Графиня Дьо Шарни

169.Втори септември

Случи се онова, което предвиди Дантон: при откриването на заседанието Тюрио направи в Събранието предложението, което бе формулирано от министъра на правосъдието предишната вечер. Събранието не го разбра. Вместо да го гласува в девет часа сутринта, то заспори, проточи във времето и го гласува в един часа следобед.

Беше твърде късно!

Тези четири часа забавиха с един век свободата на Европа.

Талиен беше по-ловък.

Натоварен от Комуната да даде заповед на министъра на правосъдието да се яви в общината, той написа:

Само че сбърка адреса! Вместо да постави: „За министъра на правосъдието“, той написа: „За министъра на войната.“

Очакваха Дантон, но стана така, че се яви Серван, съвсем объркан, питайки какво се иска от него. От него не се искаше абсолютно нищо.

Недоразумението се изясни. Но номерът мина.

Ние казахме, че Събранието, гласувайки в един часа, бе гласувало твърде късно. Действително Комуната, която не проточваше нещата, се беше възползвала от това време.

Какво искаше Комуната? Тя искаше клане и диктатура.

Ето как действаше тя.

Така, както бе казал Дантон, убийците не бяха толкова многобройни, колкото се смяташе.

През нощта на 1 срещу 2 септември, докато Жилбер напразно се опитваше да измъкне Андре от Абатството, Марат бе хвърлил своите кучета по клубовете и по секциите. Но колкото и да бяха побеснели, те оказаха малко въздействие в клубовете и четирийсет и осемте секции. Само две секции, секцията в Поасоние и тази в Люксембург, бяха гласували за клането.

Колкото до диктатурата, Комуната чувстваше, че не може да я заграби по друг начин, освен с помощта на тези три имена: Марат, Робеспиер и Дантон. Ето защо тя беше накарала да бъде дадена заповед на Дантон да дойде в общината.

Видяхме, че Дантон беше предвидил удара. Дантон изобщо не получи писмото и вследствие на това не се яви.

Ако го беше получил, ако „грешката“ на Талиен не беше изпратила писмото във военното министерство, когато трябваше да бъде отнесено в Министерството на правосъдието, може би Дантон нямаше да се осмели да не се подчини.

Комуната беше принудена да вземе решение в негово отсъствие. Тя реши да избере един надзорен комитет. Само че в комитета можеха да бъдат избрани само членове на Комуната.

Все пак ставаше въпрос да бъде вкаран Марат в този комитет по клането — това беше истинското име, което му се полагаше! Но как да се направи? Марат въобще не беше член на Комуната.

Панис беше този, който се зае с въпроса. Чрез своя бог Робеспиер и чрез шурея си Сантер той имаше такава тежест в общината — добре разбирате, че Панис, бивш прокурор, извратен и твърд ум, беден нищожен автор на няколко смешни стиха, сам по себе си не би могъл да има никакво влияние, — но както казахме, чрез Робеспиер и Сантер той имаше такава тежест в общината, че беше натоварен да избере трима членове, които да оглавят комитета по надзора.

Панис не се осмели да упражни сам тази странна власт. Той присъедини към себе си трима от своите колеги: Сержан, Дюплен и Журдьой. Тези пък, от своя страна, добавиха още пет души: Дефорж, Ланфан, Жермер, Льоклер и Дюрфор.

Оригиналният акт носи четирите подписа на Панис, Сержан, Дюплен и Журдьой, но в полето отстрани се намира още едно име, парафирано само с един от четирите подписа по един неясен начин, но все пак може да се разпознае подписът на Панис.

Това име беше името на Марат. На Марат, който нямаше правото да бъде в този комитет, след като не беше член на Комуната. С това име убиецът се оказа натрапен във властта!

Ще го видим да се разгръща в ужасяващото развитие на своето всемогъщество.

Казахме, че Комуната не проточи нещата във времето, както стори Събранието.

В десет часа комитетът по надзора беше създаден и даде своята първа заповед. Тази заповед имаше за цел да бъдат прекарани от Кметството, където заседаваше комитетът — Кметството беше тогава там, където днес е префектурата на полицията, — да бъдат прекарани от Кметството в Абатството двайсет и четири затворници. От тези двайсет и четири затворници осем или девет бяха свещеници, сиреч осем или девет носеха най-ненавистната дреха, най-мразената от всички, облеклото на хората, които бяха организирали гражданската война във Вандея и на юг, а именно духовническото расо.

Накараха да ги вземат от затвора федератите от Марсилия и Авиньон, докараха четири фиакъра, накараха да се качат по шестима от задържаните във всеки фиакър и потеглиха.

