Графиня Дьо Шарни

54.В която абат Фортие дава ново доказателство за контрареволюционния си дух

Следващата неделя жителите на Виле-Котре бяха събудени от барабана, който ожесточено биеше сбор от пет часа сутринта. Няма нищо по-дръзко и безочливо, според мен, от това да събудиш по такъв начин едно население, по-голямата част от което почти винаги, трябва да кажем, предпочиташе да довърши спокойно нощта и седемте часа сън, от които, следвайки популярното мнение, всеки човек има нужда, за да се запази свеж и бодър.

Но във времена на революции е така и когато се навлиза в един от тези периоди на раздвижване и прогрес, трябва философски да отнесем съня към жертвите, принесени в името на родината.

Доволни или недоволни, патриоти или аристократи, жителите на Виле-Котре бяха събудени в неделя, на 18 октомври 1789 година в пет часа сутринта. При все това церемонията започна чак в десет часа. Но пет часа не бяха много, за да се довърши онова, което оставаше да се прави.

Една голяма сцена, като за театър, издигната преди повече от десет дни, се извисяваше насред площада. Но този театър, чието бързо изграждане свидетелстваше за усърдието на работниците дърводелци, не беше друго, а само, така да се каже, скелетът на монумента.

Монументът представляваше един олтар на родината, върху който абат Фортие беше поканен преди повече от петнайсет дни да отслужи литургията в неделя, на 18 октомври, вместо да я служи в църквата си.

Обаче за да бъде този монумент достоен за своето двойно предназначение — религиозно и обществено, за покриване на разноските трябваше да бъдат наложени санкции на всички богатства в общината. И трябва да кажем, че всеки щедро предложи богатствата си за това голямо тържество: този даде килим, онзи — покривка за олтара; един даде копринени завеси, друг — картина със светци.

Но тъй като стабилността изобщо не е сред качествата на времето през месец октомври и барометърът рядко показва хубаво време под знака на Скорпиона, никой не бе дал предложеното предварително и всеки беше чакал деня на празника, за да донесе своята дан.

Слънцето изгря в шест и половина, както беше обичайно за това време на годината, съобщавайки чрез светлината и топлината на своите лъчи, че ще бъде един от онези хубави есенни дни, които могат да бъдат сравнявани с най-хубавите дни на пролетта.

Така че към девет часа олтарът на родината беше обвит в един великолепен килим от Обюсон, покрит с покривка цялата в дантели, отгоре беше поставена картина, изобразяваща проповедта на свети Йоан в пустинята, и заслонен от един кадифен балдахин с ресни от злато, от който висяха великолепни брокатени завеси. Нещата, необходими за отслужване на литургията, естествено, щяха да бъдат осигурени от църквата и никой не се безпокоеше за тях.

Освен това всички граждани, както в деня на празника Тяло Господне200, бяха обвили портата или фасадата на къщата си с платно, украсено с бръшлянови клонки, или килими, изобразяващи цветя или човешки образи.

Всички девойки от Виле-Котре и околностите, облечени в бяло и пристегнати в талията с трицветни пояси, държащи в ръка клонки с листа, трябваше да заобиколят олтара. Накрая, когато литургията свръши, мъжете дадоха обет пред конституцията.

Националната гвардия на Виле-Котре, под оръжие от осем часа сутринта, очакваше гражданските гвардии от различните села, за да се побратими с тях по реда на пристигането им.

Няма защо да казваме, че от всички патриотични опълчения с най-голямо нетърпение очакваха гвардията от Арамон.

Беше се разнесъл слух, че благодарение на влиянието на Питу и на една съвсем кралска щедрост трийсет и тримата мъже, които я образуваха, плюс техният капитан Анж Питу, щели да бъдат облечени в униформи.

Дюкяните на майстор Дюлороа не се бяха изпразнили цяла седмица. Имаше наплив на любопитни — и отвън и вътре, — за да видят работниците, изпълняващи гигантската поръчка, подобна на която не се помнеше в района.

Последната униформа, тази на капитана — понеже Питу беше настоял да не мислят за него, преди да са обслужили останалите — беше предадена, съгласно уговорката, в събота вечерта в единайсет часа и деветнайсет минути. Също така според уговорката Питу тогава отброи точно двайсет и пет луи на господин Дюлороа.

Вдигна се много шум в главния град на кантона и не беше учудващо, че в този ден Националната гвардия от Арамон беше очаквана с нетърпение.

