегна ръка към Питу, който му подаде едната от правите лопати.

Тогава Бийо и Питу със свалени шапки, сред кръг от граждани без шапки като тях, се заеха да копаят под слънцето, изгарящо последните юлски дни, гроб на нещастното създание, което най-благочестиво и примирено от всички, би било твърде учудено, ако му кажеха приживе за какъв скандал ще стане причина след смъртта си.

Работата продължи един час и нито на единия от двамата работници не му дойде наум да се изправи, преди да са свършили.

През това време бяха потърсили въжета и когато работата приключи, те бяха готови.

Пак Бийо и Питу бяха тези, които спуснаха ковчега в гроба. Тези двама души изпълняваха така просто и естествено това задължение към онази, която го очакваше, че на никого от присъстващите не му дойде на ум да им предложи помощта си. Те биха погледнали като на светотатство, ако не ги бяха оставили да свършат всичко докрай.

Само при първите бучки от пръст, които задумкаха по дъбовия капак, Бийо прокара ръка по очите си, а Питу ги попи с ръкава си. Когато и това беше свършено, Бийо запрати далеч от себе си лопатата и протегна двете си ръце на Питу, който се хвърли на гърдите на арендатора.

— Бог ми е свидетел — каза Бийо, — че в твое лице прегръщам всички простички и големи добродетели, които има по земята — милосърдието, себеотрицанието и братството, и че обричам живота си на триумфа на тези добродетели!

После, протягайки ръка над гроба, каза още:

— Бог ми е свидетел, заклевам се във вечна война с краля, който накара да ме убият, с благородниците, които обезчестиха дъщеря ми, и със свещениците, които отказаха погребение на жена ми!

И обръщайки се към зрителите, изпълнени със симпатия, след тази тройна клетва, продължи:

— Братя! Ще бъде свикано ново събрание на мястото на предателите, които в този час заседават при фьойаните — изберете ме за представител в това събрание и ще видите как ще спазя клетвите си.

Всеобщ вик на одобрение отвърна на предложението на Бийо и от този час над гроба на жена му, ужасен олтар, достоен за ужасния обет, който беше приел, беше поставена кандидатурата на Бийо за Законодателното събрание. След това Бийо благодари на земляците си за симпатията, която му бяха показали в неговото приятелство и неговата омраза, и всички — граждани или селяни, се разотидоха по домовете си, отнасяйки в сърцата си този дух на революционната пропаганда, на която най-смъртоносните оръжия се осигуряваха от същите тези крале, благородници и свещеници, които трябваше да бъдат погълнати от революцията!