Графиня Дьо Шарни

41.Една вечер в Павилиона на Флора

Вечерта на същия този ден, сиреч двайсет и четвърти декември, навечерието на Коледа, имаше прием в Павилиона на Флора.

Кралицата не беше пожелала да приема при себе си, затова вместо нея приемаше принцеса Дьо Ламбал, която развличаше кръжеца, докато кралицата пристигна.

Щом кралицата пристигна, всичко тръгна така, сякаш приемът беше в павилиона „Марсан“, а не в Павилиона на Флора.

Сутринта младият барон Изидор дьо Шарни се беше върнал от Тюрен и веднага след завръщането си беше приет най-напред от краля, а след това и от кралицата.

Той откри и при двамата крайно благоволение, но при кралицата най-вече, поради две причини. Най-напред Изидор беше братът на Шарни, а в негово отсъствие за кралицата беше голяма радост да види брат му. Освен това Изидор носеше от страна на граф Д’Артоа и от страна на принц Дьо Конде слова, които твърде много хармонираха с тези, които й нашепваше собственото й сърце. Принцовете препоръчваха на кралицата плановете на господин Дьо Фаврас и я подканваха да се възползва от предаността на този смел благородник, да бяга и да се присъедини към тях в Тюрен. Освен това той беше натоварен да изрази от името на принцовете на господин Дьо Фаврас цялата симпатия, която изпитваха към плана му и всички благопожелания за успеха му. Кралицата задържа при себе си Изидор цял час, покани го да дойде вечерта в кръжеца на госпожа Дьо Ламбал и му позволи да се оттегли само за да изпълни поръчението към господин Дьо Фаврас.

Кралицата не беше казала нищо положително около бягството си. Само натовари Изидор да повтори на господин и госпожа Дьо Фаврас това, което беше казала, когато беше приела госпожа Дьо Фаврас и бе влязла внезапно при краля, докато господин Дьо Фаврас беше там.

Като напусна кралицата, Изидор незабавно отиде у господин Дьо Фаврас, който живееше на площад „Роаял“ № 21.

Най-напред госпожа Дьо Фаврас прие барон дьо Шарни. Тя му каза отначало, че съпругът й е излязъл. Но когато узна името на посетителя и с кои августейши личности е бил преди час и с какви други се е разделил преди пет-шест дни, тя призна, че съпругът й си е вкъщи и накара да го повикат.

Маркизът влезе с ведро лице и усмихнати очи. Той беше предупреден направо от Тюрен, така че знаеше от чия страна идва Изидор. Посланието, с което освен това кралицата беше натоварила Изидор, препълни чашата на радостта на конспиратора. Действително, сякаш всичко подпомагаше надеждите му. Заговорът се развиваше прекрасно. Хиляда и двеста кавалеристи бяха събрани във Версай. Всеки от тях трябваше да вземе по един пехотинец на коня си, което правеше две хиляди и четиристотин души, вместо хиляда и двеста. Що се отнася до тройното убийство на Некер, Байи и Лафайет, които трябваше да бъдат екзекутирани едновременно от отделните колони при влизането им в Париж, едната през бариерата на Рул, другата през бариерата на Гренел, а третата през железните врати на Шайо, бяха се отказали, мислейки, че ще е достатъчно да ликвидират Лафайет. Обаче за това бяха достатъчни четирима души, яхнали добри коне и добре въоръжени. Те щяха да причакат колата му вечерта в единайсет часа, в момента, когато обикновено господин Дьо Лафайет напускаше Тюйлери. Един от тях щеше да държи някаква хартия в ръката си и да направи знак на кочияша да спре, казвайки, че има да съобщи нещо важно на генерала. Тогава, когато колата бъде спряна и генералът подаде главата си през прозорчето на вратичката, веднага щяха да му пръснат мозъка с пистолетен изстрел.

В крайна сметка това беше единствената значителна промяна, която беше направена в плановете на заговора. Всичко друго оставаше както преди. Парите бяха дадени, хората бяха предупредени, на краля му оставаше само да каже: „Да!“, и по един знак на господин Дьо Фаврас всичко щеше да започне.