Точно в девет часа звуците на един барабан и една флейта-пиколо201 отекнаха в края на улица „Дьо Ларни“. Чуха се силни викове на радост и възхищение и отдалеч забелязаха Питу, качен на своя бял кон или по скоро на белия кон на своя лейтенант Дезире Манике.

Националната гвардия от Арамон — нещо, което обикновено не се случва с нещата, които дълго време са били предмет на обсъждане, — се държа на висотата на репутацията си. Спомняте си триумфа, който пожънаха арамонци, когато цялата им униформа се състоеше от трийсет и три подобни една на друга шапки, и Питу, когато нямаше друг отличителен знак за чина си, освен една каска и една обикновена драгунска сабя.

Представете си тогава какъв достоен вид имаха трийсет и тримата мъже на Питу, облечени в униформени куртки и панталони, и каква гиздава гледка представляваше техният началник с малката си шапка, накривена над ухото, с полукръглата метална плочка на гърдите си, с котешките лапи202 на раменете си и с шпага в ръка.

От края на улица „Дьо Ларни“ до Площада на фонтана се чуваха само викове на възхищение.

Леля Анжелик нямаше желание да я свързват с племенника й. Тя щеше да се остави да бъде стъпкана от копитата на белия кон на Манике, гледайки с вирната глава Питу. Той я поздрави величествено с шпагата си и така че да се чуе на двайсет крачки наоколо, произнесе за отмъщение следните думи:

— Добър ден, госпожо Анжелик!

Старата мома, смазана от това надменно обръщение, направи три крачки назад, вдигайки ръце към небето, докато казваше:

— О, нещастникът! Почестите са му завъртели главата — той вече не познава леля си!

Питу отмина величествено, без да отговори на забележката, и отиде да заеме в подножието на олтара на родината почетното място, което беше предназначено за Националната гвардия от Арамон като единствено подразделение в пълна униформа.

Стигнал там, Питу скочи на земята и остави конят да бъде пазен от едно хлапе, което получи за това шест сребърника от великолепния капитан. Пет минути по-късно този факт беше съобщен на леля Анжелик, която се провикна:

— Ама какво прави този нещастник! Да не е милионер?

После добави съвсем тихичко:

— Много лошо, че ме надъхаха да се скарам с него — лелите наследяват племенниците.

Питу не чу нито възклицанието, нито забележката. Питу просто беше в екстаз.

Сред девойките, препасани с трицветни ленти и държащи в ръка зелени клонки, той беше разпознал Катрин.

Катрин, още бледа от болестта, която с мъка беше надвила, но още по-хубава в сравнение с останалите, та дори и те да имаха най-свеж и здрав тен. Катрин беше бледа, но щастлива — същата сутрин, благодарение на грижите на Питу, тя беше намерила в кухата върба едно писмо!

Както казахме, бедният Питу намираше време за всичко.

Сутринта в седем часа той отиде при майка Коломб; в седем и петнайсет остави писмото в кухата върба и в осем часа успя да се преоблече в униформата си и да застане начело на своите трийсет и трима мъже.

Той не беше виждал Катрин от деня, когато я остави в леглото й във фермата, и ще повторим, когато я видя толкова хубава и така щастлива, изпадна в екстаз пред нея.

Тя му направи знак да дойде при нея. Питу се огледа наоколо, за да види дали наистина този знак се отнася за него. Катрин се усмихна и повтори поканата си. Той не се беше излъгал. Питу постави шпагата си в ножницата, хвана галантно шапката си за единия ъгъл и тръгна с непокрита глава към девойката. За господин Дьо Лафайет Питу просто би поднесъл ръка към шапката си.

— Ах, господин Питу! — каза му Катрин. — Не ви познах… Боже мой! Колко добре изглеждате в униформа!

После съвсем тихо добави:

— Благодаря, благодаря, скъпи Питу. О, колко сте добър само и колко ви обичам!

И тя взе ръката на капитана от Националната гвардия и я притисна между ръцете си. Питу бе заслепен. Шапката се изплъзна от ръката му, която беше останала свободна, и падна на земята и може би бедният влюбен щеше да падне сам до шапката си, когато силен шум, придружен от заплашителна глъчка, отекна откъм улица „Соасон“.

Каквато и да беше причината за този шум, Питу се възползва от инцидента, за да излезе от конфузната ситуация. Той освободи ръката си от ръцете на Катрин, вдигна шапката си и викайки: „На оръжие!“, изтича да застане начело на хората си.

Нека кажем какво предизвика този голям шум и заплашителната глъчка.

