Графиня Дьо Шарни

1.Кръчмата на моста в Севър

Ако читателят благоволи да си припомни за момент нашия роман „Анж Питу“ и разгръщайки романа, да прегледа главата „Нощта на 5 срещу 6 октомври“, в нея той ще открие някои факти, които е много важно да запомни, преди да започне тази книга, действието в която също започва в ранната утрин на шести същия месец.

След като самите ние цитираме няколко важни реда от тази глава, ще обобщим с възможно най-малко думи фактите, които предшестват началото на нашия разказ.

Ето ги и тези редове15:

„Та в три часа всичко бе спокойно. Събранието, отдъхнало си след огледа на разсилните, се беше оттеглило. Надяваха се, че този покой не ще бъде смутен. Ала бяха пресметнали зле.

Обикновено при народните движения, които подготвят големите революции, настъпва един момент на застой, в който се смята, че всичко е свършено и може да се спи спокойно.

Това обаче е заблуда.

Зад хората, които са в първите редици, има такива, дето изчакват пробивът да бъде направен и да дойде времето, когато, уморени или удовлетворени, но и в единия, и в другия случай нежелаещи да отидат по-далеч, първопроходците си почиват.

Тогава тези непознати люде, мистериозни агенти на съдбовни страсти, плъзват в мрака, подхващат нещата оттам, докъдето са стигнали, и тласкайки ги до крайност, ужасяват при събуждането им онези, които са проправили пътя и са спрели по средата, мислейки, че са го изминали целия, че целта е осъществена.“

Ние назовахме трима от тези мъже в книгата, от която цитирахме тези няколко реда16.

Позволете ни да представим на нашата сцена, тоест на вратата на кръчмата на моста в Севър, един герой, който не сме назовавали досега, тъй като не е изиграл дори и най-малка роля в тази ужасна нощ.

Това беше мъж на възраст между четиридесет и пет и четиридесет и осем години, облечен в работнически дрехи, което ще рече, че носеше велурен панталон, покрит от кожена престилка с джобове, каквато носят ковачите и ключарите. Носеше сиви чорапи, обувки с медни токи, косместа шапка като тези на уланите17. Гъста сивкава коса се подаваше изпод шапката, падаше върху огромни вежди и скриваше големи, живи и интелигентни очи, чийто блясък и цвят се променяха толкова бързо, че бе трудно да се каже дали са зелени или сиви, сини или черни. Образът му се допълваше от по-скоро голям, отколкото среден на големина нос, плътни устни, бели зъби и загоряло от слънцето лице.

Този човек не беше висок, но бе изключително добре сложен. Меко очертани мускули, малки крака и дори ръката му би изглеждала малка и нежна, ако не беше бронзовият загар на работниците, привикнали да коват желязо.

Но проследявайки ръката до лакътя и от лакътя до мястото, където изпод навитата риза се виждаше добре очертан мускул, би могло да се забележи, че въпреки силата на този мускул кожата, която го покриваше, бе нежна, тънка, почти аристократична.

Този мъж, който стоеше прав на вратата на кръчмата на моста в Севър, носеше двуцевна, богато инкрустирана със злато пушка. Върху цевта й личеше името на Льоклер, оръжейник с нарастваща слава сред аристокрацията на парижките ловци.

Може би ще се запитате как едно толкова хубаво оръжие се е озовало в ръцете на един прост работник. Бихме отговорили на този въпрос така: в дните на бунт, а сме били свидетели на няколко такива, слава Богу, най-хубавите оръжия не винаги са в най-белите ръце.

Този мъж бе пристигнал от Версай преди около един час и знаеше отлично какво се е случило, защото на въпросите на кръчмаря, зададени докато му сервираше бутилка вино, която още не бе докоснал, отговори:

че кралицата идва с краля и дофина;

че са тръгнали около обяд;

че най-накрая са решили да живеят в замъка Тюйлери, което означаваше, че в бъдеще на Париж няма да му липсва хляб, защото той щеше да притежава Хлебаря, Хлебарката и Малкия чирак18.