Сигналът за тръгване беше даден с третия изстрел на оръдието за тревога.

Намерението на Комуната беше лесно за разбиране — тази бавна и злокобна процесия щеше да възбуди гнева на народа. Беше вероятно — било по пътя, било при вратите на Абатството — фиакрите да бъдат спрени и затворниците да бъдат изклани. Тогава трябваше само да се остави клането да следва пътя си. Започнало по пътя или при вратите на затвора, то лесно щеше да премине през прага му.

В момента, когато фиакрите излизаха от Кметството, Дантон реши да влезе в Събранието.

Предложението, направено от Тюрио, беше станало безполезно. Както казахме, беше станало твърде късно да се приложи върху Комуната току-що взетото решение.

Оставаше диктатурата.

Дантон се качи на трибуната. За нещастие той беше сам, Ролан се беше оказал твърде почтен, за да придружи колегата си! Потърсиха с очи Ролан, Ролан изобщо го нямаше.

Виждаха силата, но напразно търсеха нравствеността.

Манюел току-що беше съобщил на Комуната за опасността за Вердюн. Той беше предложил същата вечер записалите се като доброволци граждани да лагеруват на Марсово поле, така че да могат на другия ден по изгрев слънце да тръгнат в поход срещу неприятеля. Предложението на Манюел беше прието.

Един друг член предложи, „предвид неотложната опасност“, да се стреля със сигналното оръдие, камбаните да бият тревога и барабаните да ударят обща тревога.

Подложено на гласуване, това второ предложение беше прието, както и първото. Това беше една пагубна мярка, мярка ужасяваща и убийствена за обстоятелствата, в които се намираха — барабанът, камбаната и оръдието отекваха мрачно, имаха злокобен отзвук в най-спокойните сърца. Толкова по-силно щяха да отекнат във всички тези вече така жестоко развълнувани сърца. В крайна сметка всичко беше пресметнато.

При първия изстрел на оръдието трябваше да обесят господин Дьо Бозир.

Веднага съобщаваме с прискърбието, полагащо се за загубата на такъв интересен персонаж, че при първия изстрел на оръдието господин Дьо Бозир действително беше обесен.

При третия изстрел колите, за които бяхме казали, трябваше да тръгнат от префектурата на полицията. Обаче оръдието стреляше на всеки десет минути — онези, които току-що бяха видели обесването на господин Дьо Бозир, можеха да пристигнат навреме, за да видят преминаването на затворниците и да вземат участие в изколването им.

Дантон беше осведомяван от Талиен за всичко, което ставаше в Комуната. Така че той знаеше за опасността за Вердюн. Знаеше за решението за лагеруване на Марсово поле. Знаеше, че сигналното оръдие ще стреля, че камбаните ще бият тревожно и барабаните ще бият обща тревога. За да даде възможност за реплика на Лакроа — който, както си спомняте, трябваше да поиска диктатура, — той използва предлога за родината в опасност и предложи да се гласува, че „който откаже да служи лично или предаде оръжията си, ще бъде наказан със смърт.“ После, за да не би някой да се обърка за намеренията му, да не би да смесят неговите планове с тези на Комуната, той каза:

— Камбаните, които бият, изобщо не са сигнал за тревога — това е изстрел по враговете на родината! За да ги победим, господа, ни трябва дързост, още дързост, винаги дързост и Франция е спасена!

Гръм от аплодисменти посрещна тези думи. Тогава стана Лакроа и поиска на свой ред „да бъде наказван със смърт всеки, който непосредствено или по заобиколен път отказва да изпълни или възпрепятства по какъвто и да е начин изпълнението на дадените заповеди или на мерките, предприети от изпълнителната власт“.

Този път Събранието чудесно разбра какво се иска от него да гласува и че това е диктатура. То видимо одобри, но назначи една комисия от жирондисти, за да съставят декрета. За нещастие жирондистите бяха, както и Ролан, твърде почтени, за да имат доверие на Дантон.

Дискусията продължи чак до шест часа вечерта.

Дантон стана нетърпелив — той искаше да направи добро, а го принуждаваха да прави зло!

Той каза съвсем тихо една дума на Тюрио и излезе.

Какво беше казал съвсем тихо? Мястото, където можеше да бъде намерен, в случай че Събранието му повери властта.

Къде можеше да бъде намерен? На Марсово поле сред доброволците.

Какви бяха намеренията му, в случай че му бъдеше дадена властта? Да бъде признат за диктатор от онази маса хора, въоръжили се не за клане, а за война. Да влезе обратно с тях в Париж и да отнесе, като в грамадна мрежа, убийците към границата.