Знаем, че абат Фортие беше назначен да отслужи литургия по случай образуването на федерация върху олтара на родината и че всички богослужебни атрибути — като кръста, хоругвите и свещниците — трябваше да бъдат пренесени от църквата върху новия олтар, издигнат насред площада.

Кметът господин Дьо Лонпре беше дал заповедите относно тази част на церемонията. Спомнете си, че господин Дьо Лонпре вече си беше имал разправия с абат Фортие, когато Питу, със заповедта на господин Дьо Лафайет в ръка, беше изискал въоръжена сила, за да завладее оръжията, присвоени от абат Фортие.

Обаче господин Дьо Лонпре познаваше характера на абат Фортие. Той знаеше, че е своенравен до инат и избухлив до крайност. Той се досещаше, че абат Фортие не е запазил много нежни спомени от неговата намеса в историята с пушките.

Така че вместо да направи посещение на абат Фортие и да се договори от името на светската с духовната власт, както казахме, се беше задоволил да изпрати на достойния Божи служител програмата на празника, в която беше казано:

Секретарят на кметството лично беше занесъл програмата на абат Фортие, който я прегледа с насмешливо изражение и с тон, подобен на изражението му, беше отговорил:

— Добре.

Както казахме, в девет часа олтарът беше нагизден изцяло с килима, покривката и картината, представляваща свети Йоан, проповядващ в пустинята. Липсваха само свещниците, дарохранителницата, кръстът и другите предмети, необходими за божествената служба. В девет и половина тези предмети все още не бяха донесени.

Кметът се обезпокои. Той изпрати секретаря си в църквата, за да се осведоми дали са започнали пренасянето на светите съдове.

Секретарят се върна и каза, че е открил църквата заключена и ключът е превъртян два пъти.

Тогава получи заповед да изтича чак до клисаря — клисарят, естествено, трябваше да е човекът, натоварен с пренасянето. Той видя клисаря с крак, протегнат на една табуретка. Нещастникът си беше навехнал крака.

Секретарят тогава получи заповед да изтича при псалтовете. И двамата имаха разстройство. За да се оправят, единият бе взел лекарство за повръщане, а другият — очистително. Двата медикамента оказваха чудотворно действие и двамата болни се надяваха да бъдат съвсем здрави на следващия ден.

Кметът започна да подозира заговор. Той изпрати секретаря си при абат Фортие. Абат Фортие от сутринта беше налегнат от подагра и сестра му трепереше подаграта да не стигне до стомаха му.

От този момент за господин Дьо Лонпре нямаше съмнение. Не само че абат Фортие не искаше да отслужи литургия на олтара на родината, но отклонявайки от служба клисаря и псалтовете и заключвайки всички врати на църквата, той пречеше друг свещеник, ако случайно се намереше такъв, да отслужи литургията на площада.

Положението беше тежко.

По онова време още не мислеха, че светската власт при тържествени събития може да се отдели от религиозната и че един празник става и без литургия. Няколко години по-късно изпаднаха в другата крайност.

Впрочем всички тези пътешествия, отивания и връщания на секретаря не минаха без той да се изтърве тук-там за навяхването на крака на клисаря, за лекарството за повръщане на първия псалт, за очистителното на втория и за подаграта на абата.

Глух ропот започна да се надига сред населението.

Говореха, че, ни повече, ни по-малко, трябва да разбият вратите на църквата, да вземат свещените съдове и другите богослужебни предмети и да домъкнат насила абат Фортие при олтара на родината.

Господин Дьо Лонпре, помирител в най-висша степен, успокои първите вълнения на народа и предложи да отиде сам като посланик и да доведе абат Фортие.

Вследствие на това той се запъти към улица „Соасон“ и почука на вратата на абата, също така грижливо залостена, както и вратите на църквата. Но колкото и силно да чукаше, вратата остана затворена.

Тогава господин Дьо Лонпре помисли, че е необходимо да поиска намесата на въоръжените сили. Той даде заповед да предупредят подофицера и сержанта от жандармерията. И двамата бяха на големия площад и дотичаха след повикването на кмета.

Огромно множество от населението ги следваше.

Тъй като нямаха нито балиста203, нито катапулт, за да разбият вратата, просто изпратиха за ключар. Но в момента, когато ключарят поставяше шперца в бравата, вратата се отвори и абат Фортие се появи на прага. Той не попита, както Колини бе попитал убийците си: „Братя, мои, какво искате от мен?“. Появи се като Калхас, с пламтящи очи и „настръхнали коси“, така, както разказва Расин в „Ифигения“204.

