Графиня Дьо Шарни

16.Примирие

Една седмица бе изминала от събитията, които току-що разказахме, до деня, когато отново вземаме за ръка читателя, за да го заведем в двореца Тюйлери, който отсега нататък ще бъде главен театър на катастрофите, които предстои да се случат.

О, Тюйлери! Съдбоносно наследство, завещано от кралицата на свети Вартоломей, от чужденката Катерина де Медичи на нейните потомци и наследници. Дворец на главозамайването, който привлича, за да погълне. Какво обаяние има в твоето зинало преддверие, където изчезват всички тези короновани луди, които искат да бъдат наричани крале и не се смятат за наистина помазани, освен когато са заспали под твоя цареубийствен покрив, и които ти изхвърляш едни след други, тези като обезглавени трупове, онези като бегълци без корона?

Няма съмнение, има някаква съдбоносна магия в твоите камъни, гравирани като някое бижу на Бенвенуто Челини. Няма съмнение, някакъв смъртоносен талисман е закопан под твоя праг. Преброй последните петима крале, които си приел, и виж какво направи с тях! От тези петима крале ти върна само един в гробищата, където го очакваха предците му, а от четиримата, за които историята те пита, един бе изпратен на ешафода, а тримата останали — в изгнание!

Един ден едно събрание поиска да отхвърли опасността и да се настани на мястото на кралете, да седне, упълномощено от народа, там, където бяха седели избраниците на монархията. От този момент го обзе главозамайването. От този момент то започна да се разрушава само? — едни ги изяде ешафодът, други ги погълна изгнанието и едно странно бягство обедини Луи XVI и Робеспиер, Коло д’Ербоа и Наполеон, Бийо-Варен и Шарл X, Вадие и Луи Филип.

О, Тюйлери! Тюйлери! Твърде безумен ще бъде този, който се осмели да прекрачи прага ти и влезе оттам, откъдето са влезли Луи XVI, Наполеон, Шарл X и Луи Филип, защото малко по-рано или по-късно и той ще излезе през същата врата като тях.

А при все това, гробовен дворец, всеки един от тях е влязъл между стените ти под овациите на народа и двойният ти балкон ги е виждал, един след друг, да се усмихват на тези овации, вярвайки в поздравите и благопожеланията на тълпата, която ги крещи. Обаче едва седнал под кралския балдахин, всеки от тях започва да работи за своето благо, вместо да работи за благото на народа. И един ден народът се усеща и го изхвърля през вратата на неверен управител на чифлик или неблагодарен помощник.

Така стана и след онзи ужасен поход на шести октомври сред кал, кръв и викове, на другия ден бледото слънце, изгрявайки, намери двора на Тюйлери пълен с народ, развълнуван от завръщането на своя крал и жаден да го види.

През целия ден Луи XVI бе приемал представителите на съсловията. През това време тълпата чакаше отвън, търсеше го, дебнеше през прозорците. Всеки, който мислеше, че го е забелязал, надаваше радостен вик и го показваше на съседа си, като казваше:

— Виждате ли го? Виждате ли го? Ето го!

Към обяд се наложи да се покаже на балкона и тълпата единодушно го аплодира с викове „браво“.

Вечерта трябваше да слезе в градината и там имаше не само викове „браво“ и аплодисменти, но и умиление и сълзи.

Госпожа Елизабет, млада по дух, благочестива и наивна, показваше този народ на брат си и му казваше:

— Струва ми се обаче, че не е трудно да се царува над подобни хора.

Жилището й беше на приземния етаж. Вечерта тя накара да отворят прозорците и вечеря пред всички.

Мъже и жени гледаха, аплодираха и поздравяваха през прозорците. И най-вече жените… те караха децата си да се качват по первазите на прозорците, нареждайки на тези невинни душици да изпращат въздушни целувки на великата дама и да й казват, че е твърде красива.

И децата повтаряха: „Госпожо, вие сте много красива!“, и малките им пълни ръчички й изпращаха безкрайни и безбройни целувки.