Само едно нещо безпокоеше маркиза и то беше мълчанието на краля и кралицата по отношение на него. Кралицата бе прекъснала това мълчание с посредничеството на Изидор и колкото и да бяха неясни думите, които тя бе натоварила Изидор да предаде на господин и госпожа Дьо Фаврас, тези думи, излизащи от кралска уста, имаха голямо значение. Изидор обеща на господин Дьо Фаврас да предаде още същата вечер на краля и кралицата неговите почитания.

Както знаем, младият барон бе заминал за Тюрен в деня на своето пристигане в Париж. Той нямаше друго жилище, освен стаята, която брат му заемаше в Тюйлери. В отсъствието на брат си той накара един от лакеите на графа да му отвори стаята.

В девет часа вечерта той влезе при принцеса Дьо Ламбал. Никой не го беше представил на принцесата. Тя не го познаваше. Но предупредена през деня със съобщение от кралицата, при съобщаването на името принцесата стана и с онази очарователна грация, която отстъпваше само на ума й, веднага го привлече в кръжеца на близките й хора.

Още не бяха пристигнали нито кралят, нито кралицата. Господина, който изглеждаше обезпокоен, разговаряше в един ъгъл с двама свои близки благородници, господата Дьо ла Шатре и Д’Аварей. Граф Луи дьо Нарбон вървеше от група на група с непринудеността на човек, който се чувства в свои води.

Този кръжец от довереници се образуваше от млади благородници, които бяха устояли на манията за емиграция. Това бяха господата Дьо Ламет, които дължаха много на кралицата и които още не бяха застанали срещу нея. Господин Д’Амбли, една от разумните или лекомислени глави на епохата, който както иска. Господин Дьо Кастрие, господин Дьо Ферсен, Сюло, главен редактор на духовния вестник „Деянията на апостолите“, всички с предани сърца, но с горещи, а някои и с луди глави.

Изидор не познаваше никого от тези младежи. Но поради добре познатото име и благоволението, с което го удостои принцесата, всички ръце се протегнаха към него.

Впрочем той носеше новини от онази, другата Франция, която живееше в чужбина. Всеки имаше приятел или роднина, приближен на принцовете. Изидор ги бе видял всичките и това бе втори повод за разговор.

Сюло поддържаше разговора и всички здравата се смееха. Този ден Сюло беше присъствал на заседание на Събранието. Господин Гийотен се бе качил на трибуната и беше хвалил достойнствата на току-що изобретената от него машина, бе разказал за триумфалния опит, който беше направил същата сутрин, и бе поискал да му окажат честта да заменят с нея всички инструменти на смъртта — колелото, бесилката, кладата, разчекването на четири части, — които успешно бяха ужасявали площад „Грев“.

Съблазнено от мекото действие на тази нова машина, Събранието беше съвсем близо до приемането й. Сюло бе съчинил по повод на Събранието, господин Гийотен и неговата машина песен по мелодията на един менует от Екзоде и тя трябваше да се появи на другия ден в неговия вестник.

Тази песен, която той пееше полугласно на веселия кръг, който го заобикаляше, предизвикваше толкова откровени смехове, че кралят, който идваше с кралицата, ги чу от преддверието. И тъй като вече почти не се смееше, бедният крал си обеща да се осведоми за причината, която в тези тъжни времена, в които се намираха, би могла да предизвика такова веселие.

Няма защо да казваме, че от мига, когато един вратар съобщи за краля, а друг за кралицата, всички шушукания, всички разговори и всички изблици на смях секнаха, за да отстъпят място на почтително мълчание.

Двете августейши персони влязоха.

Трябва да кажем, че колкото повече духът на революцията разрушаваше външно авторитета на монархията, толкова повече отвътре се увеличаваше почитта на истинските кралски привърженици към нея, което придаваше на тези нещастници нови сили. 1789 година бе протекла с голяма неблагодарност, но 1793 година се отплати с върховна преданост.