— Назад! — извика той, издигайки ръка в заплашителен жест. — Назад, еретици, нечестивци, хугеноти, безверници! Назад, амалекитяни, содомити и гоморейци! Махнете се от прага на човека Господен!

Силно мърморене се чу в тълпата, мърморене, което, трябва да го кажем, не беше в подкрепа на абат Фортие.

— Простете — каза господин Дьо Лонпре с благия си глас, на който бе придал най-убедително звучене, — простете, господин абат, ние само искаме да знаем дали ще искате, или няма да искате да отслужите литургия на олтара на родината?

— Дали ще искам да отслужа литургия на олтара на родината? — провикна се абатът, изпадайки в един от онези пристъпи на свещен гняв, към които имаше склонност. — Дали искам да одобря метежа, бунта, неблагодарността? Дали ще поискам от Бога да прокълне добродетелта и да благослови греха? Не се и надявайте, господин кмете! Искате да знаете дали ще отслужа или не вашата светотатствена литургия? Е, добре, не! Не и не! Няма да я отслужа!

— Добре, господин абат — отвърна кметът, — вие сте свободен човек и никой няма да ви принуждава.

— А, много добре, че съм свободен! — каза абатът. — Много добре, че никой няма да ме принуждава… Наистина, вие сте твърде добър човек, господин кмете.

И като се изсмя гръмко по възможно най-обидния начин, той тръгна да затваря вратата под носа на властите.

Портата щеше да покаже, казано на простонароден език, дървеното си лице на смаяното множество, когато един човек се метна от тълпата и с едно могъщо усилие разтвори обратно крилата й, вече на три четвърти затворени, без обаче да успее да отблъсне абата, колкото и да беше силен.

Този човек беше Бийо — побледнял от гняв, със смръщено чело и скърцащи зъби. Както си спомняте, Бийо беше философ. В това си качество той ненавиждаше свещениците, които наричаше чернокапци и мързеливци.

Настана дълбока тишина. Всички разбраха, че между тези двама мъже ще се случи нещо ужасно.

При все това Бийо, който току-що беше блъснал портата и бе проявил такава грубост, започна със спокоен, почти благ глас:

— Извинете, господин кмете — попита той, — как го казахте? Вие казахте… бихте ли повторили, моля ви… Вие казахте, че ако господин абатът не желае да отслужи службата, не може да бъде накаран да го направи?

— Да, действително — избъбри господин Дьо Лонпре. — Да, мисля, че това му казах.

— А! Тогава, значи, сте допуснали голяма грешка, господин кмете. А във времената, в които живеем, е много важно грешките да не се повтарят.

— Назад, светотатецо! Назад, нечестивецо! Назад, безвернико! Назад, еретико! — извика абатът, обръщайки се към Бийо.

— О! — каза Бийо. — Господин абат, я млъкнете или историята ще свърши зле — предупреждавам ви. Аз не ви обиждам, аз разговарям. Господин кметът мисли, че не можете да бъдете принуден да отслужите литургията. Аз пък смятам, че можете да бъдете принуден.

— Ах, манихеецо205! — извика абатът. — Ах, нечестивецо!…

— Тишина! — каза Бийо. — Казах го и ще го докажа.

— Тишина! — извикаха всички. — Тишина!

— Вие чувате, господин абат — каза Бийо с все същото спокойствие, — че всички споделят мнението ми. Аз не проповядвам така добре като вас. Но изглежда, че казвам интересни неща, щом хората ме слушат.

Абатът имаше голямо желание да отвърне с някоя нова анатема, но могъщият глас на мнозинството се наложи въпреки волята му.

— Говори, говори! — каза той с насмешливо изражение. — Ще видим какви ще ги наприказваш.

— Наистина ще видите, господин абат — каза Бийо.

— Давай, слушам те.

— И добре ще направите.

После, като хвърли един поглед към абата, сякаш за да се увери, че ще мълчи, докато той говори, Бийо продължи:

— Нещата са много прости — след като някой получава заплата, е длъжен, в замяна на тази заплата, да упражнява занаята, за който му плащат.

— А, разбирам накъде биеш! — каза абатът.

— Приятели мои — каза Бийо със същата благост в гласа, обръщайки се към двеста-триста зрители на тази сцена, — какво предпочитате: да слушате обидите на господин абата или да чуете разсъжденията ми?

— Говорете, господин Бийо, говорете! Слушаме ви. Тихо! Абате, тихо!