Всеки казваше: „Революцията свърши. Ето, че кралят е освободен от своя Версай, от своите придворни и своите съветници. Магията, която задържаше кралете далеч от столицата, затворени в онзи свят на статуи и подкастрени тисове, която са нарекли Версай, е развалена. Благодарение на Бога кралят е възвърнат към живота и истината, сиреч към истинската природа на човека. Елате, сир, елате между нас! До днес, затворен, както бяхте, имахте само свободата да вършите зло. Днес, сред нас, сред народа, имате пълна свобода да вършите добро.“

Често масите и индивидите се лъжат в това какво са или по-скоро какво биха искали да бъдат. Страхът, изпитан през дните на пети и шести октомври, бе отвел при краля не само един сбор от души, но и множество умове, много интереси. Виковете в тъмнината, това пробуждане посред нощ, тези огньове, запалени в мраморния двор и осветяващи големите стени на Версай с погребални отблясъци, всичко това бе поразило силно въображението на почтените хора. Събранието бе много уплашено, много по-уплашено, когато заплашиха краля, отколкото ако бяха заплашили него самото. Тогава още му се струваше, че зависи от съдбата на краля. Няма да изминат и шест месеца и Събранието, напротив, ще почувства, че кралят зависи от него. Сто и петдесет от членове си извадиха паспорти, Муние и Лали — синът на Лали, умрял в Грев, избягаха.

Двамата най-популярни във Франция мъже, Лафайет и Мирабо, се завърнаха като роялисти в Париж.

Мирабо бе казал на Лафайет: „Да се обединим и да спасим краля!“

За нещастие Лафайет, един наистина честен човек, но с ограничен ум, презираше характера на Мирабо и не разбираше гения му.

Той се задоволи да отиде и да намери херцог Д’Орлеан.

Много неща са казани за Негово височество. Беше казано, че през нощта херцогът бил видян с нахлупена над очите шапка и бастун в ръка да подтиква групите в мраморния двор да опожарят двореца с надеждата, че опожаряването ще се превърне в същото време и в убийство.

Мирабо бе изцяло зад херцог Д’Орлеан.

Лафайет, вместо да се разбере с Мирабо, отиде да намери херцог Д’Орлеан и го прикани да напусне Париж. Херцог Д’Орлеан спори, бори се, дърпа се, но в действителност Лафайет беше кралят и той трябваше да се подчини.

— А кога ще се върна? — запита той Лафайет.

— Когато ви кажа, че е време да се върнете, принце — заяви онзи.

— А ако ми стане скучно и се върна без вашето разрешение, господине? — попита високомерно херцогът.

— Тогава — отвърна Лафайет — се надявам, че още на другия ден след завръщането си Ваше Височество ще ми окаже честта да се бие с мене.

Херцог Д’Орлеан замина и не се върна, преди да бъде повикан.

Лафайет не беше особен роялист преди шести октомври. Но след шести октомври той наистина и искрено стана такъв. Той спаси кралицата и защити краля.

Човек се привързва поради услугите, които оказва, много повече, отколкото поради услугите, които му биват оказани. Това е така, защото в сърцето на човек има много повече високомерие, отколкото признателност.

Кралят и госпожа Елизабет сякаш усещаха, че под, а може би и над целия този народ се разстила някакъв съдбоносен елемент, който не искаше да се смесва с него, нещо омразно и отмъстително, като гнева на тигъра, който ръмжи, докато го галят. Всъщност и кралят, и госпожа Елизабет бяха наистина трогнати.

Но не на същото мнение беше Мария-Антоанета. Лошото разположение на духа на жената замъгляваше разума на кралицата. Сълзите й бяха сълзи на яд, на мъка, на ревност. Сълзите, които тя проливаше, бяха колкото за Шарни, който й се изплъзваше от ръцете, толкова и за скиптъра, който чувстваше, че се измъква от дланите й.