Той чака до пет часа вечерта. Никой не дойде.

Какво стана в това време със затворниците, които отвеждаха в Абатството?

Нека ги последваме — те вървят бавно и лесно ще ги настигнем.

Отначало фиакрите, в които бяха затворени, ги пазеха. Инстинктът за заплашващата го опасност караше всеки да се хвърли на дъното на колата и да се показва възможно най-малко през прозорците. Но онези, които бяха натоварени да ги карат, сами ги издадоха. Гневът на народа не се надигаше достатъчно бързо — те го разпалваха с думите си.

— Вижте — казваха те на минувачите, които се спираха, — ето ги предателите! Ето ги съучастниците на прусаците! Ето ги тези, които ще предадат градовете ни, ще изколят жените и децата, ако ги оставите зад гърба си, когато тръгнете към границата!

И при все това всичко това беше безсилно, защото, както беше казал Дантон, убийците бяха рядкост. Постигнаха разгневяване, викове, заплахи, но всичко спираше дотам.

Шествието премина по кейовете, по Пон Ньоф, по улица „Дофен“.

Не бяха успели да изчерпят търпението на затворниците. Не бяха успели да подтикнат ръката на народа към убийство. Приближаваха към Абатството, бяха на кръстовището Бюси — беше време да помислят.

Ако оставеха задържаните да влязат в затвора, ако ги убиеха, след като вече са влезли, щеше да бъде очевидно, че това е обмислена заповед на Комуната да бъдат убити, а не спонтанното възмущение на народа.

Късметът дойде на помощ на лошите намерения, на кървавите планове.

На кръстовището Бюси се издигаше един от онези театри, където записваха доброволци.

Имаше струпване на хора и фиакрите бяха принудени да спрат.

Случаят беше удобен. Ако го изпуснеха, друг повече нямаше да се яви.

Един човек, отстранен от ескорта, се беше оставил да го отстранят. Той се качи на стъпенката на първата кола със сабя в ръка и мушна с нея няколко пъти наслуки в колата, изваждайки я почервеняла от кръв.

Единият от арестуваните имаше тръстиков бастун. С този бастун той се опита да парира ударите. Той закачи един от хората от ескорта по лицето.

— Ах, разбойници! — провикна се този. — Ние ви пазим, а вие ни удряте! При мен, другари!

Двайсетина души, които чакаха само този зов, се хвърлиха от тълпата, въоръжени с пики и с ножове, привързани за дълги пръти. Те започнаха да мушкат с пиките и ножовете през прозорците на колите и се чуха викове на болка, а кръвта на жертвите потече през пода на колите, оставяйки следи по улицата.

Кръвта зовеше за кръв — клането беше започнало. То щеше да продължи четири дни.

Затворниците, наблъскани в Абатството още от сутринта, бяха преценили по мрачните лица на пазачите си и по някоя и друга дума, изпусната от тях, че се подготвя нещо мрачно. Имаше заповед на Комуната във всички затвори през този ден часът за храна да се измести по-напред. Какво ли искаше да каже тази промяна в навиците на тъмницата? Само нещо злокобно, разбира се. Така че затворниците чакаха с безпокойство.

Към четири часа далечният ропот на тълпата започна да се блъска като първите вълни на надигащия се прилив в подножието на зидовете на затвора. Някои успяха през зарешетените прозорци на куличката, която гледаше към улица „Сен Маргьорит“, да забележат фиакрите. Тогава ревовете на ярост и болка нахлуха в затвора през всички отвори и викът: „Ето убийците!“, се разнесе по коридорите, проникна по стаите и дори до най-дълбоките килии.

После се чу друг вик:

— Швейцарците! Швейцарците!

В Абатството имаше петстотин швейцарци. С голяма мъка бяха успели да ги отърват от народния гняв на 10 август. Комуната познаваше омразата на народа към червените униформи. Да се накара народът да започне клането от швейцарците беше един прекрасен начин да бъде въвлечен в делото.

Бяха необходими почти два часа, за да бъдат избити петстотинте нещастници. После, след като и последният беше убит, — а той беше майор Рийдинг, чието име вече сме споменавали, — поискаха свещениците.

Свещениците отвърнаха, че нямат нищо против да умрат, но желаят да се изповядат.

Желанието им беше удовлетворено — дадоха им два часа отсрочка.

За какво бяха използвани тези два часа? За формирането на един трибунал.

Кой формира този трибунал? Кой го председателстваше? Майар.