120.Катрин

От двете лица, които доктор Рейнал беше помислил, че е длъжен да предупреди за отчайващото състояние на госпожа Бийо, едното, както се видя, беше на легло в състояние, близко до смърт — това беше съпругът. Другото лице, което единствено можеше да дойде и да присъства на последните мигове на агонизиращата, беше нейната дъщеря. Ставаше дума да се извести Катрин за положението, в което се намираха майка й и баща й — само че къде беше Катрин?

Има само един възможен начин да узнаем — като се обърнем към граф Дьо Шарни.

Питу бе така нежно, така благожелателно приет от графинята в деня, когато от името на Жилбер беше отвел при нея сина й, че изобщо не се поколеба да предложи да отиде лично до къщата на улица „Кок-Ерон“ и въпреки късния час да поиска адреса на Катрин.

Наистина, часовникът на Военното училище удари единайсет и половина, когато, след като лечението бе приключено, Жилбер и Питу напуснаха леглото на Бийо.

Жилбер препоръча ранения на болногледачите. Той нямаше какво повече да направи, трябваше да се остави природата да действа.

Питу и Жилбер се качиха на колата на доктора, която чакаше при вратите на болницата. Докторът нареди на кочияша да тръгва за улица „Кок-Ерон“. Всички къщи в квартала бяха затворени и тъмни. След като звъня около четвърт час, Питу, който се прехвърли от звънеца на чукчето, най-накрая чу шум от жилището на портиера и един глас, пропит от лошо настроение, попита нетърпеливо:

— Кой е там?

— Аз съм — каза Питу.

— Кой сте вие?

— А! Наистина… Анж Питу, капитан от Националната гвардия.

— Анж Питу?… Не ми е познато това име!

— Капитан от Националната гвардия!

— Капитан… — повтори портиерът. — Капитан…

— Капитан! — повтори Питу, наблягайки на званието, чието влияние познаваше.

Действително портиерът можеше да си помисли, преценявайки поне бившата йерархия в армията, че си има работа с някой от адютантите на Лафайет.

Вследствие на това той смекчи тона, но без да отваря портата, до която се задоволи да се приближи:

— Е, добре, господин капитан — каза той, — какво искате?

— Искам да говоря с господин граф Дьо Шарни.

— Няма го.

— Тогава с госпожа графинята.

— И нея я няма.

— Къде са?

— Заминаха тази сутрин.

— За къде?

— За имението си в Бурсон.

— Ах, по дяволите! — каза Питу, сякаш говореше на себе си. — Разминал съм се с тях в Дамартен. Несъмнено те са били в онази пощенска кола… Ако знаех тогава това!

Но Питу нямаше как да знае, така че беше пропуснал графа и графинята.

— Приятелю — чу се гласът на доктора, който се намеси на това място в разговора, — можете ли да ни дадете едно сведение в отсъствие на господарите си?

— Ах, простете, господине! — каза портиерът, който вследствие на аристократичните си навици беше разпознал глас на господар в този, който току-що му беше заговорил така учтиво и благо.

И като отвори портата, добрият човек излезе по дълги гащи и с памучна нощна шапка в ръка, както се казва в стила на прислужниците, да получи заповедите при вратичката на колата на доктора.

— Какво сведение желае господинът? — попита портиерът.

— Познавате ли, приятелю, едно младо момиче, към което господин графът и госпожа графинята би трябвало да проявяват известен интерес?

— Госпожица Катрин ли? — попита портиерът.

— Точно така! — каза Жилбер.

— Да, господине… Господин графът и госпожа графинята на два пъти ходиха да я видят и често ме изпращат, за да я питам дали няма нужда от нещо. Но бедната госпожица! Въпреки че не я смятам за богата, нито нея, нито скъпото й дете от Бога, тя винаги отговаря, че няма нужда от нищо.

При тези думи: „дете от Бога“, Питу не можа да се сдържи и въздъхна силно.

— Е, добре, приятелю — каза Жилбер, — бащата на бедната Катрин днес е бил ранен на Марсово поле, а майка й, госпожа Бийо, умира във Виле-Котре — трябва да й съобщим тези тъжни новини. Бихте ли искали да ни дадете адреса й?

— О, бедното девойче, Бог да му помага! Тя и без това вече е достатъчно нещастна! Тя живее във Вил-д’Авре, господине, на голямата улица… Не съм сигурен дали знам номера, но е срещу една чешма.

— Това е достатъчно — каза Питу. — Ще я намеря.

— Благодаря, приятелю — отвърна Жилбер, пускайки в ръката на портиера едно екю от шест ливри.

— Това не беше необходимо, господине, християните трябва да си помагат, за слава на Бога!

И като се поклони на доктора, влезе обратно.

— Е, какво? — попита докторът.

— Как какво — отвърна Питу, — тръгвам за Вил-д’Авре.

Питу винаги беше готов за заминаване.

— Знаеш ли пътя? — продължи да пита докторът.

— Не, но вие ще ми го покажете.

— Ти си със златно сърце и стоманени крака! — каза, смеейки се, Жилбер. — Но ела да си починеш. Ще тръгнеш утре сутринта.

— И при все това, щом не може да се чака?…

— Нито за едното, нито за другото има нужда от бързане — каза докторът. — Състоянието на Бийо е тежко, но, ако се изключат непредвидените неща, няма опасност от смърт. Колкото до стрина Бийо, тя може да живее още десетина-дванайсет дни.