Така виждаше тя този народ, чуваше всички тези викове с изсъхнало сърце и раздразнен ум. В действителност тя беше по-млада от госпожа Елизабет или по-скоро почти на нейната възраст. Но девствеността на душата и тялото на първата бяха направили една дреха от невинност и свежест, която тя още не беше съблякла, докато горещите страсти на кралицата, омразата и любовта бяха придали на ръцете й жълтия цвят на слоновата кост, бяха стиснали върху зъбите й нейните мъртво бледи устни и бяха хвърлили под очите й онези седефено възморави сенки, които разкриват една дълбока, неизлечима и постоянна болка.

Кралицата беше болна, много болна от една болест, която не се лекува, защото единственият лек за нея са мирът и спокойствието, а бедната Мария-Антоанета усещаше, че е свършено с нейния мир и нейното щастие.

И така, сред всички тези викове и пожелания за дълъг живот, когато кралят протягаше ръка на мъжете, когато госпожа Елизабет се усмихваше и плачеше едновременно с жените и децата, кралицата усещаше очите си, мокри от сълзите на собствената й мъка, да стават отново сухи пред общата радост.

Победителите от Бастилията се бяха представили при нея и тя отказа да ги приеме.

Дамите от халите дойдоха на свой ред. Тя ги прие, но ги задържа на разстояние, отделени от нея с огромни кошници. Освен това нейните жени като авангард, предназначен да я защити от всякакъв досег, се бяха хвърлили напред.

Мария-Антоанета правеше голяма грешка. Госпожите от халите бяха роялистки. Много от тях не одобряваха станалото на шести октомври.

Тези жени тогава бяха приготвили реч — тъй като в подобен род групи винаги има оратори.

Една жена, по-безочлива от останалите, си бе присвоила правата на съветник.

— Госпожо, кралице — бе казала тази млада жена, — бихте ли ми позволили да ви дам едно мнение, ама едно мнение-убиец, сиреч иде от сърцето.

Кралицата бе направила с глава толкова неуловим знак, че жената не го видя.

— Вие не отговаряте? — бе казала тя. — Няма значение. Аз все едно, ще ви го дам това мнение. Ето ви сред нас, сред вашия народ, сиреч в лоното на вашето истинско семейство. Сега трябва да отдалечите от вас всички тия придворни, дето погубват кралете, и да обикнете малко тия бедни парижани, дето за двайсет години, откак сте дошли във Франция, не са ви видели може би и четири пъти.

— Госпожо — отвърна сухо кралицата, — вие говорите така, защото не познавате сърцето ми. Обичах ви във Версай, ще ви обичам също толкова и в Париж.

Това не беше голямо обещание.

Тогава друг оратор подхвана.

— Да, да, много ни обичахте във Версай! Значи от любов към нас поискахте на четиринайсети юли да обсадите града и да накарате да го бомбардират? Значи от любов на шести октомври искахте да избягате към границата под предлог, че посред нощ ще ходите в Трианон?

— Ще рече — отвърна кралицата, — че са ви казали нещо подобно и сте го повярвали. Ето в кое е нещастието и на народа, и на краля!

И при все това бедната жена или по-скоро бедната кралица, между упорството на високомерието си и сърдечните си болки, тя намери едно щастливо вдъхновение!

Една от тези жени, родом от Елзас, се обърна към нея с реч на немски.

— Госпожо — отвърна й кралицата, — станала съм толкова французойка, че съм забравила майчиния си език!

Беше очарователно да се каже. Но за нещастие беше казано зле.

Госпожите от халите можеха да се оттеглят, викайки от все сърце: „Да живее кралицата!“

Те се оттеглиха, викайки с края на устните си и ръмжейки през зъби.

Събрали се вечерта, кралят и госпожа Елизабет, несъмнено за да се утешат и подкрепят един друг, си спомняха всичко добро и утешително, което бяха открили у този народ. Кралицата можа да добави към всичко това само един факт. Това бяха думите на дофина, които тя повтори много пъти както през този, така и през следващите дни.