И че той чака да види преминаването на кортежа.

Това последно твърдение можеше и да е вярно, но бе лесно да се забележи, че вниманието му е съсредоточено повече по посока на Париж, отколкото към Версай. Това навеждаше на мисълта, че той не се бе счел за длъжен да дава точни сведения за своите намерения на почтения кръчмар, който се бе осмелил да му ги поиска.

Впрочем след малко очакванията му очевидно се сбъднаха. Един мъж, облечен почти като него и очевидно упражняващ подобна на неговата професия, се открои на възвишението, ограничаващо хоризонта на пътя.

Този човек стъпваше тежко, като пътник, извървял вече дълъг път.

С приближаването му можеха постепенно да се различат чертите на лицето му и неговата възраст.

На възраст може би беше колкото непознатия, тоест смело можеше да се твърди, както казват хората, че бе прехвърлил четиридесетте19.

А що се отнася до чертите му, те бяха като на човек от простолюдието с лоши наклонности и вулгарни инстинкти.

Погледът на непознатия се впери любопитно в посетителя със странно изражение, сякаш искаше да прецени само с един поглед всичко нечисто и лошо, което може да се открие в сърцето на този човек.

Когато работникът, който идваше откъм Париж, бе на не повече от двадесетина крачки от героя, който чакаше на вратата, последният влезе вътре, сипа вино в две от чашите на масата и като се върна на вратата с вдигната чаша, каза:

— Хей, приятелю! Времето е студено, а пътят дълъг. Дали да не пийнем по чаша вино, за да се подкрепим и да се стоплим?

Работникът, който идваше от Париж, се огледа наоколо, за да се увери, че именно към него бе отправена поканата.

— На мен ли говорите? — попита той.

— А на кого, моля ви се, след като сте сам?

— И ми предлагате чаша вино?

— Защо не?

— А!

— Нямаме ли един и същ занаят или поне сходни?

За втори път работникът погледна непознатия.

— Всички могат да имат един и същ занаят. Важното е да се знае дали в занаята си учител или помощник.

— Ами точно това ще разберем, докато пийваме по чаша вино и си поговорим.

— Добре тогава — каза работникът и се запъти към вратата на кръчмата.

Непознатият му показа масата и му посочи чашата.

Работникът взе чашата, погледна виното някак с недоверие, което се изпари, когато непознатият изпи втора чаша, пълна догоре с течност като първата.

— Е, добре, гордостта пречи ли ви да се чукнете с този, когото сте поканили? — попита той.

— Не, за Бога, напротив. За народа!

Сивите очи на работника се спряха за миг върху този, който току-що вдигна тоста.

После повтори:

— Ей, по дяволите! Добре го казахте. За народа!

И той изпи до дъно съдържанието на чашата. След това изтри устата си с ръкав.

— О, това е бургундско вино!

— И то от най-доброто, нали? Препоръчаха ми кръчмата, на минаване се отбих и не съжалявам. Но седнете, приятелю, има още в бутилката, а като свърши, има още в избата.

— А вие какво правите тук? — каза работникът.

— Както виждате, идвам от Версай и чакам кортежа, за да го придружа до Париж.

— Какъв кортеж?

— Този на краля, кралицата и дофина, които отиват в Париж в компанията на придворните дами и на двеста членове на Събранието и под закрилата на Националната гвардия и на господин Дьо Лафайет.

— Значи този буржоа се е решил да отиде в Париж?

— Наложи се.

— Така и предположих тази нощ в три часа, когато тръгнах за Париж.

— О, вие сте тръгнали тази нощ в три часа през нощта и сте напуснали Версай просто така, без да ви е любопитно да узнаете какво ще се случи?

— Напротив, имах известно желание да узная какво ще стане с този буржоа, още повече че, без да се хваля, той ми е познат. Но, разбирате ли, работата е над всичко. Имам жена и деца, трябва да ги изхранвам, особено пък сега, когато вече няма да има кралска ковачница.