Госпожа Дьо Ламбал и госпожа Елизабет заобиколиха кралицата. Господина отиде право при краля, за да му поднесе почитанията си и като се поклони, му каза:

— Братко, не бихме ли могли да направим една игра на карти отделно, вие, кралицата, аз и някой от вашите близки, за да можем под това прикритие да поговорим малко насаме?

— На драго сърце, братко — отвърна кралят. — Уредете го с кралицата.

Господина се приближи до Мария-Антоанета, на която Шарни поднасяше почитанията си и казваше съвсем тихо:

— Госпожо, видях господин Дьо Фаврас и имам да предам важни съобщения на Ваше Величество.

— Скъпа сестро — каза Господина, — кралят желае да изиграем един вист за четирима. Ние ще играем срещу вас и той ви оставя да си изберете партньор.

— Е, добре — каза кралицата, която се досещаше, че партията вист е само предлог, — аз направих бързо своя избор. Господин барон дьо Шарни, вие ще играете с нас и докато играем, ще ни съобщите новините от Тюрен.

— А! Вие идвате от Тюрен, бароне? — каза Господина.

— Да, господине, и като се върнах от Тюрен, минах през площад „Роаял“, където видях един много предан на краля, кралицата и Ваше Височество човек.

Господина почервеня, закашля се и се отдалечи, тъй като беше човек на предпазливостта и заобикалките — този прям и ясен дух на разговор го безпокоеше. Той хвърли поглед към господин Дьо Шатр, който се приближи, получи заповедите му, дадени със съвсем тих глас, и излезе.

През това време кралят поздравяваше и приемаше почитанията на благородниците и на малкото жени, които продължаваха да посещават кръжеца в Тюйлери. Кралицата отиде да го хване под ръка, привличайки го към играта.

— Аха! Господин дьо Шарни — каза кралят, — след като брат ви отсъства, вие ще бъдете четвърти. Той не би могъл да има по-добър заместник. Бъдете добре дошли.

И той със знак покани кралицата да седне, седна до нея, а след тях седна и Господина.

На свой ред и кралицата отправи приканващ жест към Изидор, който седна последен.

Госпожа Елизабет застана на колене на едно канапе зад краля и опря ръцете си на облегалката на неговия фотьойл. Направиха две-три раздавания, говорейки само за играта. Накрая, след като видяха, че уважението задържа публиката настрана от кралската маса, кралицата се осмели да се обърне към Господина:

— Братко, баронът каза ли ви, че идва от Тюрен?

— Да — отвърна Господина, — стана дума за това.

— Каза ли ви, че граф Д’Артоа и принц Дьо Конде усърдно ни канят да се присъединим към тях?

Кралят извърши нетърпеливо движение.

— Братко — прошепна госпожа Елизабет с ангелската си благост, — чуйте, моля ви.

— И вие ли, сестро? — каза кралят.

— Аз повече от всички, драги Луи, защото ви обичам повече от всички и съм обезпокоена.

— Дори бих добавил — осмели се Изидор, — че на идване минах през площад „Роаял“ и се задържах близо час на номер двайсет и едно.

— На номер двайсет и едно? — попита кралят. — Какво има там?

— На номер двайсет и едно, сир — подхвана Изидор, — живее един благородник, който е много предан на Ваше Величество, както и всички ние, готов да умре за него като всички нас, но който, бидейки по-действен от всички нас, е направил един план.

— Какъв план, господине? — попита кралят, вдигайки глава.

— Ако имам нещастието да досаждам на краля, повтаряйки на Негово Величество онова, което знам за този план, ще замълча на секундата.

— Не, не, господине — каза живо кралицата, — говорете. Толкова хора кроят планове против нас. Добре поне, че познаваме тези, които ги правят за нас, така че, прощавайки на неприятелите си, ние ще бъдем признателни на нашите приятели. Господин барон, кажете ни как се нарича този благородник.

— Маркиз Дьо Фаврас, госпожо.

— О! — каза кралицата. — Ние го познаваме. А вие вярвате ли в предаността му, господин барон?

— Не само вярвам в предаността му, госпожо, но и съм сигурен в нея.