При шума, който вдигаха госпожите от халите, когато влизаха в апартамента на кралицата, бедното момче беше дотичало при майка си, беше се притиснало до нея и бе извикало:

— Мили Боже! Мамо, нима днес е още вчера?…

Малкият дофин беше там. Той чу, че майка му говори за него и горд като всички деца, които виждат, че се занимават с тях, се приближи до краля и го изгледа замислено.

— Какво искаш, Луи? — попита кралят.

— Искам да ви попитам нещо сериозно, татко мой — отвърна дофинът.

— Е, добре — каза кралят, притегляйки го до себе си, — какво искаш да ме питаш? Хайде, говори!

— Исках да знам — продължи детето — защо народът, който толкова ви обича, изведнъж ви се ядоса и какво направихте вие, та го разгневихте толкова?

— Луи! — прошепна кралицата с нотка на упрек.

— Оставете ме да му отговоря — каза меко кралят.

Госпожа Елизабет се усмихваше на детето.

Луи XVI взе сина си на коленете си и свеждайки злободневната политика до разбирането на едно дете, му каза:

— Сине, исках да направя народа по-щастлив, отколкото е бил. Имах нужда от пари, за да покрия щетите, причинени от войните, и ги поисках от народа си, както са правили кралете, мои предшественици. Магистратите, които образуват парламента, ми се противопоставиха и казаха, че само народът има право да ми гласува тези пари. Събрах във Версай първенците от всеки град — първенци по рождение, по богатство и по талант — това, което наричат, Генерални щати. Когато бяха събрани, те поискаха от мен неща, които не мога да направя нито за себе си, нито за вас, който ще бъдете мой наследник. Намериха се лоши хора, които подтикнаха към бунт, и изстъпленията, които станаха през последните дни, са тяхно дело! Сине мой, не бива да се сърдим на народа!

При тази последна препоръка Мария-Антоанета сви устни. Беше очевидно, че, натоварена с обучението на дофина, тя изобщо не беше склонна да забрави оскърбленията, до които беше довело това обучение.

На другия ден град Париж и Националната гвардия изпратиха пратеници, за да помолят кралицата да присъства на един спектакъл и така чрез своето присъствие, както и това на краля, да покажат, че живеят с удоволствие в столицата.

Кралицата отвърна, че с голямо удоволствие би се отзовала на поканата на град Париж, но й е необходимо време, за да заличи спомена от току-що отминалите дни. Народът вече беше забравил. Той се учуди, че някой си спомня.

Когато научи, че нейният враг, херцог Д’Орлеан, е бил отпратен от Париж, тя се зарадва за миг. Но изобщо не усети признателност към Лафайет за това отпращане — тя помисли, че това е лична работа между принца и генерала.

Повярва го, или се престори, че го вярва, защото не искаше да бъде длъжна за нищо на Лафайет.

Истинска принцеса от Лотарингския дом по злопаметност и високомерие, тя искаше да побеждава и да отмъщава.

„Кралиците не могат да се давят“, бе казала госпожа Хенриета Английска66 по време на морска буря и тя бе на мнението на тази госпожа.

Впрочем и Мария-Терезия67 бе също като нея толкова близо до смъртта, когато бе взела детето си на ръце и го беше показала на верните си унгарци68.

Този героичен спомен за майката повлия на дъщерята. Това беше грешка — ужасната грешка на онези, които сравняват ситуациите, без да ги преценяват! Народът стоеше зад Мария-Терезия, но народът стоеше против Мария-Антоанета.

И освен това преди всичко тя беше жена и може би, уви, би преценила по-добре ситуацията, ако сърцето й бе по-спокойно. Може би тя би мразила народа по-малко, ако Шарни бе продължил да я обича!

Ето какво ставаше в Тюйлери през тези няколко дни, когато революцията бе спряла, когато разпалените страсти се охладиха и когато, сякаш по време на примирие, врагове и приятели се разпознаваха, за да започнат при първа проява на враждебност нова, по-свирепа борба, нова, по-смъртоносна битка.

Толкова силна беше тази борба, толкова близо беше битката, че ние осведомихме читателите си не само за онова, което може да се види на повърхността на обществото, но и за това, което се криеше в дълбините му.