Този път Бийо се задоволи само да погледне абата и продължи:

— Казвах, че ако някой получава заплата, е длъжен да върши работата, за която му се плаща. Например ето господин секретарят на кметството, на него му плащат, за да пише писмата и документите на господин кмета, да носи съобщенията му, да донася отговорите от тези, до които са изпратени съобщенията. Господин кметът го е изпратил при вас, господин абат, за да ви донесе програмата на празника. Е, добре, на него не му е хрумнала мисълта да каже: „Господин кмете, не искам да нося програмата за празника на господин Фортие.“ Нали не ви е хрумвало това, господин секретар?

— Не, господин Бийо — отвърна наивно секретарят, — честна дума, не!

— Чувате ли, господин абат? — попита Бийо.

— Богохулник! — провикна се абатът.

— Тихо! — казаха присъстващите.

Бийо продължи нататък.

— Ето го господин подофицера от жандармерията, на когото му плащат да налага ред там, където редът е нарушен. Когато господин кметът преди малко е помислил, че сте нарушили реда, господин абат, и му е казал да му дойде на помощ, на господин подофицера не му е дошло на ума да каже: „Господин кмете, възстановявайте реда както си знаете, но без мен.“ Нали не ви е хрумнало да отговорите така, господин подофицер?

— Честна дума, не! Бях длъжен да дойда и дойдох — отвърна простичко подофицерът.

— Чухте ли, господин абат? — каза Бийо.

Абатът скръцна със зъби.

— Почакайте — каза Бийо, — ето един добър човек, ключаря. Занаятът му, както подсказва името му, е да прави и да отваря и затваря ключалки. Преди малко господин кметът изпрати да го търсят, за да дойде и да отвори вратата ви. Дори и за миг не му е хрумнало да отговори на господин кмета: „Не искам да отварям вратата на господин Фортие.“ Нали така, Пикар, не ти е идвала тази мисъл?

— Бога ми, не! — каза ключарят. — Взех шперцовете си и дойдох. Нека всеки си гледа работата и всичко ще бъде наред.

— Чухте ли, господин абат? — попита Бийо.

Абатът поиска да го прекъсне, но Бийо го спря с един жест.

— Е, добре — продължи той, — защо, кажете ми, вие, който сте избран да давате пример, когато всички изпълняват задълженията си, само вие, чувате ли ме добре, само вие не ги изпълнявате?

— Браво, Бийо, браво! — извикаха в един глас присъстващите.

— И не само че самият вие не ги изпълнявате — повтори Бийо, — но и давате пример на безредие и лошотия.

— О! — каза абат Фортие, като разбра, че трябва да се защитава. — Църквата е независима, църквата не се подчинява на никого, църквата дава отчет само пред себе си.

— Е, ето точно там е бедата! — каза Бийо. — Вие образувате отделна власт, отделна общност в държавата. Вие или сте французин, или сте чужденец, или сте гражданин, или не сте такъв. Ако не сте гражданин, вие не сте и французин. Ако сте прусак, англичанин или австриец, ако господин Пит, господин Кобург или господин Дьо Кониц ви плащат, подчинявайте се на господин Пит, на господин Кобург или на господин Дьо Кониц. Но ако сте французин, ако сте гражданин, ако ви плаща нацията, подчинете се на нацията.

— Да! Да! — извикаха триста гласа.

— Тогава — каза Бийо, смръщил вежди, с поглед, изпълнен с мълнии, поставяйки могъщата си ръка на рамото на абата, — тогава, в името на нацията, свещенико, те приканвам да изпълниш своята мирна мисия и да призовеш закрилата на небето, щедростта на Провидението и милостта на Господа над твоите съграждани и родината. Ела! Ела!

— Браво, Бийо! Да живее Бийо! — викнаха всички гласове. — Към олтара! Към олтара, свещенико!

И окуражен от тези гръмки приветствия, със силната си ръка арендаторът измъкна вън от свода, закрилник на неговата голяма порта, първия свещеник във Франция, който така открито беше дал сигнал за контрареволюцията. Абат Фортие разбра, че не е възможно да се съпротивлява.

— Е, добре, да — каза той, — мъченичество… Викам мъченичеството, призовавам мъченичеството, искам мъченичеството!

И той изпя с пълен глас Libera nos, Domine206!

Това беше странното шествие, което напредваше към площада сред викове и крясъци, чийто шум стресна Питу в момента, когато щеше да припадне след благодарностите, нежните думи и ръкостискането на Катрин.