— О, господин докторе! Когато завчера я сложиха да легне, тя нито говореше, нито шаваше. Само очите й все още изглеждаха живи.

— Няма значение, зная какво говоря, Питу, и гарантирам, че точно както ти го казвам, ще преживее още десетина-дванайсет дни.

— По дяволите! Вие по-добре от мен знаете това, господин Жилбер.

— Толкова по-добре е да оставим още една нощ Катрин да си почива. Една нощ сън в повече при нещастие е важно нещо, Питу!

При този последен довод Питу се предаде.

— Е, добре, тогава къде отиваме, господин Жилбер? — попита той.

— У нас, дявол да го вземе! Ще те откарам в предишната ти стая.

— Виж ти! — каза Питу. — Ще ми бъде приятно.

— А утре — продължи Жилбер, — в шест часа сутринта конете ще бъдат впрегнати в колата.

— Защо ще впрягат конете? — попита Питу, който смяташе коня за предмет на лукса.

— Ами за да те отведат във Вил-д’Авре.

— Хубаво! Значи има петдесетина левги оттук до Вил-д’Авре? — предположи Питу.

— Не, две-три са — каза Жилбер, пред чиито очи като светкавица премина младостта му и разходките, които беше правил със своя учител Русо в горите на Лувесиен, на Мьода и Вил-д’Авре.

— Е, защо тогава — каза Питу, — това е път за един час, тези три левги, господин Жилбер… Ще ги глътна като яйце!

— А Катрин — попита Жилбер, — мислиш ли, че тя също ще глътне като яйце трите левги от Вил-д’Авре до Париж и осемнайсетте левги от Париж до Виле-Котре?

— А! Вярно! — каза Питу. — Извинете ме, господин Жилбер. Аз съм глупак… Впрочем как е Себастиен?

— Чудесно! Ще го видиш утре.

— Както винаги, при абат Берардие?

— Както винаги.

— Е, толкова по-добре, ще се радвам много да го видя!

— И той също, Питу, защото и той като мен те обича от все сърце.

При това уверение докторът и Питу пристигнаха пред портата на улица „Сен Оноре“.

Питу спеше както ходеше, както ядеше, както се биеше, сиреч с цялото си сърце. Само благодарение на навика си, придобит от полето, да става в ранна утрин, той беше на крак в пет часа.

В шест колата беше готова. В седем той чукаше на вратата на Катрин.

Бяха се уговорили с доктор Жилбер в осем часа да се срещнат при леглото на Бийо.

Катрин дойде да отвори и като видя Питу, нададе вик.

— Ах! Майка ми е мъртва!

И като побледня се опря на зида.

— Не — каза Питу. — Само че, ако искате да я видите, преди да умре, ще трябва да побързате, госпожице Катрин.

Тази размяна на думи, в която с малкото слова казват толкова много, премахваше всякакви условности и с един скок постави Катрин лице в лице с нещастието й.

— И после — продължи Питу, — има и още нещо, още едно нещастие.

— Какво? — попита Катрин с онзи отсечен тон на създание, изчерпало мярата на човешката мъка, което не се плаши вече, че тя може да се увеличи.

— Вчера господин Бийо е бил опасно ранен на Марсово поле.

— Ах! — изохка Катрин.

Очевидно девойката проявяваше много по-малко чувствителност към втората новина, отколкото към първата.

— Тогава — продължи Питу, — ето какво си казах, а и доктор Жилбер е на същото мнение: „Госпожица Катрин ще посети на минаване господин Бийо, който беше отнесен в болницата в Гро-Кайу, и оттам ще вземе дилижанса за Виле-Котре.“

— А вие, господин Питу? — попита Катрин.

— Аз — каза Питу — си помислих, че след като ще отидете там, за да помогнете на госпожа Бийо да умре, ще трябва аз да остана тук, за да помогна на господин Бийо да оживее… Оставам при него, защото си няма никого, разбирате ли, госпожице Катрин?

Питу произнесе тези думи със своята ангелска наивност, без да помисли, че с тези няколко думи той разказва цялата история на своята преданост. Катрин му протегна ръка.

— Вие имате добро сърце, Питу! — каза му тя. — Елате да целунете моя беден мъничък Изидор.

И тя тръгна напред, тъй като кратката сцена, която току-що разказахме, се беше разиграла на алеята пред къщата, при уличната порта. Бедната Катрин — тя беше по-хубава от всякога, както бе облечена в траурни дрехи! Това накара Питу да въздъхне за втори път.

Катрин мина пред младия мъж в една малка стая с изглед към градината. Тази стая, заедно с една кухня и тоалетна, представляваха цялото жилище на Катрин. В нея имаше едно легло и една люлка. Леглото за майката, люлката за детето. Детето спеше.

Катрин дръпна една тюлена завеса, за да може Питу да погледне в люлката.

— О, хубавото малко ангелче! — каза Питу, сплитайки ръце.

И сякаш наистина беше пред ангел, той коленичи и целуна ръчичката на детето. Питу бързо бе възнаграден за това, което направи — той усети по челото му да падат косите на Катрин и две устни се долепиха до челото му. Майката връщаше целувката, дадена на сина й.

— Благодаря, добри ми Питу! — каза тя. — От последната целувка, която получи от баща си, никой освен мен не е целувал бедния малчуган.

— О, госпожице Катрин! — прошепна Питу, заслепен и разтърсен от целувката на девойката, сякаш това беше електрическа искра.

И все пак тази целувка изразяваше само всичко свято и признателно в майчината любов.

Загрузка...