Непознатият пропусна двата намека, без да им обърне внимание.

— Значи беше заради бързата работа, която отидохте да свършите в Париж? — настоя той.

— Да, за Бога, и както изглежда, добре платена — добави работникът, като подрънкваше няколко екю в джоба си, — макар че ми беше платено просто от един прислужник, а това не е много учтиво. И още повече от немски прислужник, така че не можахме да разменим и една дума.

— А вие не мразите да говорите?

— Проклятие! Разбира се, когато не злослови за другите, човек се разсейва.

— А дори и когато го прави, нали?

Двамата мъже се разсмяха. Белите зъби на непознатия контрастираха с развалените зъби на работника.

— Така че — подхвана отново непознатият като човек, който напредва бавно, но когото никой не може да спре, — свършихте бърза и добре платена работа?

— Да.

— А тя несъмнено е била и трудна?

— Да, беше.

— Секретна ключалка, нали?

— Една невидима врата… Представете си къща в къщата… И някой, който има интерес да се скрие, нали? Е, добре, хем е там и хем го няма. Звъни се. Прислужникът отваря вратата: „Господинът тук ли е? — Няма го. — Напротив, тук е. — Добре, претърсете!“ Претърсват. Лека нощ! Не вярвам, че ще намерят господина. Желязна врата, разбирате ли, на релси. Отгоре се покрива със старо дъбово дърво и е невъзможно да се различи дървото от желязото.

— Да, но като се почука?

— Ами! Дървеният пласт върху тънкото желязо е достатъчно дебел, за да бъде звукът еднакъв навсякъде… Так… так… так… так. Разбирате ли, след като всичко беше готово, дори аз се лъжех.

— И къде, по дяволите, направихте това?

— М-м-м…

— Не искате да кажете?

— Това, което не искам да кажа, е това, което не знам.

— Да не са ви завързали очите?

— Точно така! Изчаках в една карета до бариерата. Казаха ми: „Вие ли сте еди-кой си?“ Аз казах: „Да“ — „Добре, точно вас чакаме, качвайте се.“ — „Трябва да се кача?“ — „Да“. Качих се, вързаха ми очите, каретата вървя около половин час, после една врата се отвори, една голяма врата. Спънах се в първото стъпало на външно стълбище, изкачих десет стъпала, влязох в преддверие. Там попаднах на немски прислужник, който каза на другите: „Отифайте си, нямаме фече нужда от фас.“ Другите тръгнаха. Той ми развърза очите и ми показа какво трябва да направя. Като добър работник се заех с работата. В един часа свърших. Платиха ми със златни луидори, отново ми завързаха очите, качиха ме в каретата, оставиха ме на същото място, от което се бях качил, пожелаха ми приятно пътуване и ето ме!

— И не видяхте нищо, поне малко? По дяволите, една лента не е чак толкова стегната, за да не може да се погледне скришом встрани.

— Хм-мм…

— Хайде, хайде, признайте си, че сте видели — каза живо непознатият.

— Ето какво: когато се спънах в първото стъпало на стълбището, се възползвах от това, за да разместя малко превръзката.

— И когато я разместихте? — каза непознатият със същото оживление.

— Видях редица дървета от ляво, което ме накара да мисля, че къщата е на булевард. И това е всичко20.

— Това е всичко?

— Да, честна дума.

— Не е много.

— Като се има предвид, че булевардите са дълги и повечето къщи са с големи врати и външни стълбища, от кафе „Сен Оноре“ до Бастилията.

— И вие не бихте разпознали отново къщата?

Ключарят се замисли за миг.

— Не, за Бога, няма да успея.

Непознатият, чието лице обикновено изразяваше това, което той желае да изрази, изглеждаше доволен от това уверение.

— Но — каза той изведнъж, сякаш в друг ред на мисли, — няма ли вече ключари в Париж, че хората, които си правят тайни врати там, търсят ключари от Версай?

И в същото време той напълни чашата на придружителя си с вино, като чукна по масата с празната бутилка, така че собственикът да донесе пълна.