— Внимавайте, господине — каза кралят. — Не сте много обективен.

— Само сърцето може да съди сърцето, сир. Отговарям за предаността на господин Дьо Фаврас. Що се отнася до плана му и до това дали ще успее, о, това е нещо друго! Аз съм твърде млад и когато се отнася до благополучието на краля и на кралицата, съм твърде предпазлив, за да се осмеля да изкажа мнението си по въпроса.

— Хайде, къде е този проект? — попита кралицата.

— Госпожо, той се изпълнява и ако на краля е угодно да каже една дума, да даде един знак тази вечер, утре по същото време ще бъде в Перона.

Кралят запази мълчание. Господина прегъваше през средата едно вале купа от не май къде.

— Сир — обърна се кралицата към съпруга си, — чухте ли какво току-що каза баронът?

— Да, чувам, разбира се — отвърна кралят, смръщил вежди.

— А вие, братко мой? — попита кралицата Господина.

— Не съм по-глух от краля.

— Е, хайде, да видим какво ще кажете? Това, струва ми се, е предложение.

— Несъмнено — отбеляза Господина.

После, като с обърна към Изидор, каза:

— Хайде, бароне, повторете ни този хубав куплет.

Изидор подхвана:

— Казвах, че кралят трябва да произнесе само една дума, да даде един знак и благодарение на мерките, взети от господин Дьо Фаврас, след двайсет и четири часа ще бъде на сигурно място в град Перона.

— Е, добре, братко — попита Господина, — не е ли съблазнителна идеята, която ви предлага баронът?

Кралят се обърна към Господина и впери поглед в очите му:

— А ако тръгна — каза той, — вие ще тръгнете ли с мен?

Господина смени цвета на лицето си. Бузите му се тресяха от вълнение, което не можеше да овладее.

— Аз ли? — каза той.

— Да, вие, братко — каза Луи XVI, — вие, който ме подбуждате да напусна Париж, вас питам: ако тръгна аз, тръгвате ли и вие с мене?

— Но аз не съм предупреден — избъбри Господина, — не съм се подготвил.

— Как! Не сте се подготвили — каза кралят, — и то вие, който осигурявате парите на господин Дьо Фаврас! Не сте започнали даже да се приготвяте, но сте осведомен час по час докъде е стигнал заговорът!

— Заговорът! — повтори Господина, пребледнявайки.

— Разбира се, заговорът… защото това е един заговор, един толкова истински заговор, че ако бъде разкрит, господин Дьо Фаврас ще бъде затворен, отведен в Шатле и осъден на смърт — освен ако със силата на ходатайствата и парите не успеете да го спасите, както ние спасихме господин Дьо Безенвал.

— Но ако кралят е спасил господин Дьо Безенвал, той ще спаси също така и господин Дьо Фаврас.

— Не, защото това, което можах да направя за единия, вероятно няма да мога да направя за другия. Впрочем господин Дьо Безенвал беше мой човек, както господин Дьо Фаврас е ваш. Нека всеки спасява своите, братко мой, и тогава и двамата ще сме изпълнили дълга си.

И като произнесе тези думи, кралят стана.

Кралицата го задържа за полата на дрехата.

— Сир — каза тя, — все едно дали ще приемате или ще отхвърляте, вие дължите отговор на господин Дьо Фаврас.

— Аз ли?

— Да. Какво ще отговори барон дьо Шарни от името на краля?

— Той ще отговори — каза Луи XVI, освобождавайки дрехата си от ръцете на кралицата, — че кралят не може да позволи да го отвлекат.

И той се отдалечи.

— Господин барон — каза кралицата, — още тази вечер, без да губите нито миг, тичайте при господин Дьо Фаврас и му предайте точните думи на краля: „Кралят не може да позволи да го отвлекат.“ Той да ги разбира или да ви ги обяснява… Вървете.

Баронът, който гледаше на отговора на краля и на препоръката на кралицата като на двойно съгласие, взе шапката си, излезе бързо и се метна в един фиакър, викайки на кочияша:

— Площад „Роаял“, номер двайсет и едно.